„Ликувай твърде, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова! Ето, твоят Цар идва при теб. Праведен и спасяващ е Той,  кротък и яздещ на осел, т. е. на малко осле, син на подярeмница” (Зах. 9:9)

Тези дни се загледах в иконата на Вход Господен в Йерусалим, която е в килията на манастира (в който съм на гости) и е копие на икона от 15 век. Нарисувана в типично исихастки стил тя представя Христос яздещ на осел, обкръжен от хора да влиза в Йерусалим. Всичко е семпло и схематично. Образите не се виждат в детайли и по този начин иконата от една страна представя събитието, а от друга, остава в душата едно чувство и една жажда да се види по-добре какво е станало тогава, когато Господ влезе в Йерусалим, за да претърпи там страдание, кръстна смърт и за да възкръсне.

Въпреки, че неколкократно за времето, когато съм тук, поглеждах иконата на стената, мислите ми бързо се отклоняваха, завладени от многобройните светски грижи и занимания, които и в манастира нямат край. И това беше до вчера, когато на посоки от лавиците на манастирската библиотека взех един брой – „Журнал на Московската патриаршия”.

Българска сага в четири години. Приликите с действителни лица, събития, реплики, писма и сънища са очевидни

Пролог

И така, отначало българите в Париж нямаха църква. Подслоняваха ги ту едни, ту други, скитаха се българите от квартал на квартал, от мост на мост – едното племе на единия бряг на Сена, другото – на другия. И книги си нямаха и чертаеха и гадаеха с черти и резки. За жълтици – да не говорим. Само старите хора разказваха, че някога имало. Имало голямо съкровище, едно ли, две ли, не знаем, някъде го скрили, с него и няколко църкви можело да се вдигнат, ама го задигнали незнайни люде и никой повече не го видял, ама така ли е било, не е ли – и това не знаем. И така беше много години (или по-точно – 24 години).

Тъй и щеше да бъде, ако на един от нас не се бе присънил чуден сън. Сънувал той – камбани бият насред Париж, целия град огласят, а камбаните български и църквата българска, онази по средата на града, дето целият свят я знае и народът се стича към нея и се диви. И тъй, като ни избраха за настоятели, потеглихме. И ние не знаехме накъде.

В разгара на лятото, някак незабелязано за мнозина, отбелязваме четвърт век от кончината на изтъкнатия български учен проф. Христо Кодов. Всепризнат и у нас, и в чужбина славист и литературен историк, специалист по кодикология и палеография, проф. Кодов остава в паметта на поколения българи със своята огромна ерудиция, с пословичното си трудолюбие и неизменна отзивчивост към колеги и приятели. Но той има запазено място и в летописите на Българската православна църква, с която остава свързан през целия си живот и до самия край на дните си.

Роден на 15 (28) август 1901 г. в Калофер, той прекарва детството си в Истанбул. В мултикултурната и мултиезична среда на световната столица за първи път се появяват неговите интереси към необятните дебри на езикознанието. Завърнал се в родината през 1916 г., на следващата година той постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1923 г., след което – до 1927 г. – следва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През време на обучението си бъдещият славист слуша лекции при изтъкнати наши филолози като Беньо Цонев, Любомир Милетич, Йордан Иванов, д-р Иван Шишманов и Боян Пенев. Ключова роля за формирането му като езиковед има световноизвестният Стефан Младенов, който насочва младия учен към проблемите на сравнителното индоевропейско езикознание. Обучението си Христо Кодов завършва с кратка специализация в Полша, където има възможността да се запознае с научните достижения на най-добрите представители на Краковската школа. Друга фигура, макар и от по-късно време, която изиграва важна роля в изграждането на Христо Кодов като специалист, е прочутият Маню Стоянов, който през 60-те години привлича Кодов за съвместна работа по описа на славянските ръкописи в Народната библиотека.