Божидур, Мечът на цар Карагьозов
Увит в тъмното си расо, той седеше сред едрия плажен пясък,
до който се стигаше трудно по черния път от селото и замислено съзерцаваше
колелото си. Колелото му служеше вярно дълги-предълги години. С него идваше до плажа, за да погледа отвъд хоризонта, там където се сливаха православие, ислям и социализъм в една експлозивна сплав, която съвсем не на шега го караше да потръпва от мрачна радост. Това състояние, което определяше именно като "мрачна радост", той не разбираше. Понякога си мислеше, че така се отразява в огнени души като неговата онова, което гърците наричаха харолипия (радостна тъга). Разбира се, гърците радостно тъгуваха, понеже бяха деца, истински наивни деца! Дай им на тях маслини и узо, дай им да пеят и да танцуват безотговорно, докато от Запад се задават буреносните пламъци на Нашествието, пълчищата гладко обръснати слуги на Човекът с бялата шапчица. И докато тия свиреха и играеха, той изнуряваше очите си в очакване да види платната на кораби, идващи от Великия Изток, платна с извезана върху тях "Сърдита Богородица"... Корабите не идваха, но идваха гласове по интернет, по телефона, по разни други "мобилни оператори" - "Бъди спокоен и здрав, твори. Сечи главите на ламята, когато нещата загрубеят, ние обезателно ще дойдем! Ние винаги идваме"... Останалите не го разбираха. Не искаха да го разберат. Погледите им бяха помрачнени от богатство и светски удоволствия и когато се обръщаше към тях чрез Машината, чорлав и навъсен, го подиграваха, страняха от него. Но нищо - един ден ще му благодарят, един ден Господ ще отвори очите им, за да видят от каква страшна беда ги е избавил.
Само че, не сега.
Като топка се свиваше сърцето в широките гърди... А нима любимите негови светци не бяха чувствали същото? И той прогонваше чувствата, отстраняваше ги като мокри съчки, за да се въздигне огъня, бездимен и светъл.
Край него подскачаше мъничката му женичка.
- Виж мило, само погледни - с какъв шал съм се забрадила, до кръста ми стига, също като руска матушка пред варненски щанд с книги... Измислих песен за своя шал. Искаш ли да я чуеш?
- Искам - усмихна се той, само тя го караше все още да се усмихва.
Шал бял, хубав вълнен шал,
падаш по гърба ми цял.
Кой друг песни ти е пял??...
- Хареса ли ти?
- Да, има нещо в тази песен. Аз на твое място бих включил и мъничко идеология, не много, че няма да ти отива на сладката муцунка, просто една-две щипки, нали се сещаш?
- Ладно, ще опитам.
Беличкият шал става на парцал -
агънце горкичко и една сърничка
с него ще покрия и в гора ще скрия,
че варят ракия лоши хора зли и им се облизват
за курбана кат' мезе да ги огризват.
Ой, ой, казачок! И евреи на пирог!!!
- Така по-бива, нали?
- Да.
- Дали ще мога с нея да участвам в някой от концертите на нашия нов приятел? Ще го попиташ ли?
- Ще го попитам. Само почакай ден-два докато се разправя с Вселенския Антихрист Вартолозмей.
- А кога ще напишеш нещо за алената ми рокля, която си купих от Сливен?
- Не е сега време за поезия. Времето изисква други неща! - усети, че я натъжи - Знаеш ли, че те обичам?
- Знам, знам - рече тя, докато вадеше игриво трохи от брадата му - Отивам вкъщи, за да направя една турска баклава за вечеря.
- Приготви корите, а орехите ще ги счукам аз като дойда с черепа на полския католик, който ми изпрати дядо Караколев от Москва.
Тя тръгна. А той продължи да съзерцава пустия Изток. Какво очакваше? Рано беше да очаква. Та, битката едва започваше... Изведнъж насред залива нещо проблесна и порейки вълните, се заприближава към брега. Острие, свита около дръжката на меча длан, черен широк ръкав.
- Знамение от Края на света!!! - извика с все сила нашия русифициран поп.
Затича се. Нагази във водата до колене. Можеше вече да се пресегне и да докосне стоманеното острие. От водата се изправи епископско було, под булото го застрелкаха хитрите очи на някакъв дангалак. Когато и устата се подаде над повърхността, се чу ясна реч:
- Взими и сичи! - (вземи и сечи)