Прекрасно разбирам, че с публикуването на тези свои размишления ще предизвикам вълна от осъдителна реакция по свой адрес от страна на не малък брой църковни хора. Е, какво пък, както се казва в книжката за Хари и философския камък "Има различна храброст. Трябва да си достатъчно смел, за да се противопоставиш на врага. Но не по-малка смелост се изисква, за да се противопоставиш на приятелите си." – когато приятелите ти допускат грешки.
Статията е продължение на: "Опасността" от вълшебните приказки - І част. Светът на фантазията и светът на вярата.
И така, няма основания да се предполага, че писателката Роулинг е преследвала лоша цел – "да запознае децата със сатаната"... Но независимо от «добрите намерения», не учи ли тази книга на собственоръчно вълшебство?
В тази приказка има и заклинания и рецепти. Но всички «рецепти» за магия, описани в нея действат само при наличие на вълшебна «пръчица». Както и всички заклинания на стареца Хотабич работят само, когато се откъсне косъм от брадата му (а не от брадата на който и да е минувач). А за да се направи «пръчица» трябват или пера от феникс, или рог от еднорог ... Тук вече всяко дете ще разбере, че това не са съставки, които може да си купи от зоомагазина, т.е. на него му остава единствено да си играе «на ужким», ползвайки молив вместо пръчица. Не е възможно да се ползват вълшебните рецепти от книгите на Роулинг. Но затова пък напълно буквално можем да приложим други нейни съвети – «Ако искаш да опознаеш по-добре някого, не гледай как се държи с равните си, а как се държи със своите подчинени» (това е съвет на кръстника(!) на Хари).
А децата си играят «на ужким» на вълшебници и без книгите на Роулинг (и отново напомням: тези книги не са за пет годишни, а за 11-13 годишни. Те дори няма да си играят с моливи, а само ще се шегуват). Ако децата си «играят» на Хари Потър и вълшебници, това не е беда. Е, ще вземат децата през междучасието показалката, ще я насочат един срещу друг и ще извикат «Замри!». Всички разбират, че това е «на ужким». Тези, които само «цитират» Роулинг, едва ли ги заплашва нещо като разиграват сценки от уроците й по вълшебства, във всеки сучай не повече от което и да е момиченце, играещо си на фея.
Опасността може да заплашва по-големите деца – тези, които няма да възприемат тази книга насериозно. Та те нали прекрасно разбират, че рецептите от Хари Потър са несериозни и недействащи. Но след като неочакваната приказка (неочаквана защото те вече са се мислили за прекалено пораснали за приказки) отново събуди в тях угасналия интерес към света на вълшебствата, те могат да се опитат да намерят нещо по-реално. И ще започнат своето пътешествие по задните, криволичещи улички на «езотериката». Светската педагогика за жалост няма да може да ги спре. Тя няма достатъчно решимост, нито аргументи, за да разобличи съвременната мода относно магията, астрологията, «звънящите кедри» и всякакъв друг кабало-будизъм.
И тук само Църквата може да заговори с тези «експериментатори» на разбираем език и да им каже: ние още по-сериозно от вас се отнасяме към вълшебството. И можем да ви разкажем за своя опит от докосването ни до него и за това в какъв вид са се завърнали някои «контактьори» от «огледалния свят» ... (И колкото по-задушна е атмосферата във всеки следващ том на Роулинг, толкова по-убедително ще звучи църковното предупреждение: пропастта, по чийто край ходят магьосниците е реална. И магьосниците са реални. Но не причастието с кръвта на Хари Потър защитава от проклятия (в 4-тия том именно това прави черният магьосник Волдемор заради своето възкресение), а причастието с Кръвта на Този неназован в книгата Спасител, чието Рождество и Възкресение все пак празнуват учениците от "училището по вълшебство".
Именно затова елементарното църковно осъждане пред лицето на тези книги би било неуместно. Нали само Църквата може да каже: всичко написано в тези книжки е повече от игра и по-реално от измислица. Невидимият свят наистина съществува. Светът на духовете ни е съседен и вратата към него не е заключена ... В този духовен свят се води война. От злите сили ни защитава любовта. Висшата любов това е любовта на Бог към хората. Тази любов се е изляла върху нас чрез Кръста Господен. Така че, ограждай се с него! Добрият наставник на Хари му казва – „Аз няма да си тръгна от училището, докато в него има поне един човек, който ми вярва. И още нещо, запомнете: тук, в Хогуортс, този, който е поискал помощ, винаги я е получавал". Така и ти се доверявай на Бог и си спомняй за Него. И нека тази ти памет за Него да прераства в молитва. И където и да се намираш, тази молитва ще те защити от чародеи.
Защо молитвата е по-силна? Ами защото в приказката магьосникът заповядва на духовете, които е свързал чрез магия. А там, където има заповеди, няма любов. А молитвата е молба, свободно обръщение към Този, който е по-високо, с надеждата за Неговия свободен любещ отговор. И най-малкото затова, в йерархията молещите се („Да ги благослови Господ!") са по-високо и по-силни от магьосниците в приказките.
