Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (22 Votes)
ЗАДУШНИЦА

Пак е събота. Черешово време.
Житото, питката, виното вземам,
шума от орех, свещи, малко цветя
и поменика: имена, имена...

Толкова хора са свързани с мене:
нявга живели, доскоро живели...
Толкова души очакват молитва!
Гълъбче бяло нагоре политва

над кипарисите и над върбата,
Дето сияе с неземна позлата
облачен кръст в побледняло небе.
Над гробовете отчето още чете.

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (28 Votes)

1_93.jpg

През тази година се навършват 190 години от раждането и 130 години от смъртта на големия руски писател Ф. М. Достоевски. Той умира на 9 февруари 1881 г.

Ясно е, че в няколко реда не е възможно да бъде обхваната творческа личност от мащаба на Фьодор Михайлович Достоевски. Затова тук ще се спра съвсем кратко върху едно негово произведение – Записки от подземието; и даже не върху цялото произведение, а върху една от темите в него. Без да се впускам в анализи, ще се опитам само да задам няколко въпроса. Тези въпроси според мен са важни и за нас днес.

Както показва още Лев Шестов (Глас на въпиющия в пустинята[1]), тук Достоевски отстоява правото на човека на страдание, правото му да бъде свободна личност, независима от разумните и правилните обяснения и изисквания на живота. Нещо повече, възможността за човека да обяви, че този разум, който му се представя като тотална власт, няма право на това; че разумът си е присвоил божествени права.

4.9193548387097 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (62 Votes)
Майката пееше край креватчето на своето дете. Как се измъчваше, как се боеше само, че то ще умре! Личицето му беше съвсем пребледняло, очите – затворени. Сега то дишаше тъй слабо, а после шумно изпускаше въздух, като дълга въздишка. При което сърцето на майката се свиваше още по-силно. 

Внезапно на вратата се почука и в къщурката влезе беден старец, загърнат в нещо, подобно на дебела черга. То го пазеше от студа: навън всичко беше потънало в сняг и сковано от лед, а зимният вятър режеше лицето като нож.
Детето беше задрямало за минутка, а старецът трепереше от студ и майката отиде до печката да подгрее каничка пиво за госта.

Мъжът приседна край креватчето и започна леко да го люлее. Майката се отпусна на близкия стол и се загледа в болното си дете, което дишаше с мъка. Тя взе ръчичката му и попита:

 - Няма да го загубя, нали? Милостивият Господ няма да ми го отнеме...

 Старецът беше самата Смърт. Той кимна особено с глава – по начин, който можеше да означава и „да”, и „не”. Майката отпусна тежко глава и сълзите й потекоха.

Три дни и три нощи не беше затваряла очи. За минутка тя се унесе в сън.

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (32 Votes)
- Не мога да разбера от къде ти хрумна да кръщаваме детето сега?

- Сънувах Света Богородица. Яви ми се угрижена и все това повтаряше: “Кръсти детето още сега, ако искаш да остане живо!”

- Хм! Ще ме караш да търся църква и поп, когато нашите другари в Съветския съюз разрушават с взрив черквите и пропъждат религията далеч от щастливия живот, който извоюваха с помощта на дявола - искам да кажа, с цената на насилието срещу буржоазията. Неслучайно Ленин казваше, че диктатурата на пролетариата е неограничено от закона насилие на пролетариата срещу буржоазията, което се ползва с поддръжката и съчувствието на угнетените маси.

- Ей, стига толкоз! Казах ти - никога досега не съм я сънувала. Трябва да има важна причина да ми се яви насън, когато ти заминаваш ... за там. Синът ти след тебе върви, по стъпките ти ходи.

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (45 Votes)

Този разказ на нашия изтъкнат богослов от миналото доц. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев) – тук, както и на други места, подписвал се само като „Дядо Е.” – е част от книгата му Златното чекръче: Разкази, изд. „Вяра и живот” (Русе, 1943). За набора на текста редакцията на „Двери.бг” изказва благодарност на г-н Георги Пърликов, преподавател в Езикова гимназия "Екзарх Йосиф І", гр. Ловеч! Запазени са до голяма степен както особеностите на българския правопис от времето на отпечатване на текста, така и старата пунктуация.

I

ДОКАТО народът се събираше на водосвет върху камънаците на върха „Св. Димитрия” и Баа-Никола и Тодор Немия раздухваха огъня за кадилницата, ние се покатерихме по околните сливи. Боже, колко красиви бяха те в жълтата есенна премяна и с подаващите се като светли очи тук-там черни сливи!

Тоя път компанията ми бяха тетевенчетата Мильо и Кольо, тази година постъпили в гимназията. Мильо беше мълчалив, а Кольо словоохотлив и с инициатива. Той беше се качил най-високо.

- Откъсни ми там, оная голяма слива! – му рекох аз, – най-напред аз я видях!

- Откъсни си я самичък, като е твоя! – рече Мильо.

- Чунки може да се качи тъй високо! – рече със смях Кольо, – не чу ли к’во разправяше завчера Рашко Грозлеков? Него малките деца го бият.