Върху страниците на църковно-певческата летопис откриваме имената на мнозина верни творци и изпълнители на източно-църковното пеене. Разбира се, без техния труд и отдаденост на благодатното дело на църковната музика последната би спряла да се развива и разпространява, би застинала в своите форми като музеен експонат. Но Творецът промишлява и за църковно-певческото изкуство. И изпраща „верни човеци, които ще са способни и други да научат“ (2 Тим. 2:2) как успешно да следват многовековната певческа традиция. Един от тези „апостоли“ е нашият сънародник Иван Каиков.
Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 г.[1] в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител. Иван Каиков става член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През февруари 1898 г. Каиков се венчава[2]. Заради революционната му дейност турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което в 1900 г. е изпратен на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой в крепостта Паяс кале той се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук e назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“[3]. През 1910 г. Иван Каиков ръководи в София курс по източно църковно пеене и църковен ред, открит от взаимноспомагателното дружество на църковните служители с разрешението на Софийската митрополия[4]. През 1918 г. става учител в Константинопол и певец в екзархийския параклис. През 1932 г. е архивар в тамошната българска легация и певец в желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 г. се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и др.[5] Иван Каиков почива на 15 феврури 1965 г.
В спомените си за Каиков музикологът и църковен музикант Петър Динев разказва: „...като ученик в Цариградската семинария, аз и други семинаристи често ходехме в града да слушаме гръцки певци и протопсалтове. Но пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мене незабравим спомен. Аз почуствах неговото пение близко до сърцето ми – то ми се видя много по-хубаво от пението на гръцките протопсалтове“.[6]
През 1956 г. Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на изпълнения на Иван Каиков, който се пази и до днес (тук можете да чуете тези записи).
Протопсалт Иван Каиков е оставил някои свои певчески композиции: „Душе моя“ на гл. 2, „Общо многолетие“ на гл. 5 и др. В певческия сборник на Илия Атанасов освен упоменатото многолетие е поместена и една „Касианова Слава“ от Петър Лампадарий, превод и преработка на Каиков. Иван Каиков прави и превод от гръцки език на песнопения от Доксастариона на Константин Протопсалт (шест диатонически и осемнадесет хроматически), които Петър Сарафов включва в певческия си сборник, издаден през 1912 г.
Аз лично съм издирвал спомени, свързани с протопсалта. Двама от доайените в българското богословие – моите преподаватели от Богословския факултет към Софийския университет отците-професори Николай Шиваров и Радко Поптодоров го помнят отлично. Проф. д-р прот. Николай Шиваров ми каза, че се е познавал с Иван Каиков и помни едно честване, посветено на протопсалта в храм „Св. Неделя“. А пък проф. д-р прот. Радко Поптодоров ми разказа за вдъхновеното пеене на Каиков, който, пеейки, „те караше да се повдигаш над земята“. В разговор с Иван Сенокозлиев, роден 1923 г., състоял се по време на канонизацията на Баташките и Новоселски мъченици, 3 април 2011 г., в ПКСХП „Св. Александър Невски“, Сенокозлиев, който е бил иподякон на Негово Блаженство Екзарх Стефан І, ми каза, че екзархът е обичал църковното пеене и много е уважавал протопсалт Иван Каиков. Сенокозлиев помни как дядо Стефан е обичал изпълнението на протопсалт Каиков на песнопението „Владыку“ на гл. 7 от св. Йоан Кукузел. Също така, че екзарх Стефан е дал на Каиков отличието „протопсалт“. Сенокозлиев помни също така скромността и човечността на протопсалта.
„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Всички знаем, че в храма се проповядва словото Божие и посредством изпетите богослужебни текстове. Самото църковно певчество е вид проповед, въздействието на която се определя от различни фактори. Един от тези фактори обаче е сериозното отношение на певците към тяхното поприще. Днес, когато са изминали повече от петдесет години от преминаването на душата на протопсалт Иван Каиков в ръцете на Твореца, Когото той е възхвалявал приживе, се чувства кадрови певчески (а и не само певчески) глад в редиците на родната ни Църква. Животът и делото на такъв ревностен продължител на църковно-певческата традиция като Иван Каиков може да ни бъде само за пример. Пример, който да ни вдъхнови и разпали в нас (както и, дай Боже, чрез нас в други) огъня на църковно-музикалното изкуство. Пример, който ще остане…