Християнският педагог би могъл чрез тази книжка да пренесе децата към реалността на своята вяра. „Вие вече знаете, че именно жертвената любов на майката е спасила мъничкия Хари от злия магьосник. А знаете ли, че така се казва и в християнството: молитвата на майката измъква човек и от морското дъно, може да го възкреси и от мъртвите ... А искате ли да ви изпея една песничка, която наскоро чух в манастира. Слушайте: „ако майка ти е още жива, щастлив си ти, че на земята има кой от сърце да се помоли за теб" ... Прости ли Хари на предателя Питър Педигрю? А знаете ли, в нашата история е имало някога Човек, Който е успял да прости на своя предател. В Своята проповед Той е казал: "благославяйте тези, които ви ненавиждат". Искате ли да си поговорим защо отмъщението не винаги е уместно?
Книжките за Хари Потър дават на църковния педагог повод да си поговори с децата за най-важното – не за празничните тропари и за символичното значение на някой църковен предмет, а за това от какво и как ни е спасил Христос.
В книгите на Роулинг най-ужасяващите същества са палачите – дементори без лица (които разрушават разума), жадуващи да изсмучат душата от човека. Да се спасиш от тях е възможно само, ако си спомниш най-щастливата минута от живота си ...
Като християнин, аз ще кажа: "дементорите" са всъщност реалност, позната на християните – "Ти ще ядеш – и не ще се наситиш; празнотата ще бъде вътре в тебе" (Мих. 6:14). Но ето че начинът за защита от тях предложен в приказката не е реален. Ако дементорите бяха просто мой кошмар, породен в сънищата ми – то мисълта ми щеше да е в състояние да ги прогони. Будизмът, който счита целия свят за илюзия, логично смята, че със злото трябва да се борим с помощта на правилно пренастроена мисъл. Но ако злото се насочва към мен отвън, ако то е реално, ако не започва от мен, ако иска да ме подчини на себе си – то не са ли прекалено слаби моите мисли, за да спрат вселенското зло?
Освен това този, който е способен да изсмуче цялата душа, няма да се спре и пред най-добрите преживявания на тази душа. Частицата ли ще спаси цялото? Тук е нужна помощ отвън – помощ от Този, над Когото нямат власт душегубците. Така че в минута на близост на демон – дементор, в минута на отчаяние и опустошение по-добре да се обърна не към миналото (спомените), а към Вечното, да се обърна не към това, което аз обичам, а към Този, Който мене ме обича.
Знаете ли на какво всъщност учат тези книжки? На това, че майчината любов защитава по-добре от който и да било пистолет. Че мъжеството и верността са добри. Че на приятелите трябва да се помага. Че не трябва да се боим от злото, и че очевидното могъщество на злото не е повод за това да преминем на негова страна. Че ако настъпи момент да избираме между лесното и правилното, трябва да изберем правилното. Скучни баналности? Да, наистина. Но точно, за да станат интересни трябваше да се напише една съвсем не скучна приказка.
Педагогиката, както и политиката е изкуство на възможностите, на компромисите. Не всичко в заобикалящия ни свят зависи от нас. Дори децата не са изцяло в наша власт. И какво - всеки път да изискваме винаги да е нашето? Да мачкаме всичко под себе си и да налагаме своята мярка? И никога сами да не се приспособяваме? Само че така не се случва в живота. За някои неща реалността ще се промени, заради моите усилия, а за други ще трябва да отстъпя аз. Понякога трябва твърдо да кажем "не". Но понякога е по-уместно да не забелязваме, да премълчим. Понякога на църковните хора им се налага да откажат на себе си удоволствието на висок глас да оспорят нехристиянски действия и убеждения. А понякога можем да преминем към активни действия, но не с цел опровергаване или унищожаване, а с цел придобиване.
Като цяло книгите на Роулинг разкриват такова пространство, в което може да се води диалог. В това пространство вече са влезли милиони деца. Невъзможно е да ги измъкнем оттам с "анатеми". А да ги заключим там с помощта на превзетото си "не може" е възможно. Така че, както накога християнските мисионери от първите векове са се потапяли в света на езическата философия, за да могат в нейния свят и на нейния език да говорят на хората за Бога, така и днес бихме могли да научим езика на Роулинг, за да говорим с нашите деца. Рисковано ли е? Но мисионерството винаги е риск. А да не би отказът от риск винаги да е безопасен? Този, който просто от името на Църквата обвини Хари Потър, не рискува ли също чуждите съдби?
