- Детайли
- Публикувана на Неделя, 19 Юни 2022 21:25
- Написана от Прот. Александър Мен
Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.
- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…
- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква.
- Детайли
- Публикувана на Събота, 18 Юни 2022 11:16
- Написана от Магдалена Видева
Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.
- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).
- Детайли
- Публикувана на Вторник, 14 Юни 2022 11:02
- Написана от Светлана Алексиевич
На земята лежи човек, убит от друг човек… Не от звяр, не от стихия, не по волята на съдбата. От друг човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…
Понякога през ума минава страшната мисъл за войната и нейния таен смисъл. Изглежда сякаш всички са полудели, а като се огледаш наоколо, светът като че ли си е нормален: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, ходят на концерти. В днешния ни свят ненормален, странен е не онзи, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с недоумение: защо отново на земята лежи човек, убит от друг човек?
Нали помните, при Пушкин: „… обичам всяка кървава забава, опивам се, за смърт щом стане реч“.* Това е 19 в.
„Дори запасите от всеобща смърт да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията как да ги създадат наново, ход назад – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – вече няма“. Това е при Алес Адамович. Това е 20 в.
Изкуството в продължение на векове е възвеличавало бог Марс – бога на войната. И сега вече е невъзможно да смъкнем от него кървавите одежди…
Ето един от отговорите защо пиша за войната.
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 12 Юни 2022 22:00
- Написана от Ик. Йоан Карамихалев
Срещнаха се двама съученици от техникума. Навремето бяха поели по различни пътища. Единият отиде да следва в Духовната академия и след време стана свещеник, а другият зае ръководна длъжност в младежката организация – ковачница на кадри за водещата тогава пък и комай единствена партия. Не бяха се виждали повече от тридесет години и не знаеха много неща един за друг. Пътят на първия беше общо взето в една посока, без остри завои и отклонения. Вторият пък беше преминал през много премеждия: от бизнесмен в началото на несвършващия преход и после шеф на пенсионен фонд до черноработник в Гърция, Италия и Чехия, и накрая – охранител на едно, още недоведено до фалит, предприятие. Личният му живот също беше провал – от години с жена си живееха разделени, синовете му, вече създали семейства, не желаеха да общуват с него и не се вслушваха в непоисканите му съвети.
- Можеш ли да ми намериш едно местенце в някой манастир – да го поддържам! Ти знаеш, че умея почти всичко, само да няма някой да ми виси над главата, че ми е писнало от началници.
Свещеникът беше наясно, че някогашният му приятел си няма хал-хабер от ежедневието в една света обител, но все пак обеща да се поинтересува за някой недействащ манастир, който последният да поддържа.
- Детайли
- Публикувана на Четвъртък, 09 Юни 2022 20:53
- Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан
На 9 юни 2011 г. почина архим. Назарий (Терзиев, р. 1933 г.), игумен на Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил“ край София. Дядо Назарий, както го наричаха всички, имаше голяма роля във възраждането на Христовата църква в България. Той беше изповедник на стотици млади хора, влезли в Църквата след падането на комунистическия режим. Немалко от тях станаха свещеници и епископи, монаси и монахини. Дядо Назарий се отличаваше с трезв дух и сърце, в което няма лукавство. Семето, което той пося в душите на духовните си чеда, дава своя плод и сега. Публикуваме словото на Варненския и Великопреславски митр. Йоан по повод годишнината от смъртта на приснопаметния духовник.
Когато изпращаме скъп за нас човек на далечен път, ние при прощаването произнасяме различни слова. Спомняме си за това, какъв е бил този човек за нас. В съзнанието ни са скътани неговите добри качества, беседи, дела, сладостта от общението с него, а при прощаването със съжаление и скръб усещаме оная печална пустота, която остава при отшествието на близкия човек.
Изминаха единадесет години от времето, когато тихо се упокои в Господа Негово Високопреподобие архимандрит Назарий (Терзиев), наш духовен старец и дългогодишен игумен на Кокалянската св. обител „Св. архангел Михаил“ край София.
Все по-трудно става в пустинята на съвременния свят да срещнеш човека. Мнозина загубват воля за живот вследствие от самотата и тъгата, които няма кой да облекчи, няма с кого да споделят. Хиляди пъти сме благодарни на Господа, че срещнахме човека в лицето на архим. Назарий. Бог понякога изпраща в нашия грешен свят изключителни личности с особен духовен печат на челото, с прекрасно обаяние, което привлича към тях всички. Тези личности, където и да се явяват, внасят топлота, мир и любов.
Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
