- Детайли
- Публикувана на Неделя, 23 Април 2017 23:18
- Написана от Екатерина Бурмистрова
Неофитите на 90-те и техните деца
Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.
Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.
Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.
Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите
Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.
- Детайли
- Публикувана на Събота, 22 Април 2017 20:43
- Написана от Неврокопска св. митрополия
Втора неделя след Пасха – Томина; св. мчца Александра, св. мчк Лазар Български
Литургийно свето евангелие: Вечерта в първия ден на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъда невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. (Йоан 20:19-31)
Две явявания на Възкръсналия Иисус
Светият евангелист Йоан Богослов в днешния евангелски откъс описва две явявания на Възкръсналия Господ Иисус Христос на Неговите ученици.
- Детайли
- Публикувана на Вторник, 18 Април 2017 15:33
- Написана от Архим. Харалампос Пападопулос
Въпроси и отговори след края на беседата „Духовният живот започва, когато загубим всичко“ на о. Харалампий (Пападопулос)
Въпрос: Признаването на неуспеха в Църквата е много трудна тема. Аз съм свещеник, катехизатор, църковен човек, да признавам ли моя неуспех? Да споделя ли това публично? Налице е голямо объркване по този въпрос – някои са убедени, че това не бива да се прави, защото другите ще се скандализират. Но ако именно признанието на личния неуспех е онова, което ще поучи другия? Така стигаме и до темата за лицемерието…
Отговор: Да, въпросът за лицемерието в църковните среди е много важен, защото днес в Църквата повсеместно се е наложил пиетизмът, т. е. ние живеем една имагинерна реалност. В тази измислена реалност ние не сме това, което наистина сме, а това, което би трябвало да бъдем. Показваме само онова, което ни е изгодно, за да скрием своя грях, да не се види нашият провал – все с обяснението „да не скандализираме хората“. Какво обаче означава „скандализирам“? Ако ме скандализира истинността на другия, значи съм болен. Но аз се скандализирам от лицемерието на другия, не от неговата истина. Ако нещо наистина ме скандализира, това е лицемерието, когато някой иска да ми покаже, че е нещо, което не е. В това има лукавство. Грешният е симпатичен, искреният още по-симпатичен. Защо? Защото е немощен; немощният е симпатичен. Лицемерът има сила, иска да властва над мен, над моите мисли, възгледи, помисъл, иска да ме измами. Докато грешният ми е много по-мил, защото е изтерзан, защото го изповядва, автентичен е. Кой няма да обича един човек, който изповядва и казва брате, не издържах, имам тази немощ… Нима такъв човек не заслужава любовта ни?!
Нека погледнем в Евангелието. Отблъскващ за Христос, Който приема съвършено всеки човек, е фарисеят. Виждате колко сурово се отнася Той към фарисеите. И се питаш: защо не ги приема Христос? Христос обаче не е понасял лицемерието и го е смятал за голямо изопачение, т. е. да искаш да изглеждаш нещо, което не си. Тогава защо аз трябва да се скандализирам от падението на моя брат? Всъщност, аз се скандализирам в степента, в която искам другият да е високо, за да си въобразявам съвършенството, т. е. искам другият да е нависоко, за да мога да вярвам, че някъде има съвършени. Всички хора носят такова желание у себе си.
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 16 Април 2017 07:56
- Написана от -
Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус,
Който едничък е безгрешен.
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
В пресветлия ден на тържеството на нашата вяра, на пълнотата на нашата надежда и неизразимата ни радост поради всепобеждаващата Божия любов, отново се обръщаме към всички вас с пасхалния поздрав:
Христос воскресе!
Тържествуваме и сърадваме, заедно с цялата Божия Църква, на Христовата победа над смъртта и ви призоваваме в този ден към пълнота на радостта, дела на милосърдие и жертвена любов, в стремеж към онази любов, с която и Сам Бог ни бе обикнал, когато заради нас и нашето спасение отдаде Единородния Си Син, „та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16).
Тази непознаваща ограничения, всещедра и всепобеждаваща божествена любов, с която Бог създаде света, яви сред нас и Самия Божи Син, Който в послушание към волята на Отца „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7), и „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (2:8). Ала точно затова „Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (2:9-11).
- Детайли
- Публикувана на Петък, 14 Април 2017 23:53
- Написана от Архим. Тадей Витовнички
Размисли на известния сръбски старец и духовник
Всичко започва с мисълта - и доброто, и злото. Нашите мисли се материализират. И днес ние виждаме, че всичко, което е създадено, всичко, което съществува на земното кълбо и във цялата вселена, е материализирана във времето и пространството Божия мисъл, а ние сме създадени по Божий образ. Това е голяма награда за човешкия род, но ние не оценяваме това и не разбираме, че нашите мисли влияят на другите. Можем да сме носители на голямо добро или голямо зло, всичко зависи от нашите желания и от нашите мисли.
Ако нашите мисли са мирни, тихи, добри и великодушни, то това влияе не само на нашето собствено състояние, но ние ставаме източник на този покой за всички около нас: и в семейството, и в страната, и навсякъде. Значи, че ние – работниците на Божията нива, създаваме небесната хармония, Божествената хармония, и тишината и покоят се разпространяват навсякъде.
Нашата отправна точка е неправилна. Вместо винаги да започваме със себе си, ние искаме да поправяме другите, а себе си оставяме за после. Нека всеки да започне със себе си – така ще се възстанови мирът навсякъде. Св. Йоан Златоуст казва: “Ако човек не си навреди сам, никой не може да му навреди”.
Неофитите на 90-те и техните деца