У нас сякаш не е прието да се замисляме над това, колко съблазни са посяли: ”праволинейните" проповеди на "праволинейните" свещеници. Колко тийнейджъри (а и възръстни хора), години наред са били отблъсквани от Църквата, защото проповедникът, когото са срещнали е говорил някаква църковнославянска каша, в която тези младежи не са разпознали нищо, разбираемо за тях! Колко хора са се отдръпнали от Църквата, защото църковният проповедник, когото са срещнали е можел само да им отнеме това, което им е интересно и скъпо, но не е могъл да обясни с какво точно Църквата ще изпълни живота им! Такива загуби в нашата църковна среда не е прието да се броят – отрядът не е забелязал загубата на боеца и си е допял докрай анатемите.
За такива проповедници съвсем правилно се е изразил френският историк от IX век Бусе – "Те изискват безусловно подчинение на своите мнения и в същото време се стараят да ги направят неудобни за усвояване".
В правото се споменава за такова деяние като "оставяне в опасност". Законодателството квалифицира това като престъпно деяние. Могат ли тези хора, които замърсяват мисионерските инициативи на принципа "когото трябва Господ сам ще доведе във вярата" да са сигурни, че на Божия съд няма да чуят за това свое "благочестие" осъдителна присъда?
Прекрасно разбирам, че с публикуването на тези свои размишления ще предизвикам вълна от осъдителна реакция по свой адрес от страна на не малък брой църковни хора. Е, какво пък, както се казва в книжката за Хари и философския камък "Има различна храброст. Трябва да си достатъчно смел, за да се противопоставиш на врага. Но не по-малка смелост се изисква, за да се противопоставиш на приятелите си." – когато приятелите ти допускат грешки. Книгите за вълшебното училище могат да станат реален развъдник на антихристиянски настроения и сред децата, и сред възрастните, в случай че Църквата обяви война на тези книжки. Но мисионерски и педагогически по-умно би било или просто да не ги забелязваме или, ако забележим тяхното съществуване като обективен, независещ от нас факт, да дадем на този факт такова тълкуване, при което тези книжки да станат мост по пътя към Църквата.
Аз не съветвам тези, които още не са чели книгите да ги четат. Аз просто изхождам от това, че те вече съществуват в света на нашите деца. И предлагам да се изтълкува този факт така, че децата да не останат на само с него без християнски компас. Но без нас – на гости или в библиотеките. Нужна ли ви е такава "партизанска война" във вашето семейство?
Но ако ще четем тази книга така, че всеки ред да съпоставяме с православния катехизис, то нека тогава такъв аналитик и сам да не излиза от рамките на християнската етика. Даже, ако си решил, че тази книга е вредна и трябва да се влезе в спор с нея – да се лъже в този спор няма смисъл.
Една гъркиня, Елена Андрулаки е написала гневно възражение от името на Православната Църква. Те ни уверява, че още във втората книга за Хари Потър "ние четем за жертвоприношение на животно, училищната котка (която забележете се казва "госпожа Норис") и за обладаността на малка ученичка, която губейки контрол над себе си, души петли и напада всичко живо и мъртво в училището. Атмосферата все повече напомня на трилър, още повече че всички ученици, всяка секунда са подложени на опасността да бъдат убити", но какво следва да кажем тук ... 1) Котката не е била убита. Била е само парализирана. В края на този том тя е излекувана; 2) Парализирането и не е било жертва, принасяна на когото и да било, а е била просто случайност; 3) Въобще хората не са имали отношение към този случай, котката се е вцепенила от това, че е видяла отражение на очи на василиск; 4) Василискът е пуснат на свобода от най-лошия герой в книгата, а Хари е убил василиска и е изгонил неговия стопанин ... И как от това може да се направи извода, че книжките за Хари Потър учат да се принасят котки в жертва на сатаната?!
Наистина в тази книга има момиченце, което става жертва на магия, "зомби". Но за тази случка след това съжалява и самата тя, а писателката оценява състоянието на "обладаност" като крайно негативно. Да се счита, че в този сюжет има проповед на сатанизма е все едно тя да бъде видяна в евангелския разказ за изцелението на бесноватия от Христос.
Вярно е, че "атмосферата все повече напомня на трилър, още повече че всички ученици, всяка секунда са подложени на опасността да бъдат убити". Но е вярно и това, че положителните герои се противопоставят на този ужас, намират в себе си смелост за борба. И побеждават. Даже е някак неудобно да поясним на гъркинята, че в която и да било детска епопея има минута "катарзис" – победата на доброто следва след изглеждащия вече безнадежден триумф на злото. И въпреки това се налага да и се напомни този термин от гръцката философия и драматургия, обеснен още от Аристотел: катарзисът е пречистване "по пътя на състраданието и страха". Болезнено странна е тази гъркиня, която не е съумяла да разпознае в сюжета с котката "римейк" на гръцкия мит за Медуза Горгона. Така че какво – сега и гръцките митове, в които се разказва за парализиращия поглед на Медуза Горгона, ще ги крием от децата?
Освен това, струва си да се отбележи, че с всеки том порастват и героите и читателите на книжките. Мрачният четвърти том е предвиден вече не за 11 годишни деца, а за 14 годишни тийейджъри.
