5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (121 Votes)

Clive S LewisНа 29 ноември се навършиха 120 години от раждането на К. С. Луис. В памет на този обичан от малки и големи автор ви предлагаме текста на митр. Калистос (Уеър), публикуван през 1995 г. в сп. Соборность.

1. „Умно, учтиво и  по християнски“

В своята интересна статия за Луис и православието, озаглавена „Под руския кръст“, Андрю Уокър отбелязва, как в Лондон, по време на официален обяд, един гръцки епископ от Константинопол говорил за „анонимното православие“ на Луис. Имал ли е основане за това? Д-р Уокър отбелязва, че православните християни много обичат Луис. Има книжарници, в които се продават само православни книги, с едно-единствено изключение – Луис. Има и православни свещеници, които преподават катехизис по Обикновено християнство.

Но все пак, колко близо до православието е Луис? Какво е мислил самият той за източното християнство? Вторият въпрос имах възможност да му задам лично през есента на 1952 г., когато постъпих в Оксфорд, в неговия колеж „Св. Магдалина“. Живеех в новата сграда, където живееше и той, виждах го всеки ден, обикновено преди обед (и двамата се разхождахме по това време). Пожелавайки си взаимно „добро утро“, ние се разминавахме – и само толкова. Аз вече бях привлечен от православието и много обичах Луис, но от притеснителност  така и не го заговорих. Той пък от деликатност не заприказва чуждия студент. Разбира се, ако го бях заговорил, той нямаше да ме пренебрегне, но аз не го спрях, не го попитах и така и не знам отговора. Мога само да гадая.

Външно погледнато Луис е бил свързан Православната църква много слабо. Поне веднъж е присъствал на литургия – в  едно писмо от 1956 г. описва това, което е видял. Православното благочестие го поразило със своята освободеност и гъвкавост: „Образецът за мен е руската православна служба. Едни седят, други са легнали ничком, някои коленичат, трети просто стоят прави, а други се разхождат и никой на никого не пречи. Умно, учтиво и по християнски. “Не си пъхай носа в чужди работи” е хубаво правило, дори и в църквата“.

В Писма до Малкълм, издадени след смъртта му, през 1964 г., Луис описва вероятно същата служба (макар вече да я нарича не „руска“, а „гръцка“).

„Веднъж бях на гръцка служба и най-много ми хареса това, че доколкото разбрах там няма правила за паството. Някой седеше, друг стоеше, някой беше коленичил, имаше и такива, които просто се разхождаха из храма, а един човек пълзеше, като гъсеница. Най-хубавото в цялата работа беше, че никой не следеше какво прави другият. Иска ми се и ние, англиканите, да прихванем от това поведение! При нас има хора, на които ужасно им пречи, ако съседът им се кръсти или пък не се кръсти. Най-добре ще е те изобщо да не гледат, още повече пък да съдят чуждия раб“.

Де да бяха всички православни в Англия толкова търпими! Колкото и да ми е тъжно, има енории, в които зорко се следи кой какво прави и строго се съди. Луис е писал това писмо през 1956 година, преди посещението си в Гърция (с жена си пътуват през 1960 г.). Най-вероятно той е присъствал на православна служба в Оксфорд, в руската църква на Марстън стрийт, но това няма как да се докаже.

Православната църква в Гърция също му харесала. След завръщането си Луис писал на Уед Уолт:

„С Джой за малко да изпаднем там в езичество. В Атика, в Дафне е трудно да не се помолиш на Аполон Целителя, и дори не усещах, че не бива да правя това. Молих се на Христос sub specie Apollinis (в образа на Аполон – бел. прев.). На Родос, в едно селце видяхме прекрасен християнски обряд и почти не усещехме, че с нещо се отличава от нашите. Свещениците са много симпатични, къде къде по-благообразни от повечето пастори. А пък селяните за нищо на света не взимат пари“.

Колкото и да е тъжно, нека признаем още веднъж, че той е идеализирал православните. Както и да са се държали селяните, факт е, че свещениците взимат пари, та даже и си ги искат.

