- Детайли
- Публикувана на Понеделник, 20 Ноември 2017 10:07
- Написана от Митрополит на Нова Смирна Симеон
Тълкувание на апостолското послание, четено в неделния ден след 9-та неделя след Въздвижение
Неделно апостолско послание: „Братя, Христос е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух. И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа.” (Еф. 2:14-22)
Делото, осъществено от Иисус Христос, е в голяма степен дело на мира и на обединението. Господ примири човеците с Бога. Действително, „чрез Господа нашего Иисуса Христа, с вяра получихме достъп до тая благодат” и „имаме мир с Бога” (виж Рим. 5:1-2). Бидейки сприятелени и помирени с Бога, ние, човеците, се помиряваме и с другите хора, тъй като заедно сме съединени в едно неразделно единство и общение благодарение на изкупителното дело на Господ. Бидейки вече чеда на голямото Божие семейство и членове на едното тяло на Църквата, помежду ни съществува мир, Христовият мир; има единство, единството на всички в едното тяло на Църквата, чийто Глава е Христос.
- Детайли
- Публикувана на Петък, 17 Ноември 2017 17:21
- Написана от Георгий (Ходр), митрополит на Библос, Ал-Батрун и планина Ливан
Покайте се, защото вече сте повярвали и сте предали на Бога своите души. Покайте се, което ще рече: върнете се към Този, Когото сте оставили, т. е. към Бога. Покаянието е единение с Бога, съществуване в Него, битие в Него. Грехът е прилепване към това, което Бог не е, прилепване към нищото. Това е да наричаш нещо онова, което е нищо. Това означава, че грехът е завръщане към небитието, към безбожието, към мрака, към непрозрението. Прозрението – това е виждане на Бога чрез чистотата: „Блажени са тези, на които провиненията са простени и греховете покрити, блажени са онези, на които Бог не е вменил грях“.
Аз не съм нищо, Господи. Аз не съм нищо и Ти знаеш какво съм. Постави ме пред Твоите очи, та дано да просъществувам, смили се над мене, защото Твоята милост е всичко, тя е основа и утеха; а след грехопадението тя стана нашето битие. Боже, не забравяй изваянието на Твоите ръце, защото съм слаб, назидай ме чрез Твоето милосърдие.
Пия ли аз от живата вода? Кога ще ям от небесния Хляб? Ще се върнат ли Небесата тук? Или ще си остана аз в погибелта, която няма край? Преди да заговориш знай, че аз нищо не зная. Помилвай ме, Господи, за да Те вкуся.
- Детайли
- Публикувана на Сряда, 15 Ноември 2017 13:12
- Написана от Ивайло Борисов
(170 години от издаването на първите печатни български нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език)
След невмената реформа от 1814 г. на тримата музикоучители от Цариградската патриаршия (Хурмузий Книгохранител, Хрисант Мадитски и Григорий Протопсалт), нашите възрожденски музикоучители заедно с музикоучители от Гърция и Румъния стават непосредствени продължители на тяхното дело. Още през 1816 г. в Рилския манастир е въведен новият Метод и е започнало приспособяването му към спецификата на църковнославянския език. Така постепенно по нашите земи реформираната невмена нотация придобива популярност, като с нейна помощ започва нотирането на музикални произведения с църковен и светски характер.
Както е известно, османското робство задържа за дълъг период от време развитието на българския народ в културно и интелектуално отношение. Османската държава нарича балканската православна общност „рум миллет“, т.е. гръцки народ. Така българите, лишени от собствена Църква и намиращи се в подчинение на Цариградския патриарх, постепенно престават да бъдат считани за отделен народ, като това от своя страна естествено води и до постепенното западане на просветата и книжовното дело.
През време на Възраждането нашият народ започва постепенно да се освобождава от веригите на двойното си робство. Българите започват борба за самостойна родна Църква и богослужение на роден език. Липсата на нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език довело до това, че българите са пеели на роден език, всеки приспособявайки думите на текста по свое усмотрение по мелодиите на гръцките образци. Николай Триандафилов Сливенец е направил епохална крачка в българската църковно-певческа практика. В средата на 19 век в Букурещ той издава първите църковно-певчески сборници с песнопения на църковнославянски език. Те заменят използвания дотогава в богослужението старогръцки език.
- Детайли
- Публикувана на Понеделник, 13 Ноември 2017 09:05
- Написана от Митрополит на Нова Смирна Симеон
Неделно апостолско послание: „Братя, който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне. Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава. А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело, както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно”. А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда, та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.” (2 Кор. 9:6-11)
Ние, християните, сме членове на едното тяло на Църквата. Това налага „членовете еднакво да се грижат един за други”, тоест да мислят и да проявяват грижа един за друг. „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” (1 Кор. 12:25-26).
Освен това, всички ние, бидейки Божии чеда, чеда на един небесен Отец, сме братя. И като братя в Христа, това, което ни обединява и ни поставя близо един до друг, е любовта. Любовта, която би трябвало да проявяваме на практика към нашите братя – „на своите по вяра”, според един много красив израз на св. ап. Павел (Гал. 6:10), които, намирайки се в бедност и различни други изпитания, имат нужда от нашата братска помощ и подкрепа.
Най-вече на този дълг на добротворство към бедните братя от Палестина св. апостол обръща вниманието на коринтските християни във втората част на Второто си послание (8:1-9, 15).
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 12 Ноември 2017 10:55
- Написана от Свещ. Василе Михок
Проповед за Осма неделя след Неделя подир Въздвижение
Законникът от днешното евангелие и младият богаташ задават на Спасителя един и същ въпрос: „Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен?” (Лука 10:25). Спасителят препраща и двамата към божествените заповеди. „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си” (Лука 10:27). Христос представя двете заповеди, като синтез на цялото старозаветно Откровение. Книжникът потвърждава, че „да любиш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви” (Марк 12:33).
Чрез притчата за милостивия самарянин Христос подчертава различните отношения към пострадалия от разбойниците юдеин и най-вече контраста между отношението на свещеника и левита, от една страна, и отношението на самарянина, от друга.
Тълкувание на апостолското послание, четено в неделния ден след 9-та неделя след Въздвижение