Като цяло тези книжки са обикновени. Само дето са се появили в необичайно лоши времена. Ако такава книга се беше появила преди сто години – тя би била просто една добра фантазия. Културата е била християнска и е щяла да приеме в себе си дете, което е прочело приказката за Хари. И в съветската култура такава приказка би била безобидна. Но днес тя е станала капчица, носена от мощната и мътна вълна на новоезичеството. Пособия за "начинаещи езотерици" се продават на всеки ъгъл, идеите на "мадам Блаватска" се проповядват на училищните уроци по "валеология" и изобщо не е нужно да търсим улица "Диагонали", за да намерим магазинче с магически амулети и учебници. От приказката към реалното езичество преходът може да се окаже твърде незабелязан и бърз. Глупаво е да се крият от децата книжките за Хари Потър. Трябва просто да се помисли за противовес. За това, как на детето да се даде знание за вярата на неговия народ, а не за суеверията на далечните и древни келти.
Книгите на Роулинг не са свързани със света на християнството. Но от това все още не следва, че те са сатанински. Това е своего рода "ничия земя" и този "деятел", който ще стъпи на тази територия, ще отглежда на нея своите плодове. Тълкувателите наистина могат да разтворят книгите на Роулинг на противоположната страна. Сатанистите проявяват очевиден и както винаги мръсен интерес към тези приказки. Те не се спират пред директните фалшификации – като това, че тези книги е одобрил учителят на сатанизма Кроули, (който е умрял наистина дълго преди да бъдат написани тези книги), или си измислят интервю с Роулинг за английски вестник, в което тя сякаш била изразила симпатиите си към сатанизма ...
Тези рожби на "бащата на лъжата" уверяват, че 20 милионният тираж на тези книги ще доведе в тяхната армия попълнение от 20 милиона млади новобранци. И ако християните започнат да горят тези книги и да плюят по техен адрес, то така и ще стане. Виновни ще са не книгите, а ние, защото ще дадем повод да заработи съвсем обикновена (а не магьосническа) човешка логика: след като книгата ми харесва, а християните са срещу нея, след като християните горят книги, в които не е казана нито една лоша дума по адрес на тяхната вяра, значи наистина на тия християни нещо не им е наред, значи си струва да обърнем внимание на критиците им.
Някога езическият император Юлиян Отстъпник предложил на християните да не изучават класическа литература (защото тя цялата е пропита с митове), да не говорят за тези книги с децата, т.е. – да се откажат от преподаването в светските училища. Прекарвайки юношеските си години в християнска среда (неговите роднини решили да му подготвят кариера на християнски епископ, за да могат по този начин да му препречат пътя към светската власт) Юлиян е знаел болните точки на Църквата. И със своята забрана е ударил по една от тях. Та нали това би било просто честно: след като вие считате, че елинските митове са измислици и приказки, а училищната христоматия се състои от текстове, постоянно преразказващи или споменаващи тези митове, то за какво ви е на вас, християните да изучавате тези наши езически книги? Оставете училищните и университетски катедри на тези, които са още верни на езичеството... "Другите мерки, приети срещу християните са им вредили в настоящето, а това им е отнемало бъдещето. На техните деца ще им се наложи или да продължават да посещават училищата на ораторите и философите, които са напълно обърнати в езичеството, и тогава те няма да устоят срещу съблазънта на това учение, което ще ги върне към предишната вяра или ще престанат да посещават училищата и след известно време, лишени от благодетелното учение, което образува хората, малко по малко ще изгубят прекрасните качества на гръцкия ум и ще се превърнат във варвари и сектата по този начин малко по малко окончателно ще угасне в мрак и невежество."
Ако тогавашната Църква се е състояла от сегашните "потърофоби", то тя с желание би се подчинила на този императорски указ. Но аз вече казах, че потърофобите са традиционалисти само на думи, на дела техният мироглед е напълно модерен.
