В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.
В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…