„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба”(Рим.13:1-2 ) – този цитат е от посланието на св. ап. Павел до римляни и някои други цитати, подобни на този, станаха много популярни през декември миналата година[1]. Изводът от тях изглежда еднозначен: недопустимо е християнинът да противодейства в каквото и да е, и дори да възразява на законните власти на своята страна, като например да излиза на митинги. Но, от друга страна, нима не става така, че съществуващите власти изискват от християнина нещо, което е против съвестта му? В историята можем да намерим много такива примери. Раннохристиянските мъченици били официално преследвани за държавни престъпления: те отказвали да принасят жертва на боговете, в това число и на императора. На тях никой не им забранявал да вярват в Христос, дори не ги насилвали да вярват наистина в Юпитер или Зевс, само трябвало да поучастват в задължителния за всички поданици на империята култ, макар и само символично. Те отивали на смърт, не желаейки да лицемерят.
Цялата статия: Няма власт, която да не е от Бога
С д-р Николай Михайлов, депутат на ДСБ в НС, разговаря Димитър Спасов 
В условията на новото демократично общество, породено от политическото преобразуване на институциите на властта и обществените отношения, както и от параметрите на новите нормативни разпоредби вероизповеданията придобиват статуса на напълно отделени от държавата самостоятелни институции, които изграждат своите отношения, основавайки се на правните норми. Те се развиват и управляват автономно по свои устави и правила, влизайки във взаимоотношение с държавата и други обществени организации и институции като свободни, равноправни и независими субекти на правото.
В началото на ХХІ в. Балканите са изправени пред твърде сложна и уникална ситуация, поне от гледна точка на последните два века от нашата история. Една по една или на групи балканските държави постепенно стават част от Европейския съюз (ЕС). Гърция отдавна е член на ЕС, а България и Румъния вече са подписали присъединителните договори за членство в Съюза. Следват Сърбия и Черна гора, Македония и Албания, може би и Турция. В тази перспектива, в едно обозримо бъдеще, почти всички традиционни православни общности по презумпция ще се окажат в една широка по мащаби политическа и икономическа общност от държави, подобна по своето многообразие на Римската, Византийската или Османската империи. В този смисъл е вече политически решено да се размият националните граници и постепенно да изчезнат. 