Уста на Църквата в тези времена е бил Св. Григорий Богослов. Той нарича себе си филолог ("любител на словестността") и така отговаря на указа на Юлиян:
"Тъй като дарът на словото е общо достояние на всички словесни твари, Юлиан присвоявайки го за себе си, го ненавиждал в християните и за дара на словото е съдил твърде неразумно. Като начало неразумно с това, че злонамерено и произволно е тълкувал наименованието, сякаш елинската словесност принадлежи на езичеството, а не на езика. Затова и ни е забранявал да се образоваме в словото сякаш такова наше образование, би било кражба на чуждото добро. Но това значело също да не ни позволява и всички изкуства, каквито са измислени у гърците, а да ги присвоява за себе си, поради същата тази прилика в наименованието." (Слово 4. Първо изобличително към цар Юлиян)
"Но отново съм длъжен да обърна словото си към словесните науки; не мога да не се връщам често към тях; нужно е да се постарая да ги защитя по възможност. Много тежки несправедливости е извършил богоотстъпникът, но струва ми се в това особено е нарушил закона. Моето негодувание ще споделят всички любители на словесността, занимаващи се с нея като със свое дело, хората, към които и аз не бих се отказал да принадлежа. Тъй като всичко друго съм оставил на другите, които го искат, оставил съм богатството, известността на произхода, славата и властта. Едно само запазвам за себе си – изкуството на словото. Ако на всеки му тежи неговият си товар, както е казал Пиндар, то и аз не бих могъл да не говоря за любимия предмет. И така, кажи ни, най-лекомислени от всички, как ти е хрумнало да забраниш на християните да се учат на словесност? Това не е била обикновена заплаха, а вече закон. Откъде е произлязло това и по каква причина? Кой красноречив Хермес (както ти би могъл да се изразиш) е вложил това в мислите ти? Словесните науки и гръцката образованост, казва той, - са наши; тъй като на нас принадлежи честването на боговете; а вашата част – е необразоваността и грубостта; тък като за вас цялата мъдрост се състои в едно: вярвай ... Как ще докажеш, че словесните науки ти принадлежат? А дори и да бяха твои, защо да не можем да участваме в тях, както изискват това твоите закони и твоето безсмислие? Каква е тази гръцка образованост, към която принадлежат словесните науки и как може да се употребява и разбира това слово? Ти можеш да кажеш, че гръцката образованост се отнася или към езическите вярвания или към народа и към първите изобретатели на силата на гръцкия език. Ако това се отнася към езическите вярвания, то посочи къде и у кои жреци е предписана гръцката образованост, така както е предписано какво и на кои демони да се пренася в жертва? На кого от боговете или демоните е посветена гръцката образованост? Но дори и това да беше така, от това не следва, че тя трябва да принадлежи само на езичниците или че общото достояние е изключителна собственост на някои от вашите богове или демони, както и много други неща не престават да бъдат общи, поради това че при вас е установено да ги принасяте в жертва на боговете". (Пак там)
И ето аз питам: за какво им е на християните днес да излязат от света на детската и училищна култура? Защо да помагат на Отстъпника?
И тук вече стигаме до много по-сериозния и тъжен въпрос: защо в православната среда днес е прието от всичко да се плашим (започвайки с интернета, фото светкавиците, ивичния код върху руския данъчен номер, и приключвайки с приказките)? Защо критерий за православността днес става степента на уплашеност? Ние ли – трябва да се плашим? "Ако Бог е с нас, кой е против нас?" (Рим. 8:31) Тези вълни от страхове, излизащи от някои църковни проповедници (и от всички енорийски клюкарки) не са ли симптом на сериозна болест? Защо считаме апостолската вяра за толкова слаба, че през цялото време се опитваме да я скрием от дискусионно съпоставяне, да я защитаваме, ограждайки я с полиция и цензура?
Получава се някаква верижна реакция: преизобилието от нашите страхове ни пречи да разберем същността на нашите вяра и надежда; лошото познаване на своята вяра отново поражда поддаване на нови вълни на паника. А св. Василий Велики се е радвал на своята вяра. Умеел е да предава тази вяра и тази радост на другите. И затова не се е страхувал да изпраща духовните си чада на възпитание при езически учители. "Срамувам се, писал е Василий, на бившия си учител великия ритор Либаний, че ти изпращам кападокийци поотделно, а не мога да убедя всички възрастни да се занимават със словесност и науки и да те изберат за наставник в това занимание. И тъй като не мога да постигна това, всички наведнъж да изберат най-доброто за тях, затова ти ги пращам един по един, когото мога да убедя."
А ние от какво се уплашихме? Просто от това, че някъде до нас някой чете детски приказки, в които действащи лица са персонажи от езическите митове ... Та, може ли да не изваждаме маловерието си на показ? И да не срамим Православието?
Да, средновековните подвижници не биха одобрили нито тези, нито други приказки. По някаква причина господстващата Църква е станала по-страхлива, отколкото гонената Църква (така и днес: в съветските времена християните не са се страхували да дават децата си в пионерската организация, а днес се боят даже от православните скаутски организации). В средновековния свят, в който е имало съвсем малко езичници, християните по някаква причина са започнали да се боят повече от тях, отколкото през "златния" и граничен век на Григорий Богослов, Йероним, Василий Велики ... Средновековието е създало своята чудна култура. Но в тази култура не е имало място за детето. Средновековната култура въобще не се е интересувала от детето, гледайки на детето като на малък възръстен. Основата на библиотеките и са били книги, написани от монаси за монаси. Велики книги. Мъдри съвети. Но в крайна сметка се оказва, че християнската педагогика не трябва да я внасяме от средновековието, нея просто я е нямало там. И ни се налага сега да я разработваме, съвместявайки светската педагогика и възрастовата психология на XX век с етиката на древното Православие.
