Двери БГ

Кратки истории от Северозапада – за парченца вяра, надежда и любов

Детайли

Публикувана на Неделя, 28 Август 2022 23:41

Написана от Майор доц. Георги Попиванов, ВМА

„Оставете децата да дохождат свободно при Мене
и не им пречете,
защото на такива е Царството Божие“
(Лука 18:16)

„Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали?
Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули?
А как ще чуят без проповедник?“
(Рим. 10:14)

От 20 до 26 август за трета поредна година с благословението на Негово Високопреосвещенство Видински митрополит Даниил, храм „Рождество Христово“ в гр. София и евангелското гостоприемство на игумения Таисия и сестрите от Клисурската света обител се проведе ставащата вече традиционна лятна творческа ваканция за децата от Северозапада. Инициатива, символизираща братското в Христа общение на две епархии – Софийска и Видинска. Голямата сестра помага на по-малката. „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно! То е като драгоценен елей върху глава, … като роса ермонска, която пада на планините Сионски, защото там Господ изрече благоволение и живот навеки“ (Пс. 132).

Договорът със Сръбската църква свали черногорското правителство

Детайли

Публикувана на Петък, 26 Август 2022 21:47

Написана от Николай Кръстев

Сръбската православна църква се оказа незаобиколим фактор за политическите и обществените процеси през последните близо три години в малката адриатическа република Черна гора. Всичко започна през декември 2019 г., когато управляващата Демократична партия на социалистите (ДПС) на президента на Черна гора Мило Джуканович прокара през местния парламент закона за имотите на вероизповеданията, с което посегна върху собствеността на СПЦ.

Аргументите на Джуканович и на правителството в Подгорица бяха, че с този акт се възстановява една историческа правда, свързана с края на Първата световна война, когато не само Черна гора, а и Цървата ѝ биват насилствено присъединени към Кралството на сърби, хървати и словени – Югославия, а Черногорската църква влиза в състава на СПЦ.

Ик. Йоан Карамихалев: В духовния живот няма статично положение – ако не вървиш нагоре, падаш

Детайли

Публикувана на Сряда, 17 Август 2022 09:48

Написана от Пепа Витанова, БТА

„Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши“, казва в интервю за БТА ик. Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм „Света Софѝя“.

От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази Хлъзгаво време (редактор е журналистът Георги Милков). Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Сборникът съдържа четиридесет и един къси разказа с преобладаващо църковна тематика. Сред тях са разпръснати и няколко с по-различен сюжет – вдъхновени основно от летата в родния град на автора, Бургас.

Хлъзгаво време е своеобразно продължение на сборника с разкази Лъх от тих вятър, който беше издаден в края на 2020 г. (редактор Теодора Димова). Заглавието „Лъх от тих вятър“ е препратка към Трета книга Царства 19:11-12, където Бог разкрива пред пророка, че Господ не е в помитащия всичко по пътя си силен вятър, нито в разрушителния земетръс, нито във всепоглъщащия огън, а в едва доловимия полъх на тихия вятър (по-вероятно е да откриеш Христос в скритата зад непретенциозна външност и поведение душа, отколкото в гръмките слова, великите подвизи и показното благочестие).

Политиката – вън от Църквата

Детайли

Публикувана на Вторник, 09 Август 2022 11:18

Написана от † На САЩ, Канада и Австралия митр. ЙОСИФ

    По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г. 

Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.

Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.

Свети Аникита или свети Аникит?

Детайли

Публикувана на Събота, 06 Август 2022 22:53

Написана от Иван Димитров

Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.

От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа^(х), съответно в латинска транслитерация –ia^(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.

Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.