На земята лежи човек, убит от друг човек… Не от звяр, не от стихия, не по волята на съдбата. От друг човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…
Понякога през ума минава страшната мисъл за войната и нейния таен смисъл. Изглежда сякаш всички са полудели, а като се огледаш наоколо, светът като че ли си е нормален: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, ходят на концерти. В днешния ни свят ненормален, странен е не онзи, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с недоумение: защо отново на земята лежи човек, убит от друг човек?
Нали помните, при Пушкин: „… обичам всяка кървава забава, опивам се, за смърт щом стане реч“.* Това е 19 в.
„Дори запасите от всеобща смърт да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията как да ги създадат наново, ход назад – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – вече няма“. Това е при Алес Адамович. Това е 20 в.
Изкуството в продължение на векове е възвеличавало бог Марс – бога на войната. И сега вече е невъзможно да смъкнем от него кървавите одежди…
Ето един от отговорите защо пиша за войната.