Госпожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]

„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.

Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.

Преди 21 години на днешния ден почива в Господа старецът Илие (Клеопа). Като духовник на манастира „Сихастрия“ той години наред посреща групи от поклонници и със своите беседи дава отговори на духовните им въпроси и търсения. При душепастирството обратната връзка е много важна – пастирът по-добре опознава проблемите на духовните си чада, а и се обогатява от житейския им опит. Така и в случая със стареца Клеопа – въпреки че пребивава в монашеско житие, той е бил потопен в духовните търсения на хилядите си духовни чеда. Плод на това духовно взаимодействие е и неговата стихосбирка (80 стр.), озаглавена „Как да влезем в рая“. В нея чрез рими той засяга екзистенциални теми в живота на всеки християнин. Прави впечатление необичайно големият брой куплети на някои от стиховете. Има теми, като тютюнопушенето, пиянството, луксът, смъртта, на които са посветени няколко стихотворения. Темите, по които пише са вечно актуални и всеки боготърсещ християнин може да извлече поука от духовната поезия на стареца. Удивителна е неговата смелост да назовава проблемите конкретно, като не премълчава щекотливи теми, целейки да изтръгне пороците от душата на християнина.

Поезията му го представя като добър пастир, който се отзовава сред бита на християните със заспала съвест, наричайки ги с приятелското: „Брате, християнино!“. Това са хора, които не живеят истински християнски живот: не ходят на църква, не постят, прибягват до аборти. Като истински духовен будител той ги зове да се осъзнаят и да се завърнат към любящия ги Пастир – Христос.

На 29 ноември се навършиха 120 години от раждането на К. С. Луис. В памет на този обичан от малки и големи автор ви предлагаме текста на митр. Калистос (Уеър), публикуван през 1995 г. в сп. Соборность.

1. „Умно, учтиво и  по християнски“

В своята интересна статия за Луис и православието, озаглавена „Под руския кръст“, Андрю Уокър отбелязва, как в Лондон, по време на официален обяд, един гръцки епископ от Константинопол говорил за „анонимното православие“ на Луис. Имал ли е основане за това? Д-р Уокър отбелязва, че православните християни много обичат Луис. Има книжарници, в които се продават само православни книги, с едно-единствено изключение – Луис. Има и православни свещеници, които преподават катехизис по Обикновено християнство.

На 27 май тази година в  Софийския университет "Св. Климент Охридски" беше представена новата стихосбирка на Калин Михалов "Нужен". Тя е четвъртата поетическа книга на университетския преподавател. Стихосбирката разкрива не само поетичния талант на Калин Михайлов, но и християнския му мироглед и вяра.

Калин Михайлов е роден през 1966 г. в София. Литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Стихотворения" (1991), "Тихи трипове" (1998), "Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта" (2006), "Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти" (2007), "Християнство и идентичност" (2007), "Християнската литература – между вписването и отграничаването" (2013), както и на множество статии в литературната и нелитературна периодика.

Предлагаме на читателите на Двери текста на Михаил Шиндаров, написан специално за представянето на "Нужен", както и подбрани стихотворения от книгата.