В колата сме тримата – аз, Мариан и Свилен. Пътуваме от София за Бяла Слатина и се хилим като ненормални. Смеем се, както не сме го правили от години. И не можем да се спрем. Трима бивши хевиметали, понастоящем християни. Или както казваме в Бяла Слатина – ристиени. Православни ристиени с всички произтичащи от това обстоятелство удобства и препятствия. Но не искам да говоря за вярата си. София я знаем на пръсти.

Като малки идвахме редовно до битака да си купуваме металски значки, лепнали дънки, фланелки на металика, кубинки и прочие снаряжение. Пропагандата ни беше създала илюзията, че сме бунтари. И ние се вживявахме в тази роля усърдно. Днес, когато сме на по 35, все още обичаме твърдите китарни рифове. Но от онзи „стайлинг“ са само дупките от обици по ушите ни. Всичко останало се промени.

След различни лични сътресения и пропадания, след криволичещи търсения на нещо истинно, всеки от нас по собствен път бе стигнал до християнската си същност. Беше извървял онзи път навътре и бе стигнал до мястото, откъдето се поема отговорност и след което целият свят може да побере в шепата ти. Това място е вътре в сърцето – на втората пряка завийте вляво, след това повървете в източна посока, на У образното шосе хванете леко вдясно и след три пресечки ще го видите – там е. Изглеждаме си нормално, носим дънки, маратонки, обичаме бирата и ако някой ни предизвика, ще реагираме спонтанно и ще му счупим носа.