Прости ми, Боже, този грях,
че блудно дълго аз живях.
Далеч от Теб, далеч аз бях
и своя грях не осъзнах.
Къде ли, Боже, днес скитах…
В локали нощни аз гулях…
Таланта, що ми бе Ти дал
захвърлил бях го в мръсна кал.
Но Ти възвърна ме с любов,
нанасяйки ми люти рани.
Целта Ти бе да стана нов
чрез Твойте тежки свети длани.
Какво ли аз не преживях -
и болести, и гладен бях,
но с твърдост всичко изтърпях,
по Твойта милост оздравях.
И днес във залеза на дните,
които Ти ми подари,
за Твойта обич, добрините
сърцето ми благодари.
Не ме оставяй сам да бродя
из този свят тъй покварен,
дари ми сили, за да водя
живот достоен, отрезвен.
На път към моята Голгота
да не отстъпя нито йота,
да спазвам святата Ти воля
и в дни добри и във неволя.
О, дай ми, Боже, с Теб начело
да зидам Твойто свято дело.
Нали затуй ме отреди?
Затуй и мама ме роди!
йером. Павел Бачковски, 1 март 2014 г., събота
Сержант Буйнóв винаги дежуреше на Бъдни вечер. Не беше просто заради полагаемите два дена отпуск в повече. Може би заради тишината, печката и снега на празника. Или пък го чувстваше като призвание, понеже тук жителите бяха мюсюлмани. Като всяка зимна вечер, и сега селото бързо потъваше в сън след смрачаване и само неколцина туристи пируваха в единствената полуподземна механа. 