Именно на съвременността се налага да измисля "православни приказки" и тези опити често се оказват непохватни, а и често направо зловещи. Ето например приказката за новите "опричници" (членове на гвардията на Иван Грозни, която е била част от политическата му реформа през 1565). " ... И тук се опомнили руските хора, зарадвали се, помолили се на Бога и Той им дал Страшния Цар. Сега в това царство Страшният цар изгаря всички магьосници и вещици. Край и на Бога слава!". А нали това е логично: който не умее да управлява, се стреми да пороби. Който не може да запали в децата радостта от своята вяра, в края на краищата ще изгаря тези, които са намерили повод за радостта си, настрани.
Тези "опричници" се страхуват, че приказките за Хари Потър ще тласнат децата в обятията на антихристиянството. И на ум не им идва, че именно в случай, че се сбъднат техните мечти за тържество на православните инквизитори и палачите на хора, виждайки злото, вършено от "православните", те ще отидат към "доброто", вършено от хуманиста-антихрист.
Но да се върнем на "потероманията". В някои векове децата започнали да се интересуват от нещо друго, освен от дъвки. Според социологическите проучвания почти половината наши руски деца мечтаят да заминат за Америка. И изведнъж се появява приказка, която поражда в тях друга мечта – да заминат за Хогуортс (така се казва училището, в което учи Потър). Но намръщените чичковци с бради им казват: не смейте даже да мислите за това! Тъй че в реалността децата ще се върнат към предишните си мечти. И нещо ми подсказва, че тези мечти няма да са хич за православно монашество ... А, ако им се каже: светът на чудото наистина съществува. Но пътят към него минава през други пътечки. На вълшебство ние няма да ви научим, но можем да ви научим на молитва. А нали само молитвата може да породи чудо, което няма да те смачка с последствията си ...
И така, предлагам експеримент. Нека един и същ църковен проповедник да влезе в два различни класа на светското училище. В единия клас да забрани на децата да четат книжките за Хари Потър, а в другия да им предложи да ги четат заедно. Как мислите, децата от кой клас след половин година ще станат енориаши на църквата му?
Ето заради тези деца говоря на моите църковни приятели: не бързайте да се плашите, не бързайте да плашите, не бързайте да осъждате и изобличавате, почакайте преди да повярвате на слуховете. Да отблъснете децата от Църквата е лесно. Да ги отблъснете и да останете с горделивото съзнание само за своята чистота. А ако пуснем децата в храма ще има шум, безпорядък и боклук. Но затова пък, ще има и деца.
Освен това, струва си да се отбележи, че с всеки том порастват и героите и читателите на книжките. Мрачният четвърти том е предвиден вече не за 11 годишни деца, а за 14 годишни тийейджъри.
Като цяло тези книжки са обикновени. Само дето са се появили в необичайно лоши времена. Ако такава книга се беше появила преди сто години – тя би била просто една добра фантазия. Културата е била християнска и е щяла да приеме в себе си дете, което е прочело приказката за Хари. И в съветската култура такава приказка би била безобидна. Но днес тя е станала капчица, носена от мощната и мътна вълна на новоезичеството. Пособия за "начинаещи езотерици" се продават на всеки ъгъл, идеите на "мадам Блаватска" се проповядват на училищните уроци по "валеология" и изобщо не е нужно да търсим улица "Диагонали", за да намерим магазинче с магически амулети и учебници. От приказката към реалното езичество преходът може да се окаже твърде незабелязан и бърз. Глупаво е да се крият от децата книжките за Хари Потър. Трябва просто да се помисли за противовес. За това, как на детето да се даде знание за вярата на неговия народ, а не за суеверията на далечните и древни келти.
Книгите на Роулинг не са свързани със света на християнството. Но от това все още не следва, че те са сатанински. Това е своего рода "ничия земя" и този "деятел", който ще стъпи на тази територия, ще отглежда на нея своите плодове. Тълкувателите наистина могат да разтворят книгите на Роулинг на противоположната страна. Сатанистите проявяват очевиден и както винаги мръсен интерес към тези приказки. Те не се спират пред директните фалшификации – като това, че тези книги е одобрил учителят на сатанизма Кроули, (който е умрял наистина дълго преди да бъдат написани тези книги), или си измислят интервю с Роулинг за английски вестник, в което тя сякаш била изразила симпатиите си към сатанизма ...
Тези рожби на "бащата на лъжата" уверяват, че 20 милионният тираж на тези книги ще доведе в тяхната армия попълнение от 20 милиона млади новобранци. И ако християните започнат да горят тези книги и да плюят по техен адрес, то така и ще стане. Виновни ще са не книгите, а ние, защото ще дадем повод да заработи съвсем обикновена (а не магьосническа) човешка логика: след като книгата ми харесва, а християните са срещу нея, след като християните горят книги, в които не е казана нито една лоша дума по адрес на тяхната вяра, значи наистина на тия християни нещо не им е наред, значи си струва да обърнем внимание на критиците им.
