Винаги съм се впечатлявала от специфичната етимологична обвързаност на славянски думи от духовния регистър. Имам предвид, че за нас, осъзнато или не, Бог е свързан с богатство, мощите с мощ, образованието с Образ… и поне част от тези етимологични зависимости са съзнателно търсени от първите ни преводачи и проповедници, създавали нашия християнски книжовен език през IX в.
Оттогава насам, разбира се, немалко се е изменило в езика и речта ни. Немалко думи са се изгубили, други в тежки за България времена са достигнали до източните славяни чрез пренесени ръкописи или спасили се духовници. Там тези слова са продължили живота си в нови преписи и произведения, по-късно и в печатни книги, и са се върнали обратно у нас през Възраждането, нерядко с променен фонетичен облик.
Едно такова изменение скрива от очите ни старите български думи, свързани със съмѣрити, които са битували наред с производните от съмирити, а с това за нас остава скрито и част от изконното значение на съвременната дума смирение. И двете лексикални основи – съ-мѣр- и съ-мир- – съответстват на днешното ‘смирение’, а приликите между тях в звученето и структурата им вероятно са били нарочно търсени от дълбоко вярващите просветители на новопокръстените славяни. Представката съ- означава или някакъв вид общностност, нещо, което се прави с някого или е пряко свързано с нещо (срв. съ-мишленик, с-пътник, наставка семантично и етимологично еквивалентна на грц. συν-/συμ-, лат. con-/com-) или пък означава посока отгоре надолу (като в с-мъквам, с-ривам). Лексикалните корени обаче, макар и близки по звучене, са съвършено различни по смисъл. Лесно може да се досетим, че единият е свързан с мир, т.е. ‘спокойствие, състояние обратно на конфликт’, а другият – с мярка т.е. ‘вместване в определени граници, наложени от определен стандарт’.