1. Няма светско образование без духовност

Проблемът за отношенията между светско и духовно образование има няколко основни страни. Магистърската ми теза на същата тема поддържа виждането, че основата и началото на всяко едно образование е духовна: в България то е създадено от Църквата. През Възраждането училището се ръководи от църковните настоятелства, които осигуряват сгради, помещения, заплащане и подбор на учители. Светското училище възниква естествено от нуждите на стопанството, но не влиза в противоречие с духовното образование. В Рибния буквар на д-р Петър Берон, най-разпространения учебник с доказани качества, спокойно съжителстват таблицата за умножение и текстове от Премъдрост Соломонова. Историята, разбира се, познава опити да се изгони християнската духовност от училището и то да стане светско още от времето на Юлиан Отстъпник във Византия през ІV век. Френската революция от ХІХ в и тоталитарните държави от ХХ век довеждат светското образование до логичния му завършек. Руският философ Николай Бердяев в известните си Писма до революцията убедително доказва, че атеизмът, който стои в основата на “светското” общество, е религия със всички свещени атрибути: божество (Ленин), свещеническо съсловие, пазещо доктрината в чист вид (политбюрото на партията), оформен култ (манифестациите, парадите и митингите и т. н.).
           
В този ред на мисли е добре да се зададе въпросът: каква е границата между сакралното(свещеното) и профанното(всекидневното)?

Сигурен съм, че ако някой си направи труда, да събере всички докумети, протоколи, студии и статии, всички материали свързани с въвеждането на предмета религия, ще се получи един многотомен сборник. Мненията относно формата на учебната дисциплина и нейното съдържание в повечето случаи са строго поляризирани. Те варират от разбирането и съпричастността към проблема до пълното отричане. Най-често изказванията в подкрепа въвеждането на религия идват от свещенослужители, от учители-теолози, от православни родители. Убеден съм, че между авторите на положителни мнения има и такива, които лицемерят и го правят с цел популизъм. Противниците на религиозно-просветните дисциплини не са никак малко. Това обикновено са хора възпитавани в атеизъм, които не желаят да вменяват на децата си християнски възгледи за живота.

Българското образование преживява тежък срив. Ако навлезем в областта на черния хумор, може да кажем, че то действа деструктивно върху всички, които са свързани с него: ученици, учители и родители еднакво страдат от натрупаните с десетилетия негативи. Можем да обособим няколко основни групи причини за това тежко състояние:

Първата може да се открие в липсата на ясно заявени духовни цели в Националната образователна стратегия, публикувана в сайта на Министерството на образованието. Там има подчертано добри прагматични цели, но те сами по себе си не могат да изведат образователните реформи в ясна посока и да изпълнят със съдържание образованието като стратегическа задача, нито учебните програми по отделните предмети. Този проблем стои в европейски план и е във връзка с неясната европейска идентичност.

Идеята за написването на този материал дойде от едно събеседване с преподавател от Софийския университет за моята работа като учител по СИП „Религия”. Тогава предметът току-що беше въведен и още с много неща не бяхме наясно. Показах му едно прекрасно илюстровано списание “Бисери за деца” на издателство “Витезда” и споделих намерението си, да използвам материали от него в работата си с учениците. Събеседникът ми прегледа списанието. Погледът му попадна върху рубриката “Деца мъченици”. Материалът разказваше житието на свети мъченик Кирик, пострадал заедно с майка си св. Юлита по времето на император Диоклециан. Разказчето съвсем накратко описва как едно тригодишно дете, възпитано от майка си в християнско благочестие, изповядва своята вяра и завършва живота си мъченически. Моят събеседник смяташе, че децата ще бъдат шокирани от тази смърт, че такива материали нямат място в часовете и преподаването им не трябва да се допуска. Тогава правех първите си стъпки като учител по религия и реших, че той има право. Днес, след като имах възможността да приложа на практика педагогическите си умения, смятам, че имам какво да кажа по въпроса и да опонирам тази негова теза.