Култът към храната - модерно заболяване с духовни корени

Тези психични заболявания, които според психиатрията са свързани с нарушения на хранителното поведение, са не по-малко опасни от наркозависимостта. Също като нея трудно се поддават на лечение и застрашават живота на болния.
Орторексията е една по-малко изследвана мания за здравословно хранене, при която строго се съблюдава приемането само на определени „допустими” храни.
Анорексията (безапетитие) се характеризира с лишаване от храна, което достига патологични отклонения, застрашаващи здравето и може да доведе до смърт.
Булимията се характеризира с мъчителни пристъпи на внезапно повишаване на апетита. Това, което обединява тези, на пръв поглед несъвместими, състояния, е фиксацията върху храната - цялото внимание, мисъл, поведение на човека е обсебено от храната.
Психиатрите констатират, че анорексията и булимията често вървят ръка за ръка, защото силният, неконтролиран глад е физиологична реакция на хроничното гладуване. Освен като последица от анорексията, булимията може да възникне и самостоятелно, тогава неутолимият глад е компенсаторен израз на чувството за неудовлетвореност и отчаяние.
Характерно за страдащите от булимия е, че извън пристъпите те следват свои строги правила кога не трябва да ядат (например не по-рано от 6 часа вечерта), какво не трябва да ядат (повечето имат дълъг списък от „забранени храни”) и колко трябва да ядат (например не повече от 1000 ккал дневно). Като резултат, храненето е стереотипно и нетърпящо промени. Типично пристъпите на неконтролирано ядене се провокират от нарушаването на тези „правила” и е последвано от потискащо чувство за вина и срам.
Като отключващи фактори психиатрите посочват събития или обстоятелства, които предизвикват отрицателни психични състояния, например: депресия, тревожност, гняв, досада.
Какви са психологическите предпоставки за появата на този тип поведенческо невротично хранително разстройство?
Според психиатрите боледуват предимно момичетата, които са расли като „в саксия” и не са изработили още в детските си години активни поведенчески модели с необходимата борбеност, самочувствие и отговорност за своите действия, освен това липсва правилна градация на ценностите. Наблюдава се неувереност в себе си, силна зависимост от другите и тяхното мнение и погрешно подреждане на приоритетите. Зад т. нар. пасивен модел на поведение откриваме, че болният не обича достатъчно себе си и е зависим от чуждото мнение.
Всъщност тези предпоставки са налице и при всеки друг тип зависимост - наркозависимост, алкохолизъм и др.
Какви са духовните корени на този тип заболявания?
Изследването на природата и същността на тези психични разстройства в контекста на православната християнска антропология ни дава ценни насоки за тяхното лечение съобразно подвижническия опит в борбата със страстите.
Лишаването от храна при анорексията не е свързано само с желанието да коригираш външния си вид според модните течения, то е израз на едно много по-дълбоко и цялостно отхвърляне на собствената личност. Да обичаш себе си е естествен закон на човешката природа, който християнството не отхвърля, защото евангелската заповед е да обичаме Бога и ближния, както обичаме себе си. При анорексията противоестествената липса на любов към себе си може да прерасне в самоомраза, тласкаща към самоунищожение и смърт.
Зад неумолимия глад при булимията също така можем да открием нещо повече от чревоугодничество. Той може да бъде патологична проява на незадоволен духовен глад, копнеж на душата по Бога. В съгласие с подобно предположение е и коментарът в едно от писмата на психотерапевта К. Г. Юнг относно неуспеха в лечението на пациент - алкохолик. Юнг говори за това, че неистовата жажда на този алкохолик му напомняла за духовната жажда на хората от това хилядолетие.
Малкото сведения за орторексията ни дават основание да смятаме, че в този тип невроза откриваме отношение към храната, подобно на култ. Правилата и предписанията за приемане само на „полезни храни” се изпълняват педантично до степен, в която изместват по сила предписанията на естествения нравствен закон в човека.
Противоестествената липса на любов към себе си, патологичната изява на духовния глад на човешката душа, създаването и служението на псевдокултове са проявления на действието на страстта. Затова в тяхното лечение особено ценен може да се окаже опитът на християнските подвижници в борбата със страстите.
Страстта на чревоугодието например израства върху почвата на естествените потребности на човешката природа. „Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява” (Ефес. 5:29).
Кога една естествена потребност се превръща в страст, която мотивира и диктува тиранично поведението на човека? Защото много често смятаме, че нещо е естествено за нас, а в действителност то се оказва противоестествено. Авва Нистерий е казал: „Който се увлича от страстта, той става неин роб.”
Подвластният на страстта чува и се подчинява само на нейния глас. Това ясно се откроява в педантичното спазване на правилата и законите, които страстта предписва и които се издигат в култ.
