Церемонията беше повече от тържествена. Да, имаше някои несъвършенства в организацията, не можеше да се отрече. Но това не само че не намаляваше блясъка ѝ, но напротив, свидетелствуваше за нейната мащабност. А и да си го кажем честно: само организаторите можеха да ги забележат, останалите дотолкова бяха погълнати от събитието, че подобни дребни детайли лесно минаваха през ситото на вълнението им. Е, началото се позабави, вярно е, но то така се и прави по принцип – да се усили малко напрежението, да се даде възможност на всички медии и гости да пристигнат, че да не изпусне някой кулминацията.
Ние да си го кажем между нас (тука нали няма някой от жълтите вестници да ни подслушва): позабави се началото малко повече от обичайното, защото охраната не се оказа на ниво. Не-е-е, по отношение на обекта тя си беше свършила перфектно работата: периметърът беше отцепен, та пиле не можеше да прехвръкне, гражданите можеха да наблюдават церемонията от не по-малко от километър (то какво ли да видят отвън, но поне тържественото настроение някак си да доловят), прозорците в целия район беше наредено да не се отварят, а за всеки случай – по покривите бяха разположени снайперисти. Не че нещо го налагаше, но знаете – от мнителност никой не е умрял, обаче от небрежност...
Не, не в това им беше пропускът, ами че не можаха да познаят о. Ипомоний – представяте ли си?! Цяла България го познава, с най-първите хора си пие кафето, дето се вика, дипломатическият корпус до един се съветваха с него при усложнена международна обстановка, представителите на поместните църкви откога го канеха на посещение от името на предстоятелите си, а тези синковци, дето държавата им е вменила отговорността да пазят най-високопоставените ѝ люде, да вземат да не познаят отеца! То остави това, ами не го пускаха, защото нямал покана.