- Детайли
- Публикувана на Петък, 28 Април 2017 22:36
- Написана от Прот. Василе Михок
Проповед за Трета неделя след Пасха – на мироносиците
Възкресният тропар на четвърти глас нарича жените мироносици „Господните ученички”. Това название с право им приляга заради тяхната вярност към Учителя, вярност не само до смърт, но дори отвърд смъртта. Св. Симеон Нови Богослов казва, че истинският ученик не се отрича от своя учител и духовен отец, дори ако той би бил хулен и гонен от всички. Ученикът би трябвало да го брани с цялата си сила, а когато учителят умре вследствие на гонение, не би могъл да му послужи по друг начин, освен да му направи подобаващо погребение.
Така постъпили мироносиците. Те били верни на Иисус не само до смърт, но и след смъртта Му. Апостолите не проявили подобна вярност, при все че всички те тържествено поели задължение в този смисъл (Мат. 26:35). Разпъването на Спасителя до такава степен ги смутило, че започнали да подлагат на съмнение всичко, в което преди това са вярвали и изповядвали за Иисус – Месия. Как така един разпнат Месия? Един Месия увиснал на дърво, отхвърлен от народа на Закона и проклет от самия Закон? „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля” – казват двамата ученици по път за Емаус (Лука 24:21). „Надявахме се, но повече не се надяваме” – така може да се разбере това тяхно слово. Бедните ученици били тъжни (Лука 24:17), но не и вярващи. Възкръсналият Господ ги смъмрил поради неверието им: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!“ (Лука 24:25). Св. Марк ни казва, че когато се явил „на самите единайсет”, Господ „ги смъмри за неверието и жестокосърдието им” (16:14).
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 23 Април 2017 23:18
- Написана от Екатерина Бурмистрова
Неофитите на 90-те и техните деца
Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.
Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.
Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.
Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите
Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.
- Детайли
- Публикувана на Събота, 22 Април 2017 20:43
- Написана от Неврокопска св. митрополия
Втора неделя след Пасха – Томина; св. мчца Александра, св. мчк Лазар Български
Литургийно свето евангелие: Вечерта в първия ден на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъда невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. (Йоан 20:19-31)
Две явявания на Възкръсналия Иисус
Светият евангелист Йоан Богослов в днешния евангелски откъс описва две явявания на Възкръсналия Господ Иисус Христос на Неговите ученици.
- Детайли
- Публикувана на Вторник, 18 Април 2017 15:33
- Написана от Архим. Харалампос Пападопулос
Въпроси и отговори след края на беседата „Духовният живот започва, когато загубим всичко“ на о. Харалампий (Пападопулос)
Въпрос: Признаването на неуспеха в Църквата е много трудна тема. Аз съм свещеник, катехизатор, църковен човек, да признавам ли моя неуспех? Да споделя ли това публично? Налице е голямо объркване по този въпрос – някои са убедени, че това не бива да се прави, защото другите ще се скандализират. Но ако именно признанието на личния неуспех е онова, което ще поучи другия? Така стигаме и до темата за лицемерието…
Отговор: Да, въпросът за лицемерието в църковните среди е много важен, защото днес в Църквата повсеместно се е наложил пиетизмът, т. е. ние живеем една имагинерна реалност. В тази измислена реалност ние не сме това, което наистина сме, а това, което би трябвало да бъдем. Показваме само онова, което ни е изгодно, за да скрием своя грях, да не се види нашият провал – все с обяснението „да не скандализираме хората“. Какво обаче означава „скандализирам“? Ако ме скандализира истинността на другия, значи съм болен. Но аз се скандализирам от лицемерието на другия, не от неговата истина. Ако нещо наистина ме скандализира, това е лицемерието, когато някой иска да ми покаже, че е нещо, което не е. В това има лукавство. Грешният е симпатичен, искреният още по-симпатичен. Защо? Защото е немощен; немощният е симпатичен. Лицемерът има сила, иска да властва над мен, над моите мисли, възгледи, помисъл, иска да ме измами. Докато грешният ми е много по-мил, защото е изтерзан, защото го изповядва, автентичен е. Кой няма да обича един човек, който изповядва и казва брате, не издържах, имам тази немощ… Нима такъв човек не заслужава любовта ни?!
Нека погледнем в Евангелието. Отблъскващ за Христос, Който приема съвършено всеки човек, е фарисеят. Виждате колко сурово се отнася Той към фарисеите. И се питаш: защо не ги приема Христос? Христос обаче не е понасял лицемерието и го е смятал за голямо изопачение, т. е. да искаш да изглеждаш нещо, което не си. Тогава защо аз трябва да се скандализирам от падението на моя брат? Всъщност, аз се скандализирам в степента, в която искам другият да е високо, за да си въобразявам съвършенството, т. е. искам другият да е нависоко, за да мога да вярвам, че някъде има съвършени. Всички хора носят такова желание у себе си.
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 16 Април 2017 07:56
- Написана от -
Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус,
Който едничък е безгрешен.
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
В пресветлия ден на тържеството на нашата вяра, на пълнотата на нашата надежда и неизразимата ни радост поради всепобеждаващата Божия любов, отново се обръщаме към всички вас с пасхалния поздрав:
Христос воскресе!
Тържествуваме и сърадваме, заедно с цялата Божия Църква, на Христовата победа над смъртта и ви призоваваме в този ден към пълнота на радостта, дела на милосърдие и жертвена любов, в стремеж към онази любов, с която и Сам Бог ни бе обикнал, когато заради нас и нашето спасение отдаде Единородния Си Син, „та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16).
Тази непознаваща ограничения, всещедра и всепобеждаваща божествена любов, с която Бог създаде света, яви сред нас и Самия Божи Син, Който в послушание към волята на Отца „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7), и „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (2:8). Ала точно затова „Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (2:9-11).
