- Детайли
- Публикувана на Сряда, 19 Октомври 2022 15:22
- Написана от Златина Иванова
„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“
Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 16 Октомври 2022 22:11
- Написана от Прот. Василий Термос
От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.
Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.
- Детайли
- Публикувана на Петък, 14 Октомври 2022 16:30
- Написана от Свещ. Георги Чистяков
Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.
Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!
- Детайли
- Публикувана на Събота, 08 Октомври 2022 12:04
- Написана от Мария Божович, Правмир
Разговор с йеромонах Йоан (Гуйата), служещ в храма „Св. Козма и Дамян“ в Москва. Италианец, израснал в римокатолическо семейство, той се обръща към православието под влиянието на прот. Александър Мен и оттогава живее в Русия. Италиански и руски историк, изследовател на православното християнство и писател. „Правмир“ разговаря с него за чувството за безизходица и отчаяние, което изпитват православните християни в Русия, осъзнаващи случващото се като насилие над своята вяра.
- Казват ни, че трябва да приемем случващото се със смирение, но чувството на отчаяние и безпомощност е такова, че нямаме сили да се смирим.
- Има изпитания, които очевидно не са от Бога. Има изпитания, които идват от тъмни сили, от дявола, а много често злите дела са просто резултат от човешка злоба, от грях. Във всеки случай не бива да приемаме злото. Напротив, трябва да се борим срещу него. А да не роптаем… В някои ситуации това е почти невъзможно.
Понякога си представяме християнската вяра по неправилен начин. Та тя не е някакъв идеал за равнодушие, за апатия. Когато Христос извикал на Кръста „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“, това е повече от ропот.
Има ситуации, в които е невъзможно да се примирите със случващото се. И тогава се чува вопъл на съмнение, неразбиране, объркване.
За нас е невъзможно да приемем тези обстоятелства и имаме пълното право да го заявим и дори да го изкрещим, както Той е извикал на Кръста.
- Детайли
- Публикувана на Сряда, 05 Октомври 2022 09:58
- Написана от Свещ. Георги Чистяков
Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.
Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.
Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.
Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...
„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“