Луис е бил в близки отношения с двама православни – Николай и Милица Зернови. Николай Зернов пристига в Оксфорд през 1947 година, за да чете лекции по православна култура. Не е съвсем ясно кога са се запознали с Луис, но по-късно Зернов се гордял със снимка, на която „Джак“ седи у тях в хола. Няколко години по-рано, по време на войната, Луис чете доклад в Оксфордското отделение на братството св. Албан и св. Сергий, който по-късно е опечатан в списанието Съборност. Чете доклад и в дома „Св. Григорий и св. Маргарита“, основан от Зернови. Така и не успях да установя датата. Докладът има странно заглавие: „Играчката, иконата, картината“, не е публикуван никъде и е изгубен. През есента на 1952 г. Николай Зернов изнася пред Сократическия клуб доклад на тема „В. Соловьов за доброто и злото“. Водещ  на заседанието е Луис.

Зернови присъстват на погребението на Луис на 26.11.1963 г. Милица донесла венец от бели цветя, сплетени под формата на кръст. Казали ѝ че в църквата няма да има цветя. В крайна сметка положила венеца на гроба. „Кой би си помислил? – пише Андрю Уоъкър – Джак Луис е погребан под руски кръст“.

2. К. С. Луис и гръцките Отци

Това е всичко, поне доколкото ми е известно – няма какво повече да се добави за личните срещи на Луис с православието. Да си признаем честно, че те не са много и да се обърнем към  неговите произведения. Може би в тях ще открием следи от някакво влияние? Четейки Луис  ние почти няма да срещнем директни цитати от православни богослови. Това не е изненадващо. При него рядко се срещат цитати и на католици, англикани, презвитериани, методисти и изобщо на теоретиците на християнските конфесии. Тълкувайки християнското учение, той нищо не казва за конфесионалните особености и това не е случайно, а напълно съзнателно и целенасочено. В апологетичните му съчинения подчертано се избягва междуконфесионалната полемика, за сметка на това, което обединява християните; това, което Бакстър нарича „обикновено християнство“. Луис не се е интересувал от институционалната страна на религията.

Добре, нямаме цитати и препратки, но все пак – изпитал ли е влияние от православни богослови? В такива книги, като Проблемът болка и Чудесата не си спомням да има цитати от сегашните, съвременните богослови, но пък и техните книги ги нямаше в Оксфорд през 40-те. Използвал  ли е поне гръцките Отци, които са толкова значими в православието? Понякога, съвсем общо, той говори за патристиката. Пише, например, следното: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в Символите и развита от Отците“. Обаче позоваванията на тези Отци при него са твърде малко, а когато ги цитира, то това са предимно западните Отци, най-често – Августин.

Съдейки по неговата автобиография, Отците не са изиграли никаква роля нито в неговото интелектуално формиране, нито в негово обръщане, въпреки че споменава на два пъти Августин. В книгата Отхвърленият образ той споменава за трудовете на Псевдо-Дионисий и то само защото те са много важни за средновековния Запад. В Чудесата има три позовавания на Отците, всичките на една страница, като две от тях са втора ръка, цитати от съвременни западни автори. Луис е написал предисловието към английския превод на св. Атанасий Велики („За Въплъщението на Словото Божие“), но само защото е бил близък с преводачката, сестра Пенелопа. Предполагат, че „дълбоката магия“ в Лъвът, вещицата и дрешникът възхожда към учението за Изкуплението на св. Григорий Нисийски. Но съответствията не са така очевидни, по-скоро Луис е заимствал от Августин или от съвременните богослови.

Ето защо аз съм напълно съгласен с Беда Грифитс, на когото Луис посвещава книгата си Застигнат от радостта. Грифитс пише: „Забележително е колко слаб е интересът на Луис към Отците на Църквата. Човек очаква, че с неговата богата класическа култура той ще бъде естествено привлечен от гръцките и латински Отци, но като изключим Изповедите на св. Августин, не мога да си спомня той да се е позовавал някога на някой друг от Отците“.

