Отношението на преп. Теодор Студит към Римския престол

Публикувана на Петък, 17 Октомври 2014 Написана от Дякон Андрей Псарьов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr Andrej_PsarevПървите известни ни отношения на преп. Теодор Студит с Рим се отнасят към времето на т. нар. „михианска” схизма. През 795 г. имп. Константин VІ се развежда със съпругата си Мария, понеже иска да сключи нов брак. Патриарх Тарасий се съгласява да позволи сключването на нов брак от императора, но същевременно не се решава да извърши собственоръчно поредното венчание и благославя това да извърши игуменът Йосиф. Преп. Теодор и неговият наставник преп. Платон Сакудийски, заедно с братята смятат случващото се за пълно пренебрегване на евангелското учение и, вдъхновени от примера на изобличилия Ирод св. Йоан Предтеча, прекратяват молитвено общение с патриарха, отказват да приемат увещанията на императора и са изпратени в изгнание. В 797 г. на власт отново идва благоверната имп. Ирина. Студийските монаси са върнати от заточение и се помиряват със св. патр. Тарасий, забранил на игумена Йосиф да служи. В 802 г., в резултат от преврат, на власт идва имп. Никифор, поддържащ свой едноименник в избора на патриарх. В 806 г. Архиерейският събор[1] на новия патриарх Никифор реабилитира игумен Йосиф и го допуска до служение в храма „Св. Софѝя”.[2] Студитските монаси не се примиряват с решението и, макар и да не прекъсват открито общението си с новия патриарх, избягват съслуженията с игумен Йосиф. В църквата се създава напрежение и противопоставяне. Към това време се отнася първото обръщане на св. Теодор към авторитетния Римски престол – за подкрепа.[3] Посланикът на преп. Теодор – студитският монах Епифаний, боящ се да не бъде задържан от властите,[4] – унищожава писмото на св. Теодор и съобщава устно написаното в него на папа Лъв ІІІ. Във Византия разбират за протеста на студийските монаси и в края на 808 г. св. Теодор, заедно с неговия брат св. Йосиф, архиепископ на Солун и още двама монаси, са заловени и затворени от властите в манастира „Св. Сергий и Вакх”.[5]

Стилистични проблеми на библейския превод

Публикувана на Сряда, 15 Октомври 2014 Написана от Сергей Аверинцев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

S-AverintsevМножеството преводи на Св. Писание са реалност, с която трябва да живеем и с която вече живеем. В отказа да я приемем няма смисъл. Приемайки я обаче, се налага да се съгласим и че не е толкова лесно също и да се живее с нея. Тя, както и останалите съставки на все по-усложняващия се наш живот, се превръща за нас и съвременниците ни в изпитание и изкушение. Известният английски религиозен писател К. С. Луис – далеч не фундаменталист, нито пък обскурантист – отбелязва: „Колкото повече превеждат Библията, толкова по-малко я познават”. За да бъде разбрана неговата позиция обаче трябва да се отчете, че той, както знае всеки читател на Света на Библията, 2, защитава идеята за съвременния библейски превод и в края на живота си участва в комисията, занимавала се точно с подготовката на такъв, така че отношението му никак не бива да се свежда до негативизма. Все пак, струва си да се замислим над тази му песимистична забележка. Когато преводът е един, обикновеният вярващ, който не е професионален филолог, нито професионален богослов, просто чете Библията и изобщо не се замисля за нейния превод; когато преводите са много, това, волю-неволю, престава да бъде така. Когато защитаваме новите преводи, ние се позоваваме – и правилно – на нуждите на бездуховните ни съвременници,[1] които имат същата нужда от спасение на душите си, както и предишните носители на религиозната култура. Мисълта за тези нужди обаче ни задължава да отчетем и проблемите на тези съвременници, които се затрудняват да разберат, камо ли да цитират Св. Писание (било в разговор с други или със себе си).

