
Но сега пред мене седеше слепец. До него се беше свила жена му. В ъгъла на купето се беше затулила майка с пеленаче на скута. Слепият имаше рязко очертан профил. Нервен трепет пробягваше по скулите на лицето му. Като че ли очакваше нещо от мен - беше устремил всичкото си внимание към четивото ми - страниците на Библията шумяха при разлистването. Какво да се прави? Слепецът искаше да знае за спътниците си толкова, колкото и аз. А разликата помежду ни беше, че моят спокоен, леко насмешлив поглед в един миг обгърна седящите хора и докато ръцете ми прелистваха Светото писанние, вече знаех, че младата майка с бебето на скута пътуваше с лоши предчувствия за нещо (повече не исках да зная за нея),че жената на слепия е примерна съпруга (тя често оправяше яката на ризата му, изглаждаше гънките на сакото му и се чувстваше виновна, че без очи е той, а не тя).
Цялата статия: Още за вярата и надеждата