С малки изключения, основните източници на Луис са западни, при това средновековни или от Новото време, а не светоотечески. Освен Платон, Августин и Боеций, негови наставници са Данте, Хукър, Спенсър, Милтън, Джонсън, Макдоналд, Честъртън, Чарлз Уилямс, а навремето и Йейтс. Тук има почти всичко – и римокатолици, и протестанти, само православни липсват. Да, прав е Андрю Уокър, когато казва: „Луис беше напълно западен човек“.

3. Апофатика, но не и литургика

Но и това не е всичко. Въпреки, че Луис почти не е свързан с православието и почти не се позовава на източните Отци, често той много прилича на тях, мисли по подобен начин. Предпоставките му са западни, а изводите – такива, че православен християнин може да ги подкрепи. Това е още по-впечатляващо поради липсата на директно влияние.

За да покажа това, ще се обърна не толкова към неговата апологетика, колкото към приказките и романите, понеже именно в тях богословският поглед е особено своеобразен и дълбок. Но първо ще споделя нещо, което едва ли ще се хареса на православния християнин.

През 1962 г., една година преди смъртта си, Луис пише на Беда Грифитс: „Изобщо не мога да се заинтересувам от литургията“. Грифитс добавя, че към края на живота си „Луис придоби дълбоко благоговение пред тайната на Евхаристията…; само че така и не успя да възприеме Църквата като богослужебна общност и култът – като небе на земята“. Православните пък възприемат християнството преди всичко чрез литургията. Източното богословие осмисля Църквата преди всичко като богослужебна общност, като подредено и стройно въплъщение на „небето на земята“, явено ни в литургията. Тук Луис е много далеч от православието.

Само че това положение се уравновесява от четири много важни „съвпадения“. Луис има изострено съзнание за съкровенността на Бога, за Неговата неизчерпаема тайнственост. Да, разбира се,  в своите апологетични съчинения, някак твърде доверчиво призоваващи към разума и към нравствения закон, той е по-близо до катафатичното богословие. Д-р Уокър пише, че „нагласата на ума му… беше по-скоро катафатична“. При него, обаче, има и нещо друго, което се проявява не в трактатите. Опирайки се на разума, той все пак знае, че нито човешката реч, нито рационалните доводи могат да изразят до край отвъдната истина. Той проумява, че логическият спор и изобщо философското мислене могат само да загатват и признава, че най-близо до Бога се доближаваме чрез поезията, мита, символа. Ето защо най-дълбоките му прозрения могат да бъдат открити в неговите  приказки и притчи.

Особено очевидно е това в неговата последна книга, своеобразното му духовно завещание –  Писма до Малкълм. Той пише: „Общувайки с Бога ние имаме работа с… не, не със „съвършенно Другия“, това е безсмислица, а с непоносимо и невъобразимо Другия. Ние трябва да разбираме (а понякога дори и разбираме), че сме много близки с Него и сме безкрайно далече от Него“. Затова трябва да отхвърлим всеки зрителен образ, още повече пък всяка една отвлечена концепция: „И това, и това, и ето това – не си Ти“. Не бива да разбираме буквално образите и в никакъв случай – богословската абстракция. „Всичко тварно – от ангела до атома – е различно от Бога; то е несъизмеримо с Него. Самата дума „да бъдеш“ не може да се използва за Него и за тях в един и същи смисъл“. Поради тази несъизмеримост „Той непрестанно действа като иконоборец, съкрушавайки всяка една наша представа за Него“.

Подобни мисли (особено Бог-иконоборец) напомнят за творбата на св. Григорий Нисийски „За живота на Моисей“. Всяко понятие, казва Григорий, ако го приемаме буквално, се превръща в „идол на Бога“; когато Моисей получава заповед да разбие всички кумири и идоли (Изх. 20:4), това трябва да се разбира символично.

