Мобилно меню

4.8260869565217 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (23 Votes)

12 imageБЪЛГАРСКА КОЛЕДА

Очите на деца

в нощта на Рождество.

Приличат на протегнати панички,

от чието дъно

те гледа бистротата на очакването им.

Какви ли дарове нечути чакат? А сънят,

нехаен, със чувала й ще мине -

във всичките панички

да положи

петачетата прашни на клепачите.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (24 Votes)
Сержант Буйнóв винаги дежуреше на Бъдни вечер. Не беше просто заради полагаемите два дена отпуск в повече. Може би заради тишината, печката и снега на празника. Или пък го чувстваше като призвание, понеже тук жителите бяха мюсюлмани. Като всяка зимна вечер, и сега селото бързо потъваше в сън след смрачаване и само неколцина туристи пируваха в единствената полуподземна механа.

Буйнóв отби редовната си служба към Гранични войски в този край и след това реши да остане и на кадрова служба. Беше точно времето, когато закриха заставите и Гранични войски, а границата бе поверена на Гранична полиция. Със самото назначаване му дадоха сержантско звание, а после той винаги отказваше повишения. Пратиха го в това най-тихо гранично село, понеже тук нямаше канал за хора или наркотици, а и кльонът надеждно пазеше. Единствената по-сериозна грижа бяха туристите, които отскоро бяха открили това място и често се изгубваха по дивите пътеки. Сержантът, макар и отдавна да бе опознал този дял на планината, и досега обичаше да кръстосва наоколо. Единственото място, което никога не се реши да посети, бе след моста нагоре по десния приток на реката. Когато не беше на дежурство, почти винаги изкачваше най-близкия връх с изумителна панорама към любимата му планина, и оставаше там до заник слънце.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

ЗАДУШНИЦА

Пак е събота. Черешово време.
Житото, питката, виното вземам,
шума от орех, свещи, малко цветя
и поменика: имена, имена…

Толкова хора са свързани с мене:
нявга живели, доскоро живели…
Толкова души очакват молитва!
Гълъбче бяло нагоре политва

над кипарисите и над върбата,
Дето сияе с неземна позлата
облачен кръст в побледняло небе.
Над гробовете отчето още чете.
 
Колко задушно! Кандилка, равнец
с разцъфтелите храсти вият венец.
И пчелици жужат, водно конче трепти.
Охлюв по мраморна плоча пълзи.

Черешова задушница – върволици, народ,
устремен към живота, към вечен живот.

Анелия Янковска-Сенгалевич
(Из стихосбирката Незрима светлина)

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (28 Votes)

1_93.jpg

През тази година се навършват 190 години от раждането и 130 години от смъртта на големия руски писател Ф. М. Достоевски. Той умира на 9 февруари 1881 г.

Ясно е, че в няколко реда не е възможно да бъде обхваната творческа личност от мащаба на Фьодор Михайлович Достоевски. Затова тук ще се спра съвсем кратко върху едно негово произведение – Записки от подземието; и даже не върху цялото произведение, а върху една от темите в него. Без да се впускам в анализи, ще се опитам само да задам няколко въпроса. Тези въпроси според мен са важни и за нас днес.

Както показва още Лев Шестов (Глас на въпиющия в пустинята[1]), тук Достоевски отстоява правото на човека на страдание, правото му да бъде свободна личност, независима от разумните и правилните обяснения и изисквания на живота. Нещо повече, възможността за човека да обяви, че този разум, който му се представя като тотална власт, няма право на това; че разумът си е присвоил божествени права.

4.9193548387097 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (62 Votes)
Майката пееше край креватчето на своето дете. Как се измъчваше, как се боеше само, че то ще умре! Личицето му беше съвсем пребледняло, очите – затворени. Сега то дишаше тъй слабо, а после шумно изпускаше въздух, като дълга въздишка. При което сърцето на майката се свиваше още по-силно. 

Внезапно на вратата се почука и в къщурката влезе беден старец, загърнат в нещо, подобно на дебела черга. То го пазеше от студа: навън всичко беше потънало в сняг и сковано от лед, а зимният вятър режеше лицето като нож.
Детето беше задрямало за минутка, а старецът трепереше от студ и майката отиде до печката да подгрее каничка пиво за госта.

Мъжът приседна край креватчето и започна леко да го люлее. Майката се отпусна на близкия стол и се загледа в болното си дете, което дишаше с мъка. Тя взе ръчичката му и попита:

 - Няма да го загубя, нали? Милостивият Господ няма да ми го отнеме...

 Старецът беше самата Смърт. Той кимна особено с глава – по начин, който можеше да означава и „да”, и „не”. Майката отпусна тежко глава и сълзите й потекоха.

Три дни и три нощи не беше затваряла очи. За минутка тя се унесе в сън.