- Детайли
- Публикувана на Неделя, 14 Май 2017 13:38
- Написана от Цветомира Антонова
На 14 май се навършват шестдесет години от смъртта на последния Български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематичните софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинската политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.
В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?
Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинюитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.
Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 г. Преди това в продължение на двадесет и три години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
- Детайли
- Публикувана на Сряда, 10 Май 2017 22:35
- Написана от Архим. Харалампос Пападопулос
Днес ще говорим за радостта. Тази тема е винаги актуална, защото какво друго търси в живота си човек, бил той вярващ или не, освен радост? Човекът е същество, което се храни от радостта, защото е роден за радостта на царството Божие. Във всички епохи и във всички общества, човекът търси да намери и срещне радостта. Разбира се, не винаги успява, повечето пъти се проваля и резултатът е голямата трагедия около нас и цялото общество. Радостта е цел на обществото, но и на живота на християнина, т.е. на човека, който води духовен живот в Църквата. Защото радостта, според св. ап. Павел, е плод на Светия Дух. Истинската радост не е просто емоция, не е просто успех или душевно въодушевление, а плод на Светия Дух. В Църквата радостта е присъствие на Самия Бог в живота ни.
За да обясним това, ще използвам два пътепоказателя, двама човека, които обичам изключително много. Първият е вече светец на Църквата - св. Порфирий Кавсокаливит, а другият е може би по-малко известен, но заслужава повече хора да научат за него - старецът Емилиян Симонопетритски, един голям духовник на Църквата, за мен свят човек. В техните текстове видях и разпознах, че говорят по един особен начин за радостта, а как именно ще видим това по-надолу.
- Детайли
- Публикувана на Събота, 29 Април 2017 23:50
- Написана от Неврокопска св. митрополия
III Неделя след Пасха -- на Св. мироносици. Св. ап. Яков Зеведеев; св. Донат, еп. Еврийски
Литургийно свето евангелие: В онова време дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Иосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха, де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце, и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. (Марк 15:43 – 16:8)
Йосиф от Ариматея
В днешния неделен ден св. Църква почита онези личности, които по време на страданията и кръстната смърт на Господ Иисус Христос проявили удивителна смелост и любов към Него. Това са Йосиф Ариматейски, Никодим и жените-мироносици.
- Детайли
- Публикувана на Събота, 29 Април 2017 22:58
- Написана от Архим. Клеопа (Илие)
„Дохожда Мария Магдалина, та обажда на учениците, че видяла Господа“
(Иоан 20:18)
Възлюбени!
Сред великите добродетели, украсявали живота на светите жени-мироносици, най-ярко блестeли светата им ревност за Христос, благоговението и мъжеството на душата. Каква охрана и укрепления поставили юдеите и Пилат при гроба на Христос, нашия Спасител, за да не дойдат през нощта Неговите ученици и да не Го откраднат! Притърколили огромен камък пред гроба Господен, с печати запечатали този камък, поставили на стража въоръжени воини. Но всичко това не изплашило и не ужасило светите жени-мироносици. Техните велика ревност, свещено благоговение и душевно мъжество преодолели всички тези препятствия, а решимостта им не била разколебана от множеството стражи пред Гроба. Само една мисъл, едно само желание ръководели техните умове и сърца – с цялата си вяра и благоговение да послужат на погребението на Най-скъпия Спасител.
- Детайли
- Публикувана на Петък, 28 Април 2017 22:36
- Написана от Прот. Василе Михок
Проповед за Трета неделя след Пасха – на мироносиците
Възкресният тропар на четвърти глас нарича жените мироносици „Господните ученички”. Това название с право им приляга заради тяхната вярност към Учителя, вярност не само до смърт, но дори отвърд смъртта. Св. Симеон Нови Богослов казва, че истинският ученик не се отрича от своя учител и духовен отец, дори ако той би бил хулен и гонен от всички. Ученикът би трябвало да го брани с цялата си сила, а когато учителят умре вследствие на гонение, не би могъл да му послужи по друг начин, освен да му направи подобаващо погребение.
Така постъпили мироносиците. Те били верни на Иисус не само до смърт, но и след смъртта Му. Апостолите не проявили подобна вярност, при все че всички те тържествено поели задължение в този смисъл (Мат. 26:35). Разпъването на Спасителя до такава степен ги смутило, че започнали да подлагат на съмнение всичко, в което преди това са вярвали и изповядвали за Иисус – Месия. Как така един разпнат Месия? Един Месия увиснал на дърво, отхвърлен от народа на Закона и проклет от самия Закон? „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля” – казват двамата ученици по път за Емаус (Лука 24:21). „Надявахме се, но повече не се надяваме” – така може да се разбере това тяхно слово. Бедните ученици били тъжни (Лука 24:17), но не и вярващи. Възкръсналият Господ ги смъмрил поради неверието им: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!“ (Лука 24:25). Св. Марк ни казва, че когато се явил „на самите единайсет”, Господ „ги смъмри за неверието и жестокосърдието им” (16:14).