Такъв апофатичен подход води Луис до едно по-скоро екзистенциално, отколкото рационално разбирането за вярата. Разбира се, в своите трактати той призовава към разума, но в крайна сметка е съгласен със своя приятел Чарлз Уилямс, че никой не може да направи нещо повече от това да реши в какво да вярва. Вярата се състои не толкова в това, да бъдеш убеден от аргументите, а в това да направиш своя избор. Ако някой избере неверието, то никакви логически доводи няма да го убедят в противното.

За това той говори отново и отново в Хрониките на Нарния. „Как можем да знаем, че ти си приятел? – пита Едмънд дъщерята на Раманду в Плаването на „Разсъмване“; а тя отговаря: „Не можеш да знаеш... Може само  вярваш или да не вярваш“. Чичо Андрю в Племенника на магьостника от инат и глупост убеждава себе си, че песента на Аслан е лъвско рев и дори самият Аслан не може да го разубеди; същото е и с джуджетата  в Последната битка. Прекрачвайки заветната врата, те виждат само мрачен, вонящ обор; цветята, разкошните ястия за тях са само сено, изгнила ряпа  и мръсна вода. Новата, прекрасна страна те не могат да видят, понеже не желаят.

Такъв апофатичен поглед е присъщ на книгата, която ме докосва най-силно – „преразказаният мит“, наречен от автора Докато имаме лице. Това е била любимата творба на Луис, както и на мен. Неуловимостта на вярата е подчертана в сцената, в която Оруал не може да види двореца на Психея (по-точно вижда го за един кратък, мъчителен миг). „Няма какво да се направи – казва ѝ Психея, – аз го виждам, а ти – не. Кой от нас може да отсъди?“. Съкровенността на Висшето е лайтмотив на целия роман. Това измъчва Оруал: защо бог не ни явява лицето си? Тя търси знамения и не ги получава.

„Тогава аз направих това, което навярно правят малцина: аз заговорих боговете – сама, по свой си начин, не в храма, без жертвоприношения. Аз паднах ничком и ги призовах от дълбините на сърцето си. Взех обратно всичко, което бях наговорила против тях и обещах каквото им е угодно, само и само да ми дадат знамение. Но те не ми дадоха. Аз останах сама със себе си“.

Боговете ни изпращат въпроси, сърцето на Оруал е пълно с възмущение, но отговор няма. „Защо – възкликва тя – свещените места са тъмни?“.

Само че романът не свършва на печална, пълна с отчаяние нота. Оруал научава, че боговете ни дават не ясен, логически отговор, а лична среща. Ние не ги виждаме, но ги срещаме и със сигурност знаем това. „Първата своя книга – пише тя – завърших с думите „отговор няма“. Сега знам, Господи, защо Ти не отговаряш. Пред твоя лик въпросите изтляват“. Тук неволно си спомняш текста, който Луис почти сигурно не е чел – „Гностическите глави“ на Евагрий Понтийски († 399 г.), един от отците-пустинници. Когато го попитали какво е „чист разум“, той отговорил: „На този въпрос сега нямаме отговор, но в самия край няма да има въпрос“.

Накратко, Луис е много близо до апофатичните традиции на християнския Изток. Неговият Аслан е наистина апофатичен лъв. „Кой е той? – пита Юстас. - Познаваш ли го?“, а Едмънд отговаря: „Той мене ме познава“. Госпожа Бобър казва на Луси, че този лъв не е питомен, с него е опасно. Нашите желания и нашата логика нямат сила над него, той е „невъобразимо, непоносимо друг“ – и безкрайно близък.

Да се обърнем сега към другите теми от християнското учение – за Въплъщението на Бога и Неговата Троичност, за сакралността на тварния свят, за призванието на човека  - и да се опитаме да разберем доколко близък до православието тук е Луис. Къде все пак в „Нарния“ е Троицата?