Писма за иконата. Първо писмо: образ и символ

Публикувана на Понеделник, 13 Октомври 2014 Написана от Владимир Вейдле
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Vladimir VejdleИконата принадлежи на православието. На Запад тя е гост. Наистина, тя се ражда във все още неразделената Църква и почитането ѝ не се оспорва от римокатолицизма, само че исконна и непрекъсната (макар и не масова) традиция на иконопочитанието се наблюдава само в Италия, където през вековете най-здраво се е съхранила връзката с християнското минало и с Византия. И тук обаче тази традиция не е водеща. Ако днес в римокатолическите храмове на Запад нерядко може да се срещнат отделни, преди всичко Богородични икони в т. нар. „итало-гръцки” стил или репродукции, които се ползват с вниманието на молещите си, то те са ново явление и отговор на потребност, която по-рано не е съществувала и би било добре да изясним. Западното религиозно изкуство, даже създавайки своите най-близки до иконата образци като съвременните на разцвета ѝ в Русия италиански олтарен образ или Andachtsbild на задалпийските страни, все пак не се превръща в иконописно изкуство. То притежава друг художествен облик и друг религиозен смисъл. Иконата е вкоренена и изцяло утвърдена единствено в източното и, по-точно казано, в гръцкото християнство. Но от това въобще не следва, че тя има значение само в неговите предели. 

Два проблема на „Макариевия корпус”

Публикувана на Четвъртък, 09 Октомври 2014 Написана от Алексей Дунаев
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

A DunaevВъведение: постановка на проблемите

Творенията, влезли в т. нар. „Макариев корпус”, са оказали особено дълбоко въздействие в историята на християнската духовност през Средновековието и Новото време и с право се почитат като един от върховете на православната мистика и точен изразител на Св. Предание.

Сред направленията на разпространение на Корпуса в периода на ръкописния му живот може подчертано да се отдели древносирийската литература: през 7 в. Дадишо Катрайа и Исхак Матутайа[1] цитират произведенията на св. Макарий Египетски; през 8 в. – Йосиф Хазайа и особено Йоан Далиатски изпитват неговото влияние. Тези автори цитират текстовете от „Макариевия корпус”[2] основно според сирийския им превод, но понякога ползват и гръцките слова.[3] При все това, до 11 в. византийските автори пазят удивително мълчание относно творенията на св. Макарий.[4] Триумфалното си шествие Духовни беседи започват едва след победата на исихастите, в чиито кръг творенията на Макарий са се ползвали с най-висок авторитет (така например, св. Григорий Паламà нерядко цитира Макарий). Съответно и древноруските преводи на Корпуса получават доста широко разпространение.[5] В книгата на преп. Паисий Величковски Восторгнутые класы са включени главите на Псевдо-Марк Подвижник, които влизат в Корпуса.[6] През Средните векове в латинския запад (влиянието на Корпуса върху св. Йоан Касиан остава и досега под въпрос) нееднократно са превеждани Сто и петдесет глави.[7]

За опасностите от отвлеченото християнство и за неговото преодоляване

Публикувана на Понеделник, 06 Октомври 2014 Написана от Лев Карсавин
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

L KarsavinЕдна от най-вредните и особено опасни в наше време заблуди е на отвлеченото разбиране за християнството. То се схваща отвлечено не само когато го отъждествяват с чисто теоретично учение, отделяйки го от неговата действеност, или само с нравствено-религиозната работа – без връзка с учението – или, с други думи, когато се опитват да разкъсат органичното единство между вяра и дела. Разбирането за християнството става абстрактно още и тогава, когато му се приписва – и по-точно на Църквата – определена сфера на живота – с това самото вече откъсната от останалите, които, от своя страна, биват възприемани като извънцърковни.

За да сме по-ясни и, едновременно с това, да покажем житейската значимост на поставения проблем, ще дадем и конкретни примери. За римокатолическото съзнание Църквата е една, стройна и – в идеала си – обхващаща цялото човечество организация (societas humana). Учението, моралът, дисциплината, дори и култът на тази организация трябва да бъдат еднакви навсякъде и сред всички народи. В собствен смисъл, нейната промяна във времето – неизбежна и безспорна – се разглежда като нещо нежелателно, имащо нужда от оправдание като външно и незасягащо същността ѝ. В Църквата няма вече ни елин, ни юдей, защото всичко елинско и юдейско остава извън нейната ограда, а дори нещо да е останало вътре, то е случайно и външно, т. е. по същество нецърковно.