Що се отнася до това, кое е естествено за нас, авва Доротей ни предава своя опит. Той трябвало да се погрижи за младеж, заявил своята воля да поеме по монашеския път. Когато се нахранил, старецът го попитал колко хляб е изял, за да се засити. След няколко дни му предложил да разреже този хляб на две и да изяде половината. Когато го попитал след няколко дни дали се чувства сит, послушникът отговорил утвърдително. Тогава старецът му предложил да раздели половината хляб на още две и да изяде четвъртина. По този начин постепенно старецът му открил, че това, което в началото той считал за естествено, всъщност е било продиктувано от страстта на чревоугодието, която неестествено раздува нашите потребности.
Всъщност авва Доротей ни дава прекрасен пример за това, колко различно всеки възприема естествените потребности и как въздържанието ни помага да разберем кое е действително необходимото за нас. Прозорливият старец не го обвинил в чревоугодие и не му наложил веднага да промени навиците си, защото знаел, че подобна промяна изисква време и усилия, равносилни на упорството, вложено в утвърждаването им.
Християните се борят със страстите чрез пост и молитва. Православната църква е определила продължителен пост, например св. Четиридесетница, в съгласие с подвижническия опит и с разбирането, че е нужно време за изтръгване из корен на страстите.
Авва Доротей ни разкрива пътя, по който страстта се утвърждава и става навик, т. е. може да придобие водещо значение в характера на човека.
Според него упорството в порока е определящото за утвърждаването му като характерова черта: „Защото гневлив се нарича не онзи, който веднъж се е разгневил, блудник се нарича не онзи, който веднъж е извършил блудство и милостив не се нарича онзи, който веднъж е извършил милосърдно дело.” Но както в добродетелта, така и в порока - от продължителното упражняване в тях се формира навик, чието удовлетворяване предизвиква вина и угризения на съвестта или успокоява.
Християнските подвижници утвърждават, че добродетелта успокоява душата, а порокът я измъчва, защото добродетелта е естествена, тя е в нас, защото семето на добродетелта не се губи. Колкото повече вършим добро, толкова повече придобиваме навик в добродетелта, т. е. възвръщаме си своето естествено състояние и получаваме своето предишно здраве.
По отношение на порока не е така, чрез повторението му ние придобиваме някакъв чужд и противен на нашето естество навик, така че дори и да искаме, не можем да се излекуваме без силна помощ, без молитва и много сълзи, които да привлекат към нас милостта на Господа.
Св. Йоан Лествичник подкрепя казаното: „Заблуждават се онези, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро.”
Чревоугодието например е превръщане в страст на естествените потребности на човека да се грижи за тялото си. Веднъж прераснала в чревоугодие, тази естествена потребност се раздува до неимоверни размери. И ето тук вече можем да открием общи белези с булимията.
Други страсти, които откриваме като подбудители на тези заболявания, са гордостта, раздразнителността и гневът, които нападат християните не по-малко от нехристияните. В основата им е едно неправилно култивиране на християнските ценности и изтъкването им пред други хора, възприемането им като особени заслуги, заради което се очаква особена Божия милост. Сръбският психотерапевт Владета Йеротич споделя своя лекарски опит и наблюдението си върху християни, надделели над блудната страст, които впоследствие са обсебени от гнева. В основата понякога е несъзнателно очакване за възнаграждение и похвала от Бога и хората. Неоправданите очаквания за висока оценка, са последвани от жесток гняв.
Същият споделя, че такива горделивци са преставали да ядат, излагайки на опасност здравето и живота си, като с това доброволно гладуване са се опитвали да се самонакажат (тук откриваме характерните черти на анорексията). В други случаи са ядели прекомерно (булимия), затлъстявали са и така са достигали до опасна за здравето си граница, като са се разболявали от различни телесни болести.
В това поведение психиатърът открива несъзнателно изпитвана вина у тях поради собственото им поведение и последиците от гнева, но вместо да влязат в борба със страстите по единствения християнски начин - покаянието, те посягали към болестите, надявайки се чрез изтощението от болестта да изтощят страстта на гнева в себе си.
Потвърждение на това лекарско наблюдение дава св. Йоан Лествичник. В своята „Лествица” той пише: „Аз съм виждал хора, които разгневени се отказваха от храна с досада и с това безразсъдно въздържание те притуряха отрова върху отрова. Виждал съм и други, които недоволни по някакъв повод, възползвайки се от своя гняв, се предаваха на преяждане и падаха от рова в пропастта.”
Тези психически разстройства ни дават ярка картина на деформацията на личността, която се извършва под въздействието на страстта. Дори естествения инстинкт за самосъхранение отстъпва пред нея и вместо да се бори с греха, човекът, който се е сраснал с греха, вижда единствения изход в самоунищожението и смъртта.
В контраст на тази трагична развръзка християнското учение за личността утвърждава живота и предписва не борба с плътта, а с „жилото в нея” - греха.
Затова в лечението на заболявания от подобен тип е нужно и преобразяване на личността, което започва от покаянието, търси се в упражняване на добродетелта и се извършва със съдействието на Божията благодат в църковните тайнства.