Дискусия: Десет години учебен предмет "Религия" - благословен път към нравствено съвършенство

Традиционното отношение към религията се запазва и след Освобождението. По традиция в учебните планове тя се поставя на първо място. При това изучаването й става главно в началното училище. Според законодателството на Марин Дринов вероучение започва да се изучава в трети клас, след като учениците вече са се научили задоволително да четат, пишат и смятат. Със закона от 1881 г. то се премества с една година по-късно, в първи клас на трикласното училище, което съответства на четвърти клас, с два часа седмично. Според закона от 1908 г. за началните училища, които се установяват с четиригодишен курс, вероучение се изучава в четвърти клас, а в часовете по български език е предвидено и изучаване на черковнославянско четене. Следващият закон от 1909 г., според новата структура, установява вероучението в трето отделение, като премахва изучаването на черковнославянското четене. В първи и втори клас на прогимназията, съответни на сегашните пети и шести клас, се изучават последователно Старият и Новият завет. За началното училище се запазва само кратко запознаване с четивата от Новия завет, което се включва в учебния план за трето отделение. Това положение с малки изменения се запазва почти до 6 октомври 1944 г., когато Министерството на народната просвета издава окръжно № 396, което изважда Вероучението от учебната програма на училищата. През  месец януари 1945 г. излиза второ окръжно, с което учебният предмет Вероучение се отменя в програмата на основното училище, но остава да се изучава факултативно; със същия документ се премахва и дисциплината „Религия с история на БПЦ” в програмата на учителските институти за първоначални учители.

Временно управляващият Министерството на народната просвета д-р Рачо Ангелов ликвидира изцяло преподаването на Вероучение в училищата на България със заповед № 151 от 15.1.1946 г. В заповедта четем: „Училището да остане напълно неутрално към религията. Религиозното възпитание под каквато и да е форма не се разрешава.”

Отстраняването на религиозното обучение и възпитание след 1946 г. е израз на продължителна и определена държавна политика в това отношение. Но то от своя страна създава недоволство у вярващите родители, които не могат да преживеят леко атакуването на традициите и отказа от нравствените ценности на християнството.

И понеже политиката е твърда и безкомпромисна, неизбежно се проявява и двойствеността - привидно съгласие и тайно несъгласие с непримиримия атеистичен курс. Трудно се отстъпва от традициите, които, както е известно, в много отношения са свързани с религиозните вярвания. В атеистичното възпитание се акцентира върху изостаналостта на религията, върху парадоксалните положения на вярата. Но се пренебрегва нейната чисто човешка стойност като обобщение на вековните правила на нравствеността, като възможност за нравствено въздействие върху мотивацията на поведението.

Обявена като реакционна идеология, религията тайно започва да привлича интереса като „забранен плод” и негласно й се приписват дори преувеличени възможности. Непознатото лесно се възвеличава, както и с лекота се отрича.

Сега, в условията на демократизация на обществените структури и на преоценка на духовните ценности, отново се поставя въпросът за мястото на религията в системата на образованието. Известно е, че мненията са различни и често противоположни. Но все пак е необходимо освобождаването от шаблони, а често пъти и от придобита инерция. Не може да не се вземе под внимание фактът, че религията е нещо много сложно и като мислене, и като чувство за неясна зависимост от постулирани извън човешкото битие сили. В много случаи религиозният човек знае, че живее с илюзии, но той ревниво реагира, когато някой иска да му ги отнеме. Защото те го утешават. Така е и в отношението към нравствените ценности. Те могат да изглеждат непостижими, но се приемат с вяра и с убеждение,че възприемането им ще обнови морално човешкия род. Евангелските постановки за вечната борба между доброто и злото в обществото и в междучовешките отношения, за възвишеността и духовната красота привличат със своя общочовешки смисъл.