В средата на 20-те години, когато Дервас Чити бил студент в Кадстоун, един руски мирянин го попитал какво би трябвало да вземат англиканите от православните. Той отвърнал: „Вярата в Троицата и във Въплъщението“. Руснакът леко се объркал, понеже очаквал друг отговор, но в последствие напълно се съгласил. След седемдесет години мнозина биха се съгласили с отец Чити. Днес, когато малцина вярват в Божествеността на Христос, а доктрината за Троицата изглежда ненужна и твърде сложна, православните християни остават „максималисти“: те вярват, че Христос е напълно Бог и напълно човек; че Бог е един в три Лица.

А вярвал ли е Луис в това? В Обикновено хриситянсто – да. За Въплъщението той пише следното: „Бог акустира на окупираната земя в образа на човек“. На учението за Троицата той посвещава голям раздел, особено подчертавайки троичността на нашата молитва: молейки се, ние сме „въвлечени“ в „троичния живот на три-личното Същество“.Точно така би се изразил православният християнин (макар че едва ли би използвал думата „окупирана“ – отражение на годините, когато е писан текста). Православните обичат толкова много Луис именно заради твърдата му защита на доктрините за Въплъщението и за Троицата.

Така е в трактатите. А как е в романите и приказките? Те (особено приказките) са очевидно христоцентрични. Но вплетена ли е в повествованието Троичната доктрина? Отговаряйки, ще се позова на есето на д-р Пол Фидес „Луис – творецът на митове“.

В първия роман от своята космическа трилогия Луис говори за Младия Малелдил, Който „живее заедно със Стария“, но Старият е някак  далечен и обгърнат в мъгла, за Него почти не става дума, а Светият Дух не се споменава изобщо. Наистина, в Переландра Той се появява – в самия край, когато се говори, че Кралят научил в земята Лур „нещо ново за Малелдил, за Неговия Отец и за Третия“. Доколкото си спомням, там няма нищо повече за Троицата.  Отецът не се споменава никъде другаде, а пък определението „Третият“ е твърде общо. Ние не знаем, имал ли е Луис развита доктрина за Светия Дух. Д-р Фидес съвсем резонно обобщава: „В тези три романа Бог е Малелдил… и изглежда, че Троицата там липсва“.

Така изглежда и за всеки един, който чете Хрониките на Нарния. Тук  също по-скоро имаме само Христос, не и Троицата; вниманието е съсредоточено върху христоподобния Аслан. Да, той е „Синът на Великия Цар, който живее отвъд морето“, но Царят не участва в приказката и отново можем да попитаме: „А къде тук е Светият Дух?“. Може, разбира се, да отговорим, че приказката не е учебник по догматика. Само че „християнският мит“ е немислим без Троицата и ние сме в правото си да очакваме, че това по някакъв начин ще намери отражение в „преразказа на мита“, който Луис предлага и на децата, и на възрастните.

Има, обаче, в Хрониките и едно очевидно „тринитарно“ място – в приказката Бри и неговото момче, когато Шаста пита тайнственият странник, невидим в мъглата, кой е той. Луис обяснява в едно писмо, че трите отговора са „намек за Троицата“. Колко жалко, че в приказките и романите няма още такива „намеци“!

Преди да приключим тази тема, ще отбележа един пропуск, който огорчава православните. Никъде, нито в апологетичните трактати, нито в приказките и романите, Луис не пише за Дева Мария. Разбира се, той приема учението за непорочното зачатие, както и всичко, което се казва в Символа на вярата, но няма какво повече да каже за Божията майка.

Защитавайки се от обвинения, той пише в Обикновено християнство, че не желае да навлиза в сфери, където бушуват толкова много спорове и се ограничава до това, в което всички християни са съгласни. Само че православните християни, за които почитането на Пресвета Богородица не е частен случай, а неотменима част на всекидневното благочестие, изпитват съжаление, че той нищо не е казал за Нея.

