Българска сага в четири години. Приликите с действителни лица, събития, реплики, писма и сънища са очевидни
Пролог
И така, отначало българите в Париж нямаха църква. Подслоняваха ги ту едни, ту други, скитаха се българите от квартал на квартал, от мост на мост – едното племе на единия бряг на Сена, другото – на другия. И книги си нямаха и чертаеха и гадаеха с черти и резки. За жълтици – да не говорим. Само старите хора разказваха, че някога имало. Имало голямо съкровище, едно ли, две ли, не знаем, някъде го скрили, с него и няколко църкви можело да се вдигнат, ама го задигнали незнайни люде и никой повече не го видял, ама така ли е било, не е ли – и това не знаем. И така беше много години (или по-точно – 24 години).
Тъй и щеше да бъде, ако на един от нас не се бе присънил чуден сън. Сънувал той – камбани бият насред Париж, целия град огласят, а камбаните български и църквата българска, онази по средата на града, дето целият свят я знае и народът се стича към нея и се диви. И тъй, като ни избраха за настоятели, потеглихме. И ние не знаехме накъде.
В разгара на лятото, някак незабелязано за мнозина, отбелязваме четвърт век от кончината на изтъкнатия български учен проф. Христо Кодов. Всепризнат и у нас, и в чужбина славист и литературен историк, специалист по кодикология и палеография, проф. Кодов остава в паметта на поколения българи със своята огромна ерудиция, с пословичното си трудолюбие и неизменна отзивчивост към колеги и приятели. Но той има запазено място и в летописите на Българската православна църква, с която остава свързан през целия си живот и до самия край на дните си.
