Винаги съм се впечатлявала от специфичната етимологична обвързаност на славянски думи от духовния регистър. Имам предвид, че за нас, осъзнато или не, Бог е свързан с богатство, мощите с мощ, образованието с Образ… и поне част от тези етимологични зависимости са съзнателно търсени от първите ни преводачи и проповедници, създавали нашия християнски книжовен език през IX в.

Оттогава насам, разбира се, немалко се е изменило в езика и речта ни. Немалко думи са се изгубили, други в тежки за България времена са достигнали до източните славяни чрез пренесени ръкописи или спасили се духовници. Там тези слова са продължили живота си в нови преписи и произведения, по-късно и в печатни книги, и са се върнали обратно у нас през Възраждането, нерядко с променен фонетичен облик.

Едно такова изменение скрива от очите ни старите български думи, свързани със съмѣрити, които са битували наред с производните от съмирити, а с това за нас остава скрито и част от изконното значение на съвременната дума смирение.  И двете лексикални основи – съ-мѣр- и съ-мир- – съответстват на днешното ‘смирение’, а приликите между тях в звученето и структурата им вероятно са били нарочно търсени от дълбоко вярващите просветители на новопокръстените славяни. Представката съ- означава или някакъв вид общностност, нещо, което се прави с някого или е пряко свързано с нещо (срв. съ-мишленик, с-пътник, наставка семантично и етимологично еквивалентна на грц. συν-/συμ-, лат. con-/com-) или пък означава посока отгоре надолу (като в с-мъквам, с-ривам). Лексикалните корени обаче, макар и близки по звучене, са съвършено различни по смисъл. Лесно може да се досетим, че единият е свързан с мир, т.е. ‘спокойствие, състояние обратно на конфликт’, а другият – с мярка т.е. ‘вместване в определени граници, наложени от определен стандарт’.

„За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и за единението им на Господа да се помолим…“, отправяше възгласа си отец Ипомоний по време на Великата ектения.

А по света цареше мир вече повече от година. Но този мир не носеше радост. Ипомоний си спомни колко бързо се беше развило всичко. И колко неочаквано за всички. Дори и за онези, които се готвеха и предричаха края на света…

Отецът беше сред малцината, които имаха шанса да оцелеят. Спаси го това, че в Енорийския център под храма беше избил някакъв теч, който той и клисарят бай Михал бяха отишли да прегледат и, ако могат, поне временно да запушат. Тези шест подземни метра ги бяха спасили от ударната вълна. В един-единствен миг отец Ипомоний загуби всичко, което притежаваше – семейството си, близките, целия си дотогавашен живот. Дори непоколебимата му вяра беше подложена на множество съмнения и изпитания, с които отецът самотно и болезнено се бореше. Двадесетимата оцелели от градчето някак инстинктивно се бяха насочили към храма – не знаеха къде другаде могат да отидат.

Слънцето в кърви залязва на запад.
Денят октомврийски угасва унил.
Тихо листата се ронят и капят…
След скръбен ден мойте клепачи се склапят,
аз мисля… над скути глава приклонил.

Вестник дочетен, захвърлен край мене,
стои и ме гледа със тъпи очи.
Той ми разказва за страшни сражения,
за много убити, ранени, пленени,
а ето, сега безучастно мълчи.

Една вечер преди няколко седмици бях в близък до дома ни парк с близък на сърцето ми човек. Уморени от прекарания под силен стрес ден и разменящи си с усилие някоя и друга реплика, поседнахме на една пейка. После си тръгнахме, без да се оглеждаме назад.

Едва на следващия ден сутринта се усетих, че в парка – нямаше къде другаде да е! – съм си забравил нещо твърде ценно за мен – не само като горна дреха, но и по съвсем лични, емоционални причини. А именно: зеленикав на цвят суитшърт, впрочем доста запазен и съвсем не за изхвърляне. Пътувайки из града към друго място, звъннах по телефона да споделя загубата с човека, който знае колко ценен ми е въпросният суитшърт. Човекът обърна цялата ни къща, за да провери дали все пак не е някъде там, но не беше. Тогава ми каза, че е добре да отида да проверя и в парка, на пейката. Не вярвах, че щеше да има смисъл (случвало ми се е в подобни обстоятелства да намеря забравена в парк ценна вещ, но в Германия) и все пак щях да отида – за да ми е чиста съвестта, че съм направил всичко възможно по въпроса. Междувременно обаче човекът бе решил да не губи време и да потърси суитшърта по моето описание: близо до началото на парка, на реда от пейки вдясно...

Злото винаги е еднообразно, повтарящо се и затова, в крайна сметка, скучно. Доброто, колкото и пъти да го преживяваме, е единствено – единично и неповторяемо, затова няма как да ни омръзне.

Достатъчно е да помислим за добрите, за истинските преживявания, които всеки познава – случвали ли са се някога по един и същи начин? Не е ли хубавината им до голяма степен тъкмо в това – че са неповторими? И тук нямам предвид само „историческите моменти“ в биографиите ни: когато ни връчват дипломата за висше образование; когато казваме „Да“ пред олтара; когато държим за пръв път в ръце сина или дъщерята, внука или внучката…