4. Тук е „много особено“

А как стоят нещата с богословието на Творението? Близки ли са тук православието и Луис? Евелин Ъндърхил разказва за един шотландски градинар, който срещнал човек, току що завърнал се от остров Айона[1] и му казал: „Айона е едно много особено място“. Събеседникът не разбрал и градинарят пояснил: „Ето тук е Айона, а на една ръка разстояние - Господ“. Точто така възприема тварния свят и православието. Светът е тайнство, понеже в него присъства Бог, светът е огромна Къпина, пронизана от пламъка на Славата. За това непрестанно говори св. Максим Изповедник: Творецът е вселил във всичко тварно Своя логос, нетварното начало, благодарение на което всяка вещ изобщо е и е това, което е. Нещо повече, това начало издига тварното нагоре, към Бога. Така възприема света и св. Григорий Палама: за тези, които гледат с очите на вярата, всичко тварно е живо, понеже в него присъстват и действат нетварните енергии Божии.

Приблизително така разсъждава и Луис. И за него светът е едно „много особено“ място. Една от темите на „Хрониките“ е тази особена прозрачност; Нарния сякаш се промъква във всекидневния живот. Най-неочаквано, незабележимо за повечето хора, вратата към другия свят може да бъде някой обикновен предмет, обикновено място: стар гардероб или планинска пещера. Луис е запленен от взаимодействието на световете, от взаимното проникване на естественото и свръхестественото, на небето и земята, на земята и преизподнята.

За него е очевидна сакралността на природата. Той е привлечен от учението на Хенри Мор, платоникът от Кеймбридж, живял през 17 в., който подобно на св. Максим, считал разума, логоса за животворно начало, действащо в света. В тази връзка Луис тъгува по отминалите времена, когато дърветата и тревите, ручейчетата и реките били възприемани като живи същества. На пръв поглед това е един остарял мит, но под него е скрита важна истина: природата не е мъртва материя, а жива енергия, изпълнена с Божието присъствие. Ето какво пише той в предисловието към книгата на Д. Е. Хардинг „Йерархията на небето и земята“: „Начинът, по който човек е опознавал света от една страна изглежда много сложен, но от друга страна е много прост. Познанието се движи в една единствена посока. Отначало светът е населен с воля, разум и живот, с много прекрасни свойства; всяко дърво е нимфа, всяка планета – бог, самият човек е близо до боговете. С напредъка на знанието светът опустява; първо изчезват боговете, след това – цветът, звуците, ароматите и накрая всичко се разпада“.

В своите приказки и романи той се опитва да обърне всичко „в обратната посока“, отново утвърждавайки, че светът е жив, приказен, свещен. Говорещите животни и растения не са просто измислица за деца, те са богословски значими и сближават Луис с православното предание. Той не се позовава нито на Максим, нито на Палама, но вижда тварния свят като тях.

5. „Той нито веднъж не повтори една и съща дума“

И накрая, съвпада ли с православието представата на Луис за човека? В началото ще споделя едно лично мнение, със съзнанието, че не всички православни (и още по-малко всички почитатели на Луис) ще се съгласят с мен. Винаги ме е смущавало, че в романите и приказките му има толкова много физическо насилие. Разбира се, той не е пацифист и обяснява това внимателно и разумно. Повечето християни – западни и източни – не са били пацифисти, във всеки случай след обръщането на Константин в началото на 4 в. Но не това ме смущава. Притеснява ме, че Луис твърде подробно описва грубата сила, схватките, кръвта.

Особено страда от това смразяващият финал на Онази грозна сила, романът, който най-малко харесвам. Но дори и в Переландра (обичам го колкото и Докато имаме лице) спорът между Кралицата, Ренсъм и Уестън в крайна сметка е заменен от двубой между Ренсъм и Уестън: те се бият, дерат и хапят взаимно. Несъмненно, Луис би ни отговорил, че със злото в света трябва да се борим не само на интелектуално, но и на физическо ниво. Дали ще ни удовлетвори подобен отговор? Да, в Нарния става дума за героическата епоха и затова там е необходимо да има сражения. Но няма ли известен садизъм в сцената, в която Аслан распаря с нокти гърба на Аравита?