Религията и нравствеността са неотменими компоненти на всяко човешко общество. Няма народ или племе на Земята, което да не познава някакво религиозно вярване. Вроденото във всеки човек чувство за добро и зло, за красиво и грозно, за справедливо и несправедливо е само външен образ на една вътрешна духовна основа, която е в човешката личност. Нравственото и религиозното чувство може да е силно проявено в едни и слабо изявено или подтиснато в други хора. Ето защо винаги е имало общества, които са се опитвали да сведат религията до възможно най-ниското ниво на проявление. Но винаги резултатът е бил обратен: след духовното потискане е следвало избуяване на нравственото и религиозно чувство.

В развитите държави винаги е присъствала нравствеността и религията в учебните програми на учениците. Вероучението е било задължителен учебен предмет във всички европейски страни до средата на двадесети век. След 50-те и 60-те години предметът приема малко по-различно съдържание – обучение не само по традиционната за дадена страна религия, но и по история на религиите и религиозните учения.

В България този предмет не намери място след 1946 г., когато вероучението беше изхвърлено от българското училище. Той, за съжаление, не намери място и след 1989 г., когато нравственото и религиозно търсене на младите хора трябваше да бъде насочено към духовните устои на българската нация. Оставени на произвол, подрастващи и възрастни станаха обект на безмилостна „духовна” експанзия и пропаганда на  сектантски и ислямско-фундаменталистски „проповедници” и „учители”.

Доскорошните забрани децата да се докосват до въпроси от религиозен характер се оказаха не само наивни, но и брутални. Ето защо в условията на демократизация отново се заговори за възстановяването на правата на религиозното възпитание.

В едно демократично общество това е нормално. Възникват несъмнено несъгласия, но и настояванията са силни. В процес сме на търсене на балансирано разумно решение.

Основният въпрос, който стои пред българското образование, е: да бъде ли обучението по религия задължително за всички ученици или да се изучава в задължително-избираема и свободно-избираема подготовка? В миналото такъв въпрос не се е поставял, защото е действала традицията.

Днес доводите за необходимостта от изучаване на учебния предмет Религия в българското  училище са много и от различно естество, като най-съществената и положителна страна на обучението е познавателната. Тя е свързана с получаването на познания за:

•  Бога и Божието творение,
•  свещените библейски събития,
•  светиите и църковните учители;
• Исляма, Католицизма и Протестантизма като част от религиозно-историческата действителност;
• другите световни религии и духовните, моралните и социо-културните ценности, които се съдържат в тях.
  

Обобщено казано: за целия религиозен живот.

Тези знания попълват в значителна степен културно-историческия мироглед на учениците. Това е така, защото този предмет има за своя основна цел запознаването с тези съществени и основни за човешкото познание въпроси, които не се срещат в своя разгърнат вид на никое друго място в учебния материал, макар че и в другите предмети се засягат някои религиозни теми, свързани с църковните празници, живота на светиите, библейските събития и др. Особено важно се оказва, че учениците усвояват изключително полезни исторически и народо-психологически знания за практическия живот на Българската църква и традиционни за България религии. Познанията за принципите и същността на църковния живот без съмнение са уникални, като се имат предвид строго специфичните културно-религиозни страни на нравствените норми на общуване и поведение. Така че единствено изучавайки пълноценно в училище учебния предмет Религия, децата могат да навлязат в света на своята вяра, да прескочат цели епохи и да се върнат назад в миналото, да съпреживеят един отдавна отминал етап от историческото развитие на българската духовност.

А достатъчно е само да се огледаме в делата на своите прадеди и да възстановим в съзнанието си един непреходен исторически опит, изграждащ дори и до днес завършения образ на българската традиция.

Може би едни от най-трайните и значителни постижения на това религиозно обучение ние намираме в изключителния възпитателен ефект, който се наблюдава при учениците, посещавали часовете по Религия. Убедено можем да кажем, че децата:

Имайки предвид всичко това,  богословската наука в България, в лицето на богословските факултети, образно казано разлюля камбаната, за да извести, че е необходимо спешно въвеждане в училището на предмет Религия. Още в началото на 1996 г. беше внесена в МОН, в четири комисии на Народното събрание и други институции Концепция за въвеждане на такъв предмет. За съжаление отговорът беше твърде неясен или по-точно липсваше. В много градове на страната се проведоха редица конференции и семинари за необходимостта от нравствено възпитание и религиозно обучение в българското училище. Но не се стигна до идеята, залегнала в учебните програми на образователните системи на развитите европейски страни, учебната дисциплина Религия да е задължителен общообразователен  предмет.

