Доцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.

В малката квартална църква се бяха събрали десетина човека. Трима свещеници отслужваха опело. В обикновен ковчег от фазер лежеше покойникът – бивш дългогодишен учител в Семинарията. Свещениците бяха негови бивши ученици, а опечалените – семинарски учители – бивши и настоящи. Роднини липсваха. Жена му беше починала три години по-рано, а деца Бог не им бе дал. Някои негови възпитаници днес бяха митрополити, епископи, игумени на големи манастири, други – професори и доценти в богословските факултети.

- Скромно живя, скромно го и изпратихме – каза някой на връщане от гроба му. – Ако не беше толкова скромен, щеше да бъде най-малкото професор или митрополит.

- Чувал съм, – обади се друг, – че преждепочившият патриарх му предлагал навремето, преди господин Димов да се ожени, ако приеме монашество, за една седмица да извърви пътя от йеродякон до епископ, но той не склонил, понеже страдал от комплекси, че е нисък на ръст, а, според него, владиците трябвало да бъдат високи, снажни мъже.

Госпожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]

„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.

Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.

Преди 21 години на днешния ден почива в Господа старецът Илие (Клеопа). Като духовник на манастира „Сихастрия“ той години наред посреща групи от поклонници и със своите беседи дава отговори на духовните им въпроси и търсения. При душепастирството обратната връзка е много важна – пастирът по-добре опознава проблемите на духовните си чада, а и се обогатява от житейския им опит. Така и в случая със стареца Клеопа – въпреки че пребивава в монашеско житие, той е бил потопен в духовните търсения на хилядите си духовни чеда. Плод на това духовно взаимодействие е и неговата стихосбирка (80 стр.), озаглавена „Как да влезем в рая“. В нея чрез рими той засяга екзистенциални теми в живота на всеки християнин. Прави впечатление необичайно големият брой куплети на някои от стиховете. Има теми, като тютюнопушенето, пиянството, луксът, смъртта, на които са посветени няколко стихотворения. Темите, по които пише са вечно актуални и всеки боготърсещ християнин може да извлече поука от духовната поезия на стареца. Удивителна е неговата смелост да назовава проблемите конкретно, като не премълчава щекотливи теми, целейки да изтръгне пороците от душата на християнина.

Поезията му го представя като добър пастир, който се отзовава сред бита на християните със заспала съвест, наричайки ги с приятелското: „Брате, християнино!“. Това са хора, които не живеят истински християнски живот: не ходят на църква, не постят, прибягват до аборти. Като истински духовен будител той ги зове да се осъзнаят и да се завърнат към любящия ги Пастир – Христос.