Някога езическият император Юлиян Отстъпник предложил на християните да не изучават класическа литература (защото тя цялата е пропита с митове), да не говорят за тези книги с децата, т.е. – да се откажат от преподаването в светските училища. Прекарвайки юношеските си години в християнска среда (неговите роднини решили да му подготвят кариера на християнски епископ, за да могат по този начин да му препречат пътя към светската власт) Юлиян е знаел болните точки на Църквата. И със своята забрана е ударил по една от тях. Та нали това би било просто честно: след като вие считате, че елинските митове са измислици и приказки, а училищната христоматия се състои от текстове, постоянно преразказващи или споменаващи тези митове, то за какво ви е на вас, християните да изучавате тези наши езически книги? Оставете училищните и университетски катедри на тези, които са още верни на езичеството... "Другите мерки, приети срещу християните са им вредили в настоящето, а това им е отнемало бъдещето. На техните деца ще им се наложи или да продължават да посещават училищата на ораторите и философите, които са напълно обърнати в езичеството, и тогава те няма да устоят срещу съблазънта на това учение, което ще ги върне към предишната вяра или ще престанат да посещават училищата и след известно време, лишени от благодетелното учение, което образува хората, малко по малко ще изгубят прекрасните качества на гръцкия ум и ще се превърнат във варвари и сектата по този начин малко по малко окончателно ще угасне в мрак и невежество."
Ако тогавашната Църква се е състояла от сегашните "потърофоби", то тя с желание би се подчинила на този императорски указ. Но аз вече казах, че потърофобите са традиционалисти само на думи, на дела техният мироглед е напълно модерен.
Уста на Църквата в тези времена е бил Св. Григорий Богослов. Той нарича себе си филолог ("любител на словестността") и така отговаря на указа на Юлиян:
"Тъй като дарът на словото е общо достояние на всички словесни твари, Юлиан присвоявайки го за себе си, го ненавиждал в християните и за дара на словото е съдил твърде неразумно. Като начало неразумно с това, че злонамерено и произволно е тълкувал наименованието, сякаш елинската словесност принадлежи на езичеството, а не на езика. Затова и ни е забранявал да се образоваме в словото сякаш такова наше образование, би било кражба на чуждото добро. Но това значело също да не ни позволява и всички изкуства, каквито са измислени у гърците, а да ги присвоява за себе си, поради същата тази прилика в наименованието." (Слово 4. Първо изобличително към цар Юлиян) "Но отново съм длъжен да обърна словото си към словесните науки; не мога да не се връщам често към тях; нужно е да се постарая да ги защитя по възможност. Много тежки несправедливости е извършил богоотстъпникът, но струва ми се в това особено е нарушил закона. Моето негодувание ще споделят всички любители на словесността, занимаващи се с нея като със свое дело, хората, към които и аз не бих се отказал да принадлежа. Тъй като всичко друго съм оставил на другите, които го искат, оставил съм богатството, известността на произхода, славата и властта. Едно само запазвам за себе си – изкуството на словото. Ако на всеки му тежи неговият си товар, както е казал Пиндар, то и аз не бих могъл да не говоря за любимия предмет. И така, кажи ни, най-лекомислени от всички, как ти е хрумнало да забраниш на християните да се учат на словесност? Това не е била обикновена заплаха, а вече закон. Откъде е произлязло това и по каква причина? Кой красноречив Хермес (както ти би могъл да се изразиш) е вложил това в мислите ти? Словесните науки и гръцката образованост, казва той, - са наши; тъй като на нас принадлежи честването на боговете; а вашата част – е необразоваността и грубостта; тък като за вас цялата мъдрост се състои в едно: вярвай ... Как ще докажеш, че словесните науки ти принадлежат? А дори и да бяха твои, защо да не можем да участваме в тях, както изискват това твоите закони и твоето безсмислие? Каква е тази гръцка образованост, към която принадлежат словесните науки и как може да се употребява и разбира това слово? Ти можеш да кажеш, че гръцката образованост се отнася или към езическите вярвания или към народа и към първите изобретатели на силата на гръцкия език. Ако това се отнася към езическите вярвания, то посочи къде и у кои жреци е предписана гръцката образованост, така както е предписано какво и на кои демони да се пренася в жертва? На кого от боговете или демоните е посветена гръцката образованост? Но дори и това да беше така, от това не следва, че тя трябва да принадлежи само на езичниците или че общото достояние е изключителна собственост на някои от вашите богове или демони, както и много други неща не престават да бъдат общи, поради това че при вас е установено да ги принасяте в жертва на боговете". (Пак там)
И ето аз питам: за какво им е на християните днес да излязат от света на детската и училищна култура? Защо да помагат на Отстъпника?
