Из Търновград поганска вяракато усойница пълзии никне тъмната поквара,поена с кървави сълзи.
Пред градските врати на Витлеем стоеше на стража един римски войник. Той имаше желязна ризница и каска, къс нож висеше от едната му страна, а в ръцете си държеше дълго копие. През целия ден беше почти неподвижен, така че изглеждаше като излян от желязо. Граждани влизаха и излизаха през вратата, просяци стояха на сянка под сводовете, продавачи на овощия и вино слагаха на земята своите кошници и бурета близо до Войника, но той дори не обръщаше глава да ги погледне.
„Ликувай твърде, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова! Ето, твоят Цар идва при теб. Праведен и спасяващ е Той, кротък и яздещ на осел, т. е. на малко осле, син на подярeмница” (Зах. 9:9)Въпреки, че неколкократно за времето, когато съм тук, поглеждах иконата на стената, мислите ми бързо се отклоняваха, завладени от многобройните светски грижи и занимания, които и в манастира нямат край. И това беше до вчера, когато на посоки от лавиците на манастирската библиотека взех един брой – „Журнал на Московската патриаршия”.
Българска сага в четири години. Приликите с действителни лица, събития, реплики, писма и сънища са очевидни
Пролог
И така, отначало българите в Париж нямаха църква. Подслоняваха ги ту едни, ту други, скитаха се българите от квартал на квартал, от мост на мост – едното племе на единия бряг на Сена, другото – на другия. И книги си нямаха и чертаеха и гадаеха с черти и резки. За жълтици – да не говорим. Само старите хора разказваха, че някога имало. Имало голямо съкровище, едно ли, две ли, не знаем, някъде го скрили, с него и няколко църкви можело да се вдигнат, ама го задигнали незнайни люде и никой повече не го видял, ама така ли е било, не е ли – и това не знаем. И така беше много години (или по-точно – 24 години).
Тъй и щеше да бъде, ако на един от нас не се бе присънил чуден сън. Сънувал той – камбани бият насред Париж, целия град огласят, а камбаните български и църквата българска, онази по средата на града, дето целият свят я знае и народът се стича към нея и се диви. И тъй, като ни избраха за настоятели, потеглихме. И ние не знаехме накъде.