Да се върнем към по-приятните теми. Възгледите на Луис за дълга и човешката участ ще се харесат на православните най-малко поради четири причини.

Първо, за него всеки човек е единствен. Когато в Переландра започва Великият танц, Елдил казва: „Той нито веднъж не повтори една и съща дума, не направи два пъти едно и също“. Луис вероятно свързва тази неповторимост с думите от Апокалипсиса: „Духът говори на църквите… ще дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава“ (Откр. 2:17).

Всеки човек не просто е свързан с Бога, но е свързан по особен начин, по своему. За Бога всеки човек е различен от всичко и всички останали, той е сътворен по особена мяра и затова може да слави Бога, както никой друг не би могъл. Бог отвръща на всеки един по различен начин, с всеки един има Своя тайна – тайната на новото име.

Второ, за Луис е много важно това, което се нарича лице. Тук се сещам за съвременните православни богослови – такива, като Христос Янарас или Пергамският митр. Йоан (Зизиулас), които разясняват, че личността (на гръцки prosopon) е и „лице“, и „изражение на лицето“, а още по-точно – „лице, обърнато към някого“.

Да си личност означава да се „обърнеш към някого с лице“ и да всъпиш в лични отношения с него. Без общение няма личност.

Смисълът на „лицето“ е основна тема на най-завладяващата и загадъчна от книгите на Луис – Докато имаме лице. Когато Оруал среща Психея в планинската долина, основото й възражение е, че възлюбеният на сестра й крие от нея своето лице. „Що за бог е това – казва тя – който не се осмелява  да си покаже лицето?.. Прекрасните не крият лицата си“. По-късно самата Оруал, която съвсем не е красавица, покрива лицето си и всички мислят, че тя няма лице. Статуята на тъмната богиня Унгит също е без лице; статуята на Психея в горския храм също е сякаш безлика – лицето й е закрито от воал.

„И аз разбрах – казва Оруал – защо боговете не разговарят с нас и ние не можем да отговорим на въпросите им… Как да ни срещнат лице в лице, докато ние още не сме придобили лица?“.

Съвпаденията с православната антропология не се ограничават до мисълта за нашата неповторимост и до прозрението за „лицето“. За християнския Изток спасението предполага „теосис“, обòжение  – ние хората сме призвани да станем „участници в божественото естество“ (2 Петр 1:4). Така разбира спасението и Луис.

Може би той открива идеята за теосиса у св. Атанасий, докато пише предисловието към „За Въплъщението на Словото Божие “. Св. Атанасий казва  за Христос-Логос следното: „Бог стана човек, за да стане човекът бог“.

И накрая, четвърто, много от гръцките отци – особено св. Ириней Лионски, св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник – виждат вечният живот (доколкото той може да бъде видян) като epektasis, безкрайно движение напред. Небесното блаженство не е статично, а динамично, то е неизчерпаемо творчество.  Св. Григорий от Ниса много точно отбелязва, че самата същност на съвършенство е в това, че ние не можем да станем съвършени, но непрестанно се движим „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18).

Именно така описва вечният живот Луис във финала на книгата си Последната битка: „Един свят в друг свят, Нарния вътре в Нарния…като луковица, само че всеки следващ кръг е по-голям от предишния“.

Според Луис тази луковица е безкрайна. Ние вечно се  движим „по-високо и по-дълбоко“, „еон след еон“.

И така, ние нерядко се убеждаваме, че Луис вижда и изразява християнската истина така, както би могъл да я види и изрази православният християнин. Изхождайки от западни предпоставки, той отново и отново стига до православни изводи. Апофатичното усещане за съкровенния Бог, учението за Христос и за Троицата, възгледът му за тварния свят и за личността са изразени в понятия, близки на източния християнин. Затова той напълно има правото да носи името „анонимен православен“.

Превод: Димитър Спасов

[1] Айона е част Хибридските острови. Благодарение на основания там през 6 век манастир от св. Колумба се превръща в средище на духовния живот и в любимо място за поклонничество (бел. прев.).