През тази година се навършват 190 години от раждането и 130 години от смъртта на големия руски писател Ф. М. Достоевски. Той умира на 9 февруари 1881 г.
Ясно е, че в няколко реда не е възможно да бъде обхваната творческа личност от мащаба на Фьодор Михайлович Достоевски. Затова тук ще се спра съвсем кратко върху едно негово произведение – Записки от подземието; и даже не върху цялото произведение, а върху една от темите в него. Без да се впускам в анализи, ще се опитам само да задам няколко въпроса. Тези въпроси според мен са важни и за нас днес.
Както показва още Лев Шестов (Глас на въпиющия в пустинята[1]), тук Достоевски отстоява правото на човека на страдание, правото му да бъде свободна личност, независима от разумните и правилните обяснения и изисквания на живота. Нещо повече, възможността за човека да обяви, че този разум, който му се представя като тотална власт, няма право на това; че разумът си е присвоил божествени права.
Майката пееше край креватчето на своето дете. Как се измъчваше, как се боеше само, че то ще умре! Личицето му беше съвсем пребледняло, очите – затворени. Сега то дишаше тъй слабо, а после шумно изпускаше въздух, като дълга въздишка. При което сърцето на майката се свиваше още по-силно. 
Този разказ на нашия изтъкнат богослов от миналото доц. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев) – тук, както и на други места, подписвал се само като „Дядо Е.” – е част от книгата му Златното чекръче: Разкази, изд. „Вяра и живот” (Русе, 1943). За набора на текста редакцията на „Двери.бг” изказва благодарност на г-н Георги Пърликов, преподавател в Езикова гимназия "Екзарх Йосиф І", гр. Ловеч! Запазени са до голяма степен както особеностите на българския правопис от времето на отпечатване на текста, така и старата пунктуация.
I
ДОКАТО народът се събираше на водосвет върху камънаците на върха „Св. Димитрия” и Баа-Никола и Тодор Немия раздухваха огъня за кадилницата, ние се покатерихме по околните сливи. Боже, колко красиви бяха те в жълтата есенна премяна и с подаващите се като светли очи тук-там черни сливи!
Тоя път компанията ми бяха тетевенчетата Мильо и Кольо, тази година постъпили в гимназията. Мильо беше мълчалив, а Кольо словоохотлив и с инициатива. Той беше се качил най-високо.
- Откъсни ми там, оная голяма слива! – му рекох аз, – най-напред аз я видях!
- Откъсни си я самичък, като е твоя! – рече Мильо.
- Чунки може да се качи тъй високо! – рече със смях Кольо, – не чу ли к’во разправяше завчера Рашко Грозлеков? Него малките деца го бият.
Христос Воскресе!