Отказът да се приеме този подход към предмета според нас се дължи основно на две причини:

Какви по наше мнение са следствията от такова отношение?       

Факт е, че нравствеността и религиозната грамотност са задължително общообразователно условие за развитието на децата. Осъзнали това, образователните системи на другите европейски страни включват религията като учебен предмет - в някои само за основната образователна степен, в други - за всички образователни степени. Тук е мястото да отбележим, че бъл­гар­с­ка­та нор­ма­тив­на ба­за и изис­к­ва­ния към об­ра­зо­ва­тел­на­та ни сис­те­ма не са не­що еди­нич­но и не­поз­на­то на света: те се впис­ват в об­що­ев­ро­пейс­ка­та кул­тур­на плат­фор­ма на об­ра­зо­ва­тел­ни­те сис­те­ми на раз­ви­ти­те страни. Когато се раз­г­ле­дат ре­ди­ца меж­ду­на­род­ни договорености, по ко­ито Република България е стра­на, се вижда, че не­мал­ка част от фор­му­ли­ров­ки­те в прос­вет­на­та  нор­ма­тив­на уред­ба съв­па­да с тех­ни­те определения.

Обобщено казано, це­ли­те и за­да­чи­те на об­ра­зо­ва­тел­ните сис­те­ми в европейските страни са сходни. В обучението и въз­пи­та­ни­ето на де­ца­та у нас, в Германия, Великобритания, САЩ и т. н. има ре­ди­ца при­ори­те­ти и близ­ки черти. Кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ко­то нас­лед­с­т­во и съв­ре­мен­но­то със­то­яние на дър­жа­ви­те е глав­ни­ят фактор, кой­то оп­ре­де­ля и ос­нов­ни­те на­со­ки на об­щес­т­ве­но­то раз­ви­тие, ва­жен ком­по­нент от ко­ито е об­ра­зо­ва­тел­на­та система.

Естествено е да се запитаме: Как отговаря Ев­ро­пейс­ка­та об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка на следните въпроси:

И отговорът е: Ев­ро­пейс­ка­та об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка доказва, че те­зи изис­к­ва­ния на прос­вет­на­та по­ли­ти­ка не мо­гат да бъ­дат ре­али­зи­ра­ни в жи­во­та без при­със­т­ви­ето на ре­ли­ги­ята  ка­то учеб­ен пред­ме­т в училищата.

Ние не подценяваме възпитателното зна­че­ние и въздействие на всички учебни предмети - философия, историята, бъл­гар­с­ки език и литература, ро­ди­ноз­на­ни­е, химия, биология…  Но ние настояваме да се признае достойното място до всички тях и на учеб­ния пред­мет Религия.

Убедени сме, че изграждането на "свободна, мо­рал­на и ини­ци­атив­на личност, ува­жа­ва­ща законите, пра­ва­та на другите, тях­на­та култура, език и религия", която системата на народната просвета поставя като задача пред образователните институции, не би била пълна без изучаване на учебния предмет Религия. Те­зи ка­чес­т­ва убедено и трайно мо­гат да се фор­ми­рат в про­це­са на пре­по­да­ва­не на отделен, с тяс­на нрав­с­т­ве­на насоченост уче­бен предмет.

Според Закона за народната просвета об­ра­зо­ва­ни­ето у нас е свет­с­ко и нор­ма­тив­на­та база, как­то и бъл­гар­с­ки­те ус­ло­вия в днеш­но време не поз­во­ля­ват изу­ча­ва­не­то на ре­ли­гия в училищата като задължителна подготовка.

