В памет на монах Михаил (+ 4 февруари 2022)

и преводачката Анна Фуцкова (+ 14 декември 2023)

„Има два случая, когато е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с хора, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато трябва да се предпазят другите, които поради незнание могат да бъдат в общение с такъв човек, считайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Солун. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за другиго в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да казва истината”.

„Самата нагласа прави думите осъждащи“

Свети Василий Велики, „Монашески правила“

Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ в църковния живот е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и мечтае да намери някой, комуто да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологичен резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.

Трудно е да се занимаваме със слабите си места. А ако бъдем и откровени в това си начинание, тогава ще бъде и унизително, понеже самокритиката според Светите Отци е идентична с добродетелта на срама от себе си (от гръцк. μέμφεται εαυτόν, първа степен на смиреномъдрието, бел. р.). Да се занимаваме с другите обаче е хем лесно, хем приятно. Лесно, защото като нация никога в историята си не сме познали самокритиката [1]. Чувал съм на конференции англичани, германци да отправят саркастични забележки към самите себе си и с лекота и интелигентно да се самоиронизират по един наистина впечатляващ начин. Каква голяма добродетел и признак на истинска култура е това! Как тогава гъркът, комуто липсва истинската култура, да покаже скромност? Единственият изход за новогърците е да постигат смиреномъдрие, ако пребивават в здрава църковна среда, в Христовата Църква − тази истинска велика добродетел, която не е резултат на култура и в сравнение с която възпитаните европейци изглеждат като варвари. Но откъде да се вземе в църковните среди стремеж към смиреномъдрие?

Би трябвало да поясним защо освен че е лесно, е и толкова приятно да се занимаваме с другите. Чувстваме се добре, защото това подхранва егоизма ни. Нравите в гръцкото общество учат гърците да градят личността си около егоизма. Ако някой се почувства засегнат, последното, което ще си помисли, е дали пък не са му казали истината и не трябва ли да поправи нещо в себе си. Единственото, което го интересува, е да спаси егото си и да не загуби „достойнството” си.

В Църквата има две неща, от които много боли – посредствеността и нагаждачеството. Посредствеността се изразява в следното „самосъзнание”: „Кой съм аз – толкова жалък, измъчен, изгубен, малък, че да съдя другите?” И за жалост има право. Долу горе е такъв, какъвто се описва. Не само че има много такива хора в Църквата, но проблемът е, че те са преобладаващото мнозинство. Много е странно, че във всички други сфери – политика, изкуство, екология, образование и тъй нататък – винаги се срещат достатъчно разумни и разсъдливи хора и с тях можеш да се разбереш и да вършите работа заедно. Но само в църковните среди има такова мнозинство от достойни за съжаление и измъчени хора, които заради многочислеността си „държат Църквата в ръцете си“ − иди се разбери с тях. Като казваме, че „държат Църквата”, имаме предвид, че поради незрелостта и глупостта си те крепят компрометирана власт да води Църквата и ѝ сътрудничат. И както всяка корумпирана власт, така и църковната иска народът да е пасивен, безволев и отгоре на всичко да не притежава никаква способност за критично мислене, която би я подложила на съмнение, а в дългосрочен план дори съборила.

В никои други обществени сфери не се наблюдава такова себеунижаване, както в църковната. Когато се оценява работата на един преподавател или личността му, годен ли е да бъде, да речем, директор на училището или декан, дали някой от комисията би казал: „Кой съм аз, нещастникът, да съдя какъв е един преподавател?”. Немислимо е.

Огромна и непроходима пропаст се отваря, ако нещо подобно се случи в църковните среди. Ако например бъде осъдено неприемливото поведение или проблематична личност на някой клирик, повечето ще отговорят: „Нима мога аз, жалкият, измъченият и грешният да съдя архимандрита или епископа ни?“ [1] 

В Съюза на родителите „Християнско възпитание“ [1] в Атина работи един строг духовник. Естествено, както би могло да се очаква, една от главните цели на неговото дейно обучение е изкореняването на сексуалността. Тази проклета и гнусна характеристика на човека да се възпроизвежда чрез отвратителни контакти, според него е произлязла от една грешка, допусната в момента, когато Бог е създавал човека. Понеже Му останало малко парче глина в ръцете и не знаел какво да го прави, Той без да иска го лепнал там, дето не трябва. Друго обяснение няма. Тъй като по всяка вероятност Господ е измислил възпроизводството така, че мъжът да вдъхва живот през носа си в ухото на жената, малката грешчица с парченцето глина е нарушила предписанията на чистото творение и е създала цялата тази гнусота...

Веднъж бях при отец Параскевис в Тесалия, пихме кафе и прекарахме много приятно.

Според мен проблемът с онзи вид църковни хора, които повече приличат на овце, но не в евангелския смисъл, се корени в самото ни общество. Обществото спонтанно и рефлекторно, стига да е здраво, се обединява срещу тираничните и авторитарни прояви, които с една дума можем да наречем неморални, независимо в коя област се случват. Но за да се противопоставиш на неморалността, трябва ти самият да имаш висок морал. Народът ни обаче е лицемерен и користолюбив и не притежава нужната морална сила да противостои на такива нездравословни състояния на обществото.

При едно посещение в Торонто научих, че епископът на Канада Сотирий („По това имаме да говорим много“ (Евр. 5:11) и различни неща) преди известно време решил да проведе обща молитва с протестантски епископи. Разпоредил се всички 32 свещеници на общността в Онтарио да се съберат в столицата Торонто, за да участват в обща служба заедно със събратята си протестанти. Всичките тридесет и двама гръцки свещеници изразили протест, но получили от Сотирий следния отговор: „Горко ви, ако не дойдете”.