Сержант Буйнóв винаги дежуреше на Бъдни вечер. Не беше просто заради полагаемите два дена отпуск в повече. Може би заради тишината, печката и снега на празника. Или пък го чувстваше като призвание, понеже тук жителите бяха мюсюлмани. Като всяка зимна вечер, и сега селото бързо потъваше в сън след смрачаване и само неколцина туристи пируваха в единствената полуподземна механа.

Буйнóв отби редовната си служба към Гранични войски в този край и след това реши да остане и на кадрова служба. Беше точно времето, когато закриха заставите и Гранични войски, а границата бе поверена на Гранична полиция. Със самото назначаване му дадоха сержантско звание, а после той винаги отказваше повишения. Пратиха го в това най-тихо гранично село, понеже тук нямаше канал за хора или наркотици, а и кльонът надеждно пазеше. Единствената по-сериозна грижа бяха туристите, които отскоро бяха открили това място и често се изгубваха по дивите пътеки. Сержантът, макар и отдавна да бе опознал този дял на планината, и досега обичаше да кръстосва наоколо. Единственото място, което никога не се реши да посети, бе след моста нагоре по десния приток на реката. Когато не беше на дежурство, почти винаги изкачваше най-близкия връх с изумителна панорама към любимата му планина, и оставаше там до заник слънце.

Пак е събота. Черешово време.
Житото, питката, виното вземам,
шума от орех, свещи, малко цветя
и поменика: имена, имена…

Толкова хора са свързани с мене:
нявга живели, доскоро живели…
Толкова души очакват молитва!
Гълъбче бяло нагоре политва

над кипарисите и над върбата,
Дето сияе с неземна позлата
облачен кръст в побледняло небе.
Над гробовете отчето още чете.

 

Колко задушно! Кандилка, равнец
с разцъфтелите храсти вият венец.
И пчелици жужат, водно конче трепти.
Охлюв по мраморна плоча пълзи.

Черешова задушница – върволици, народ,
устремен към живота, към вечен живот.

Анелия Янковска-Сенгалевич

(Из стихосбирката Незрима светлина)

Майката пееше край креватчето на своето дете. Как се измъчваше, как се боеше само, че то ще умре! Личицето му беше съвсем пребледняло, очите – затворени. Сега то дишаше тъй слабо, а после шумно изпускаше въздух, като дълга въздишка. При което сърцето на майката се свиваше още по-силно. 

Внезапно на вратата се почука и в къщурката влезе беден старец, загърнат в нещо, подобно на дебела черга. То го пазеше от студа: навън всичко беше потънало в сняг и сковано от лед, а зимният вятър режеше лицето като нож.

Детето беше задрямало за минутка, а старецът трепереше от студ и майката отиде до печката да подгрее каничка пиво за госта.

Мъжът приседна край креватчето и започна леко да го люлее. Майката се отпусна на близкия стол и се загледа в болното си дете, което дишаше с мъка. Тя взе ръчичката му и попита:

 - Няма да го загубя, нали? Милостивият Господ няма да ми го отнеме...

 Старецът беше самата Смърт. Той кимна особено с глава – по начин, който можеше да означава и „да”, и „не”. Майката отпусна тежко глава и сълзите й потекоха.

Три дни и три нощи не беше затваряла очи. За минутка тя се унесе в сън.