Въпросът е, да­ли те­зи "основания" дейс­т­ви­тел­но пре­пятс­т­ват въ­веж­да­не­то на Религия в про­гим­на­зи­ята и сред­ни­те учи­ли­ща, или по­зо­ва­ва­не­то на ре­ди­ца чле­но­ве и али­неи има за цел да прик­рие ед­но ста­ро мис­ле­не, а мо­же би и не­чии интереси?

Нека и днес да насочим нашето внимание към тер­ми­на "свет­с­ко образование", защото това е много важно. Зна­че­ни­ето му мо­же да бъ­де са­мо едно: об­ра­зо­ва­ние за света. Факт е, че об­ра­зо­ва­ни­ето у нас се оп­ре­де­ля ка­то свет­с­ко още от вре­ме­то на пър­ви­те учи­ли­ща от сре­да­та на ми­на­лия век. Но то­ва ни­как не е про­ти­во­ре­чало на изу­чава­не­то на род­на­та вя­ра - Православието. След 1944 г. об­ра­зо­ва­тел­на­та ни по­ли­ти­ка въз­п­рие чуж­ди на бъл­гар­с­ко­то ни ис­то­ри­чес­ко пе­да­го­ги­чес­ко нас­лед­с­т­во мо­де­ли на обу­че­ние и възпитание. През 1946 г. ве­ро­уче­ни­ето е извадено от бъл­гар­с­ко­то училище и тер­ми­нът "свет­с­ко образование" за­поч­ва да се идеологизира. Цър­к­ва­та ка­то ин­с­ти­ту­ция и вяр­ва­щи­те се определят ка­то "заб­лу­де­ни и невежи" и са  под­ло­же­ни на прес­лед­ва­ния.

След 1989 г. се про­ме­ни­ха ре­ди­ца ста­ри  разбирания.

Но не и в прос­вет­на­та сфера: свет­с­ко об­ра­зо­ва­ние и доднес се въз­п­ри­ема ка­то ан­ти­ре­ли­ги­оз­но образование! Пред­с­та­ви­те­ли­те на бо­гос­лов­с­ки­те фа­кул­те­ти не се уморяват да ра­зяс­ня­ват на прос­вет­ни­те дей­ци, че в Европа об­ра­зо­ва­ни­ето съ­що е светско. Но е раз­би­ра­но ка­то об­ра­зо­ва­ние за све­та и чо­ве­ка. То­ва включ­ва всич­ки сфе­ри на чо­веш­ко­то битие, вклю­чи­тел­но и ре­ли­ги­ята. Именно затова под фор­ма­та на уче­бен пред­мет религията се изу­ча­ва от уче­ни­ци­те, като об­що­об­ра­зо­ва­тел­на дисциплина. Но, за съжаление, мал­ци­на са онези, ко­ито разбират  та­зи истина.

Осъзнава се, че то­ва е така, но не мо­же­ да се приеме, че бъл­гар­с­ко­то свет­с­ко об­ра­зо­ва­ние има не­що об­що с европейското. Поне що се от­на­ся до сис­те­ма­та на об­що­за­дъл­жи­тел­на­та под­го­тов­ка и на въз­пи­та­ни­ето на уче­ни­ци­те в Европа. Наистина, ня­кои пе­да­го­зи обър­на­ха вни­ма­ние на факта, че хрис­ти­ян­с­ки­те цен­нос­ти и мо­рал­ни нор­ми ле­жат в ос­но­ва­та на об­ра­зо­ва­тел­на­та по­ли­ти­ка в раз­ви­ти­те страни, но все още не же­ла­ят да свър­жат то­зи факт с бъл­гар­с­ка­та об­ра­зо­ва­тел­на система.