И тук вече стигаме до много по-сериозния и тъжен въпрос: защо в православната среда днес е прието от всичко да се плашим (започвайки с интернета, фото светкавиците, ивичния код върху руския данъчен номер, и приключвайки с приказките)? Защо критерий за православността днес става степента на уплашеност? Ние ли – трябва да се плашим? "Ако Бог е с нас, кой е против нас?" (Рим. 8:31) Тези вълни от страхове, излизащи от някои църковни проповедници (и от всички енорийски клюкарки) не са ли симптом на сериозна болест? Защо считаме апостолската вяра за толкова слаба, че през цялото време се опитваме да я скрием от дискусионно съпоставяне, да я защитаваме, ограждайки я с полиция и цензура?
Получава се някаква верижна реакция: преизобилието от нашите страхове ни пречи да разберем същността на нашите вяра и надежда; лошото познаване на своята вяра отново поражда поддаване на нови вълни на паника. А св. Василий Велики се е радвал на своята вяра. Умеел е да предава тази вяра и тази радост на другите. И затова не се е страхувал да изпраща духовните си чада на възпитание при езически учители. "Срамувам се, писал е Василий, на бившия си учител великия ритор Либаний, че ти изпращам кападокийци поотделно, а не мога да убедя всички възрастни да се занимават със словесност и науки и да те изберат за наставник в това занимание. И тъй като не мога да постигна това, всички наведнъж да изберат най-доброто за тях, затова ти ги пращам един по един, когото мога да убедя."
А ние от какво се уплашихме? Просто от това, че някъде до нас някой чете детски приказки, в които действащи лица са персонажи от езическите митове ... Та, може ли да не изваждаме маловерието си на показ? И да не срамим Православието?
Да, средновековните подвижници не биха одобрили нито тези, нито други приказки. По някаква причина господстващата Църква е станала по-страхлива, отколкото гонената Църква (така и днес: в съветските времена християните не са се страхували да дават децата си в пионерската организация, а днес се боят даже от православните скаутски организации). В средновековния свят, в който е имало съвсем малко езичници, християните по някаква причина са започнали да се боят повече от тях, отколкото през "златния" и граничен век на Григорий Богослов, Йероним, Василий Велики ... Средновековието е създало своята чудна култура. Но в тази култура не е имало място за детето. Средновековната култура въобще не се е интересувала от детето, гледайки на детето като на малък възръстен. Основата на библиотеките и са били книги, написани от монаси за монаси. Велики книги. Мъдри съвети. Но в крайна сметка се оказва, че християнската педагогика не трябва да я внасяме от средновековието, нея просто я е нямало там. И ни се налага сега да я разработваме, съвместявайки светската педагогика и възрастовата психология на XX век с етиката на древното Православие.
Именно на съвременността се налага да измисля "православни приказки" и тези опити често се оказват непохватни, а и често направо зловещи. Ето например приказката за новите "опричници" (членове на гвардията на Иван Грозни, която е била част от политическата му реформа през 1565). " ... И тук се опомнили руските хора, зарадвали се, помолили се на Бога и Той им дал Страшния Цар. Сега в това царство Страшният цар изгаря всички магьосници и вещици. Край и на Бога слава!". А нали това е логично: който не умее да управлява, се стреми да пороби. Който не може да запали в децата радостта от своята вяра, в края на краищата ще изгаря тези, които са намерили повод за радостта си, настрани.
Тези "опричници" се страхуват, че приказките за Хари Потър ще тласнат децата в обятията на антихристиянството. И на ум не им идва, че именно в случай, че се сбъднат техните мечти за тържество на православните инквизитори и палачите на хора, виждайки злото, вършено от "православните", те ще отидат към "доброто", вършено от хуманиста-антихрист.
Но да се върнем на "потероманията". В някои векове децата започнали да се интересуват от нещо друго, освен от дъвки. Според социологическите проучвания почти половината наши руски деца мечтаят да заминат за Америка. И изведнъж се появява приказка, която поражда в тях друга мечта – да заминат за Хогуортс (така се казва училището, в което учи Потър). Но намръщените чичковци с бради им казват: не смейте даже да мислите за това! Тъй че в реалността децата ще се върнат към предишните си мечти. И нещо ми подсказва, че тези мечти няма да са хич за православно монашество ... А, ако им се каже: светът на чудото наистина съществува. Но пътят към него минава през други пътечки. На вълшебство ние няма да ви научим, но можем да ви научим на молитва. А нали само молитвата може да породи чудо, което няма да те смачка с последствията си ...
И така, предлагам експеримент. Нека един и същ църковен проповедник да влезе в два различни класа на светското училище. В единия клас да забрани на децата да четат книжките за Хари Потър, а в другия да им предложи да ги четат заедно. Как мислите, децата от кой клас след половин година ще станат енориаши на църквата му?
Ето заради тези деца говоря на моите църковни приятели: не бързайте да се плашите, не бързайте да плашите, не бързайте да осъждате и изобличавате, почакайте преди да повярвате на слуховете. Да отблъснете децата от Църквата е лесно. Да ги отблъснете и да останете с горделивото съзнание само за своята чистота. А ако пуснем децата в храма ще има шум, безпорядък и боклук. Но затова пък, ще има и деца.
Превод: Цвета Пейчинова
