На 1 септември светът отбеляза 70 години от началото на Втората световна война. Един поглед към безумието на човечеството от автора на "Малкия принц".Драги генерале,
Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.
Цялата статия: Писмо до генерал Шамб
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манастир, прочут по чудотворната икона на светата майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господствуваше с бялата си ограда горе в планината. По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към Бога и обръщаше очите към неговите селения - небесата.
Преди няма и месец се видяхме за последно. След десетина дни ще му носят четиридесет. Но това едва ли има някакво значение, след като не викнаха свещеник да прочете заупокойната молитва. Дано Бог се смили над него и даде покой на душата му. Която макар и да не беше християнски настроена, повечето от делата на кантара са от добрите. Не може да не му признаем това. Дела не в своя полза, а в полза на другите. Дори преди да умре, казал на жената, с която живееше от 60 години, като вземе рентата от земята, да разпредели всичко поравно между наследниците му – 2 правнучета, един внук и една внучка, един син, една снаха. И всеки да получи поравно от малката сума пари. Да мислиш преди смъртта си за другите, а не за себе си, може би е успокояващо. Защото да знаеш, че смъртта приближава не с дни, а с часове, си е тревожно. Ако имаш сили да се тревожиш. А ако Бог се смили над теб, няма да ти остави сили да се тревожиш. Да мислиш повече за другите отколкото за себе си също е проявление на заложената в душата добрина. И се получава странно някак – Стоян хем отричаше християнството и религията изобщо, хем постъпваше по-християнски от мнозина църковни човеци.
Познавам по-отблизо двама човека, които обясняват целия човешки живот и всички човешки взаимоотношения, като ги сравняват с животинските взаимоотношения и животинското поведение. Единият е стар, наближава 60, бивш номенклатурен кадър, комунист, закърмен с диалектика. Той обича да гледа по National Geographic как лъвът настига антилопата и я поваля. Как зебрата се грижи за малките си и ги учи да оцеляват. Или как семейство сурикати стоят и дружно зяпат изгрева на слънцето. Може да го прави по цял ден. Така му се изясняват много от механизмите на света. Така започва да разбира защо хората в определени ситуации постъпват по определен начин. Вторият човек, който винаги търси аналогии с животните, е млад, около 35. Бивш възпитател и превъзпитател на кучета. Понастоящем психолог, работи в МВР и основното му задължение е да накара престъпника да си признае, за да може да му се повдигнат обвинения. Има голям успех (както някога с кучетата) и почти всеки негов разпит завършва с подписани самопризнания. Попитах го как така феноменално успява да накара и най-закоравелите убийци да пропеят като славейчета. Отговори ми, че се държи мило с престъпниците, показва им добро отношение и те сами започват да си признават всичко. Явно им харесва да ги смятат за хора. Не за животни.
