„Париж, улица „Крим” 93, недалеч от парка „Бют Шомон” – Православният богословски институт „Св. Сергий” разкрива чара си. Веднъж прекрачили желязната порта с издигнат на върха кръст, тръгваме по криволичеща нагоре пътечка. Вдясно ще видим малка сграда с островърх червеникав покрив, украсена с фреска с образа на свети Сергий Радонежки (14 в.). Руската мистика сякаш ни приветства и ни приканва да продължим пътя. Още няколко метра нагоре и сред дърветата забелязваме църквата, която се извисява над разнороден ансамбъл от три постройки. И заинтригува с двойната си стълба и още някакъв източен елемент. Когато пристъпим вътре, иконите и стенописите убедително налагат усещането, че сме „другаде”. Едно потънало в зеленина „другаде” сред бетонната вселена на града, пристан на мир и тишина сред околната глъч. Духовно и културно „другаде”.[1]

Времето е запазило почти непокътнат този дискретен и привлекателен с духовното си излъчване облик на православния институт „Св. Сергий Радонежки” – сякаш знак за неговата неизменна устойчивост на изпитанията през 85 годишната му история, а и за дълбокия корен на православната богословска традиция, прозорливо съживявана, обновявана и вписвана в духа на съвременността. Най-старото православно висше учебно заведение в Западна Европа, създадено в условията на изгнаничество, остава уникално със съдбата си да оцелее без подкрепата на държавна или църковна институция, да постигне авторитета на водач в православното богословие, да осъществи срещата между църковната и интелектуалната мисъл, между християнския Изток и Запад и да даде на света няколко поколения свещенослужители, богослови, иконографи, църковни музиканти и просветени миряни, осмислили богословието като начин на живот.  

Неделното евангелско четиво за срещата на Иисус Христос с хананейката поразява читателя с яркия образ на жената -езичничка, умоляваща Христос да изцели дъщеря й, която страдала от бяс. Читателите са смутени от тежките, дори груби думи, които Спасителят отправя към страдащата жена: не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. Въпреки това хананейката не губи вяра и продължава да умолява: да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им. Отговорът й предизвиква възхищението на Христос: о, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!

Срещата е описана от двама евангелисти – Матей (15:21-28) и Марк (7:24-30).

Много проповеди и тълкувания са посветени на образа на хананейката и на примера й за непоколебима вяра и дълбоко смирение. Но този евангелски разказ може да се погледне и от друг ъгъл, да го наречем педагогически, който разкрива пред нас качествата на Иисус Христос като Учител.

Още в началото на 90-те години, в зората на дебатите за въвеждането на религиозното образование, в общественото пространство се появиха три мита за вероучението. Оттогава те продължават да се тиражират и  повтарят. В последните седмици тези митове преживяват ренесанс, влизайки в текстовете на петиции, декларации и интервюта на членове Св. Синод и негови служители.

Първият мит е за състоянието на религиозното образование преди 9 ІХ 1944 г.

Вторият е сравнението на неделните (прицърковните училища) с килийните от епохата на Възраждането.

Третият е идеята, че създаването на неделни (прицърковни) училища ще блокира (отмени, спре) въвеждането на религиозно образование в общообразователните училища.

Ще разгледаме всеки един от тези митове и ще се опитаме да ги развенчаем, защото те влияят отрицателно на каузата за преподаване на децата и младежите на България на основите на православната ни вяра.

Ето вече 20 години, откакто нашата Църква получи свобода, и към нея се присъединиха много хора. Мнозина свързаха живота си с Църквата, станаха монаси, свещеници, църковнослужители. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век това бе възприето като чудо, предизвикваше еуфория, възторг от възраждането на Църквата. Но ето че оттогава минаха 15 години. Погледнато отвън, Църквата наистина се възроди – възстановиха се или бяха построени наново храмове и манастири, Църквата стана активен и значим участник в обществените процеси. Но когато погледнем към изминалите години под друг ъгъл, картината няма да бъде така ведра. Главното за Църквата не са храмовите сгради, не почетното място в държавата, а хората, православните християни, техният пълноценен църковен, духовен, християнски живот. И тук се сблъскваме с големи проблеми. Влезлите в Църквата в края на 80-те и началото на 90-те години хора често констатират на изповед и в лични разговори все по-силно проявяващ се „провал” в християнското им поприще... като че нещо „не се е получило”.