Нормативната ба­за съ­що не про­ти­во­ре­чи на на­ше­то ис­ка­не за обу­че­ние и въз­пи­та­ние на бъл­гар­с­ки­те уче­ни­ци в дух на родолюбие, бъл­гар­щи­на и на­род­нос­т­на кул­тур­на иден­тич­ност чрез об­що­об­ра­зо­ва­те­лен уче­бен пред­мет Религия. Нещо повече: днеш­ни­те нор­ма­ти­ви (кон­с­ти­ту­ци­он­ни определения, за­ко­но­ви и под­за­ко­но­ви ак­то­ве) пред­по­ла­гат  въ­веж­да­нето на религията в бъл­гар­с­ко­то училище. За как­во ста­ва дума?

Конституционното определение, че "ве­ро­из­по­ве­да­ни­ята са свободни" и че "ре­ли­ги­оз­ни­те ин­с­ти­ту­ции са от­де­ле­ни от държавата" не дават ос­но­ва­ние да се твърди, че обу­че­ние и въз­пи­та­ние по ре­ли­гия  в дър­жав­но­то училище е невъзможно.

Факт е, че и в Европа цър­к­ва­та е от­де­ле­на от държавата, но че тък­мо дър­жа­ва­та има гри­жа­та за нрав­с­т­ве­но­то и ре­ли­ги­оз­но­то въз­пи­та­ние на уче­ни­ци­те и тя съ­дейс­т­ва на ре­ли­ги­оз­ни­те ин­с­ти­ту­ции в тях­на­та учи­тел­ска дейност. В Германия, например, още от 1918 г. цър­к­ва­та е от­де­ле­на от държавата, но то­ва ни­как не пре­чи Религия да се изу­ча­ва в та­зи стра­на ка­то за­дъл­жи­те­лен уче­бен пред­мет от I до ХIII клас.

Споменатите кон­с­ти­ту­ци­он­ни оп­ре­де­ле­ния се под­чер­та­ва­т  в тяс­на връз­ка с чл. 37, ал. 1 от Конституцията: "Сво­бо­да­та на съвестта, сво­бо­да­та на ми­съл­та и на из­бо­ра на ве­ро­из­по­ве­да­ние и на ре­ли­ги­оз­ни или ате­ис­тич­ни въз­г­ле­ди са ненакърними" т. е., ни­кой не мо­же да на­ла­га на уче­ни­ци­те ре­ли­ги­оз­ни доктрини.

Наистина на­ла­га­не­то на ре­ли­ги­оз­но учение, ко­ето не от­го­ва­ря на кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ко­то нас­лед­с­т­во и нас­то­яще на народа, не би­ва да се допуска. Но ни­ма гор­но­то оп­ре­де­ле­ние не при­със­т­ва в кон­с­ти­ту­ци­ите на ев­ро­пейс­ки­те държави, ни­ма то не е не­раз­дел­на част от меж­ду­на­род­ни­те ак­то­ве по пра­ва­та на човека, ни­ма в раз­ви­ти­те стра­ни ня­кой на­ла­га ре­ли­ги­оз­на док­т­ри­на на сво­ите деца? Разбира се, че не. Но в те­зи дър­жа­ви обу­че­ни­ето и въз­пи­та­ни­ето на уче­ни­ци­те се осъ­щес­т­вя­ва вър­ху прин­ци­пи­те на де­мок­ра­тиз­ма и хрис­ти­ян­с­ки­те нрав­с­т­ве­ни ценности. Естествено е обу­че­ни­ето по ре­ли­гия да включ­ва уче­ни­ето на тра­ди­ци­он­но­то за да­де­на­та дър­жа­ва ве­ро­из­по­ве­да­ние. Очевидно е, че то­ва обу­че­ние не е на­ла­га­не на док­т­ри­на — то е не­раз­дел­на част от ис­то­ри­ята и тра­ди­ци­ята на страната. В България обаче се от­не­ма пра­во­то на уче­ни­ци­те да се за­поз­на­ят с кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ко­то богатство на тра­ди­ци­он­ните за на­шия на­род ре­ли­гии.

