Още за вярата и надеждата

Но сега пред мене седеше слепец. До него се беше свила жена му. В ъгъла на купето се беше затулила майка с пеленаче на скута. Слепият имаше рязко очертан профил. Нервен трепет пробягваше по скулите на лицето му. Като че ли очакваше нещо от мен - беше устремил всичкото си внимание към четивото ми - страниците на Библията шумяха при разлистването. Какво да се прави? Слепецът искаше да знае за спътниците си толкова, колкото и аз. А разликата помежду ни беше, че моят спокоен, леко насмешлив поглед в един миг обгърна седящите хора и докато ръцете ми прелистваха Светото писанние, вече знаех, че младата майка с бебето на скута пътуваше с лоши предчувствия за нещо (повече не исках да зная за нея),че жената на слепия е примерна съпруга (тя често оправяше яката на ризата му, изглаждаше гънките на сакото му и се чувстваше виновна, че без очи е той, а не тя).
Цялата статия: Още за вярата и надеждата
Сълза срещу абстракция

Ще започна с отношението на поета към писането, пробен камък за цялостната творческа нагласа на всеки автор:
Исусе Ти който не си взимал перо в ръката си
не си се навеждал над белия лист
не си писал евангелието
защо не пишем така както говорим
не пишем така както обичаме
не пишем така както страдаме
не пишем така както мълчим
пишем малко така както не е
(Писането, 1981)
Писмо до генерал Шамб

Драги генерале,
Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.
Занемялите камбани

И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си. Старият игумен отец Йоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичката, и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.