След като миналата година докладът на о. Ипомоний от интронизацията на папа Франциск I изтече в медиите (вижте тук), Н-ската митрополия взе необходимите мерки и засекрети доклада му от мисията в Африка. Но по щастливо стечение на обстоятелствата редакцията ни се сдоби с пътеписа на една от поклонничките, взели участие в това вълнуващо поклонническо пътуване. По изрична нейна молба, за да се предпази от гордост и тщеславие, ще я наречем просто сестра Тапиносия...

Част първа

Да участваш в благочестива мисия на далечен континент е събитие, което може да ти се случи само веднъж в живота. Или пък няколко пъти. С огромно вълнение, дълбока благодарност и съзнаване на собственото си нищожество разбрах за великото благоволение, оказано ми от Негово Високопреосвещенство нашия Митрополит, да бъда включена в групата поклонници, водена от Негово Високоблагоговейнство отец Ипомоний, изпратена на специална мисия в Африка, целта на която о. Ипомоний щеше да ни съобщи при пристигането на този тайнствен континент. С какво аз недостойната съм заслужила тази велика милост, питах се дни и нощи преди заминаването. И то на мисия, водена не от когото и да е, а от самия о. Ипомоний, свещеникът, когото цяла България познава и обича, принадлежащ към бялото духовенство, но скромен аскет, благоукрашение за всяка православна епархия. Такива благочестиви мисли ме обземаха. Но да разсъждаваш върху възложеното ти послушание е проява на гордост и прелест, а това от мене е много далеч. Затова престанах да си задавам тези въпроси и се приготвих за пътуването.

Предстоеше ни да изминем повече от 5 000 км. – първо до Константинопол (дето неверниците го наричат Истанбул), а оттам – към Африка. Още от тръгването ни, рано сутринта в един съботен ден, градът, посветен на Божествената Премъдрост, ни обгърна с незримата си красота и мистика. Тихо и благочинно, всички заехме местата си в автобуса. Благоговение и тиха радост изпълваха сърцата ни. Чуваше се тих говор на руски, български, румънски, турски, арменски, гагаузки, татарски и киргистански, защото за съжаление автобусът обединяваше в общност хора от различни държави, а не беше само от поклонници. Запитах Негово Високоблагоговейнство, дали да попитам, дали всички си бяха прочели всичките утринни молитви; и още недочакала да ми отговори, ги попитах. Както и очаквах (не искам никого да съдя!), не бяха всички го направили. Мога в някаква степен да разбера и да простя на друговерците в автобуса, но какво да кажем за нашите спътници-поклонници, които се бяха поленивили да станат час-два по-рано, за да изпълнят сутрешното правило?! Затова, щом потеглихме, понечих да ги изпея, но о. Ипомоний ме помоли да спра. Прав е! Каква полза от утринни молитви, когато слънцето от половин час вече е изгряло. Постепенно всички потънаха в дълбок сън, но аз не, защото помнех притчата за неразумните девици и пребивавах в непрестанна молитва!

Преминахме границата. С неизразимо вълнение и сълзи на очи се замислих, че тази някога благословена византийска земя днес е под агарянско владение. Сигурните ръце на водача на автобуса, направляван свише, ни водеха вече към старопрестолната столица, духовното Отечество на всички православни християни – Константинопол. Когато наближихме Константинопол, посрещна ни божествена картина. Под сивкавото небе се стелеше спокойното и величествено Мраморно море, а в далечината с причудливи форми все още неясно се очертаваше Златният рог. Пристигнахме и се настанихме в прекрасен хотел, в близост до катедралния храм „Св. София”. Колко жалко, че някои жени от нашата група (не искам никого да съдя!) предпочетоха да останат да си почиват в хотела, вместо да дойдат с нас да потърсим храм, в който се отслужва вечерня. Ние не намерихме, но знаем, че усилието ни ще се зачете на небесата!

(Следва част 2)