Често се задават въпросите:
 

Нашият от­го­во­р е прин­цип­ен и конкретен, ка­то в съ­що­то вре­ме ри­то­рич­ни­ят еле­мент в него го­во­ри сам по се­бе си:

Ето за­що несправедливо е да се об­ви­ня­ват само религиозните институции за се­гаш­ни­те  зат­руд­не­ния в ра­бо­та­та с мла­ди­те при това тежко наследство. Може би на ня­кои им се ис­ка бъл­гар­с­ки­ят све­ще­ник да бъ­де млад, елегантен, напорист, с па­пи­он­ка и чуж­до­зем­с­ки ма­ни­ери, за да прив­ле­че емо­ци­онал­но­то ни мла­до поколение. Но не! Ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние и бъл­гар­с­ка­та тра­ди­ция не са във външ­но­то про­яв­ле­ние и привличане, а във вът­реш­но­то чувство, в съз­на­ни­ето за при­об­ща­ва­не чрез религиозното уче­ние към ог­ром­но­то об­що­чо­веш­ко кул­тур­но нас­лед­с­т­во и към бъл­гар­с­ка­та ис­то­ри­чес­ки обо­со­би­ла се сис­те­ма от нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти и добродетели.

Затова при та­ка очер­та­ла­та се сил­на не­рав­но­пос­та­ве­ност във вли­яни­ето на от­дел­ни­те ре­ли­ги­оз­ни ин­с­ти­ту­ции вър­ху мла­ди­те на свой ред  за­да­ваме  въпросите:

•  Защо не ви­ждаме об­ща­та на­со­че­ност на вся­ко ре­ли­ги­оз­но уче­ние като християнство, ислям и други и нрав­с­т­ве­ни­те ос­но­ви на вся­ка религия?
• Защо  смятаме, че "ре­ли­ги­оз­ното просвещаване" е достатъчно да да­де пра­ви­лен светоглед, нрав­с­т­ве­на опо­ра и об­що­об­ра­зо­ва­тел­ни поз­на­ния на учениците, след ка­то ед­на част от де­ца­та ни се обу­ча­ват из­вън училището: в джамиите и пра­вос­лав­ния храм? А дру­га­та част от де­ца­та са прос­то атеисти, ни­хи­лис­ти или под­ра­жа­те­ли на бол­но­то в нашето общество. И в тази връзка - не е ли то­ва недалновидният, с теж­ки пос­ле­ди­ци за на­ци­ята метод на  обу­че­ние по нрав­с­т­ве­ност и ре­ли­гия из­вън училището?
  

Това са  въп­ро­си от изключителна важност. Трудността да се отговори лесно на тях про­из­ти­ча не по­ра­ди тех­ния характер, а  по­ра­ди факта, че ве­че закъсняваме с въз­п­ри­ема­не­то на он­зи мо­дел на об­що­об­ра­зо­ва­тел­на под­го­тов­ка на уче­ни­ци­те, включ­ва­ща Религията ка­то за­дъл­жи­те­лен уче­бен пред­мет, кой­то от де­се­ти­ле­тия с ус­пех се при­ла­га в Европа.

Все още не се оценява ог­ром­на­та ро­ля на нрав­с­т­ве­ния еле­мент и ре­ли­ги­оз­на­та прос­ве­те­ност в обу­че­ни­ето на мла­ди­те и за бъ­де­ще­то на нацията.От  го­ди­ни се го­во­ри за неб­ла­гоп­ри­ят­но­то де­мог­раф­с­ко раз­ви­тие на бъл­гар­с­ка­та на­ция – на­ма­ля­ва­не на раждаемостта, от­но­си­тел­но ви­со­ка­та раж­да­емост в едни, и  мно­го нис­ка­та раж­да­емост в дру­ги сло­еве на населението, из­ти­ча­не на фи­зи­чес­кия и ин­те­лек­ту­ал­ния по­тен­ци­ал на стра­на­та в чуж­би­на. Това е проблем, за решаването на който чувствително би помогнала религията.

Нека припомним от­но­во оне­зи по­ло­жи­тел­ни моменти, ко­ито п­ред­ме­тът Религия ще пре­диз­ви­ка в учи­ли­ще­то и в обществото:

1.  На пър­во мяс­то то­ва е ог­ра­мо­тя­ва­не­то на учениците, а чрез тях, ог­ра­мо­тя­ва­не и на ро­ди­те­ли­те по ре­ли­ги­оз­ни­те въпроси: вся­ка май­ка и все­ки ба­ща в ед­на или дру­га сте­пен жи­вее с учи­лищ­ни­те за­ни­ма­ния и проб­ле­ми на сво­ето дете.

2.  На вто­ро мяс­то - ог­ра­ни­ча­ва­не­то на ре­ли­ги­оз­но­то въз­дейс­т­вие на дру­ги­те ре­ли­ги­оз­ни ин­с­ти­ту­ции вър­ху бъл­гар­с­ки­те ученици. В бо­гос­ло­ви­ето се го­во­ри за об­ра­зо­ва­на и не­об­ра­зо­ва­на вяра. Втората чес­то при­до­би­ва фор­ми­те на ре­ли­ги­озен фанатизъм. А то­ва е крайни­ят ефект, кой­то чуждите ре­ли­ги­оз­ни дви­же­ния ка­то сектите, фун­да­мен­та­лис­т­кия ис­лям и други целят. Просветената вяра, ре­ли­ги­оз­на­та грамотност, да­ва на чо­ве­ка пра­вил­но поз­на­ние за ду­хов­ни­те не­ща и хар­мо­нич­но рав­но­ве­сие меж­ду от­дел­на­та лич­ност и об­к­ръ­жа­ва­щия го свят. Оттук про­из­ти­ча по­ло­жи­тел­но­то и гра­див­но от­но­ше­ние как­то към све­та, та­ка и към чо­ве­ка.

Само бо­гос­лов­с­ка­та на­ука мо­же да по­ка­же он­зи механизъм, по кой­то чрез ре­ли­ги­оз­но­то об­ра­зо­ва­ние в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще ще бъ­де прек­ра­те­но или све­де­но до ми­ни­мум ре­ли­ги­оз­но­то въз­дейс­т­вие  на "ду­хов­ните възродители". Не чуж­ди­те на бъл­гар­с­кия на­род ре­ли­ги­оз­ни уче­ния са глав­ния проб­лем – ре­ли­ги­оз­на­та нег­ра­мот­ност е ис­тин­с­ки­ят проб­лем на мла­до­то ни по­ко­ле­ние и на  цялата ни на­ци­ята!

Въз­в­ръ­ща­нето към бъл­гар­с­кия на­род­нос­тен дух и тра­ди­ции чрез ре­ли­ги­оз­но­то образование е пър­во­то и най-важ­но условие, през приз­ма­та, на ко­ето мо­гат да се при­емат об­що­ев­ро­пейс­ки­те и об­що­чо­веш­ки­те кул­тур­ни бе­ле­зи и нрав­с­т­ве­ни ценности. Ето за­що, ако ис­ка­ме да се ин­тег­ри­ра­ме в Европа, тряб­ва да въз­п­ри­емем и нейния опит по от­но­ше­ние на об­ра­зо­ва­тел­ни­те изис­к­ва­ния към бъ­де­щи­те ев­ро­пейс­ки граждани.

Повече от оче­вид­но е, че тя не би при­ела радушно и равнопоставено в сво­ите ре­до­ве един народ, от­къс­нат от соб­с­т­ве­ни­те си традиции, а още по-мал­ко – народ, сред кой­то се ши­рят сек­тан­т­с­ки или ни­хи­лис­тич­ни идеи. Едва след ка­то то­ва бъ­де раз­б­ра­но у нас и се пред­п­ри­емат не­об­хо­ди­ми­те мер­ки за ре­ли­ги­оз­на прос­ве­та и об­ръ­ща­не към бъл­гар­щи­на­та и тра­ди­ци­ите ще мо­жем да по­ка­жем на Западна Европа красотата, си­ла­та и не­из­чер­па­ема­та ду­хов­ност на бъл­гар­с­ки­ят народ. Само с те­зи ка­чес­т­ва България мо­же да бъ­де оце­не­на по дос­тойн­с­т­во от све­та и да бъ­де при­ета в об­щес­т­во­то на дру­ги­те на­ро­ди ка­то рав­ноп­ра­вен член на све­тов­но­то семейство.

Няма да бъде справедливо, ако говорим  само  за проблемите, които ни съпътстват и не отбележим успехите постигнати през тези десет години. Учебният  предмет Религия се въвежда отново в българското училище със Заповед на министър проф.Иван Лалов през 1997 г., а обучението е с ученици от втори до четвърти клас. Същата година е назначен и главен експерт по предмета, който да координира и

провежда политиката на МОН по осигуряване и контрол на обучението в училищата.  През следващата 98/99 г. Религия започва да се изучава от І-VІІІ клас. Заниманията са веднъж седмично в часовете за свободно избираема подготовка.В българското училище Религия -Ислям започва да се изучава  през 1999/2000 г. но поради факта, че е готово учебното помагало само за втори клас записалите се ученици са само от тази възраст.

През 2001/2002 г. в 128 училища на страната се проведе експериментално изучаване на предмета в часовете за задължително избираема подготовка с учениците от І-ІV клас. Желаещите деца бяха около 10 000,  групите се обучаваха от 60 учители а финансирането бе от Министерството на образованието и науката.

Това експериментално обучение продължи и през следващите три години, като средствата за неговото провеждане идваха от общините.

С новият Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план от 8 октомври 2002 г. за първи път Религията се обособи като културно-образователна област и се даде възможност предмета да се изучава в часовете за задължително избирателна подготовка.

На 23 юни 2003 г. е одобрен и първият самостоятелен образователен документ, касаещ обучението на Религия в българското училище. С него се дава възможност на всички ученици от І до ХІІ клас в часовете за ЗИП или СИП да изучават тази дисциплина. С протокол №8 на МОН са одобрени учебните помагала по религия за първи клас с автор проф. Емилия Василева за втори-четвърти, пети-шести и седми-осми клас с автори от богословския факултет на СУ проф. Ив. Денев, проф. Д. Киров и проф. Ив. Желев. През 2002 г. бяха одобрени и учебните помагала по Религия-Ислям от ІІ до VІІІ клас с автори Али Хайраддин, Селим Мехмед, Хилми Али, Мустафа Хаджи и Исмаил Чаушев. В шест регионални инспектората по образование  през месец август тази година след обявен конкурс от МОН са назначени и експерти по Религия.

За съжаление и двете форми  ЗИП и СИП, в които се преподава Религия, са трудно работещи, защото зависят от много субективни фактори:

• В началния етап на основната образователна степен ЗИП влиза в норматива на началния учител и зависи какви предмети ще се предложат от педагогическия съвет и директора за изучаване;
• Нормативът на учителите по предмета Религия е 21 часа седмично и за да се сформира е необходимо да се преподава в няколко училища, което практически е невъзможно.
  
  

Това са едни от най-важните причини богословите да не желаят да преподават в училищата. 
 

За да може учебния предмет Религия да стане задължителен е необходимо:

Фактът, че днес ние отбелязваме десет години от годината, в която нашите деца започнаха  да изучават религия говори, че пътят е благословен. И няма как да бъде иначе. Защото това е пътят към нравствено съвършенство! Все повече българи, турци, роми, арменци, живеещи в България, чиито деца се образоват и възпитават в българските училища се убеждават в това. Ние вярваме, че няма да бъде далеч денят, в който учебният предмет Религия ще заема своето достойно, полагащо му се  място сред останалите общообразователни учебни предмети. И ние, от които зависи това, няма да спрем, докато това не стане желана реалност, защото знаем думите на свети апостол Павел „….Ако Бог е с нас, кой ще е против нас…” .