Мобилно меню

3.8235294117647 1 1 1 1 1 Rating 3.82 (17 Votes)
sider.jpgСтранно нещо е политиката! Например докато едни се възмущават от “Атака” – заигравали се с Православието, но и от езичеството не се отричали, събирали политически подписки по църквите и не знам си какво още, други подскачат по митингите им, пришиват си емблеми на “Атака” по калимавките. Или, докато си протестират срещу НАТО и базите, “атакуват” с кръста полицаите по каските, подобно на онзи, улавия, дето беше “кацнал на едно дърво” на 3 март и налагаше с пръчка пожарникарите, които се опитваха да го свалят от там. Трудно е да се каже коя картинка най-добре изобразява мирогледа на православния християнин, но несъмнено има нещо много сбъркано в отношението ни към политиката, политиците, православните ценности и ролята ни във всичко това.

В един малко опростен вид формулата се заключава в класическото възприемане на политиката в диапазона между “всички са маскари” и “тези вече ще ни оправят”, от една страна, и, от друга, разбирането на “отдайте, прочие, кесаревото кесарю, а Божието Богу” като “никой не може да бъде слуга на двама господари”, сиреч, ако си духовен човек, бягай далеч от политиката. Не са редки случаите, когато някой казва “аз от политика не се интересувам” с такова достойнство, на което може да съперничи единствено фразата “аз нямам телевизор вкъщи”.

Неумението да си изградим адекватно отношение към политическия ангажимент, който всички граждани, в това число и ние, православните, притежаваме, води до подобни срамни гледки, след които трудно можеш да обясняваш, че това не е “представителна извадка” и че 99% от свещениците не си лепят стикери по калимавките и не воюват за “добрата кауза” с кръста по главата на полицаите. Не искам да си мисля какво им е на онези 99% свещеници, които също виждат какви ги вършат техните събратя и които на другия ден трябва да застанат пред своите енориаши и да се правят, че нищо не се е случило.

Вярно е, че политическите препирни не са тема за църковния амвон, защото Църквата обединява, а не разделя, но заострянето на вниманието към злободневните обществени проблеми несъмнено е въпрос, заслужаващ поне от време на време по няколко думи. Защото, освен че всеки отговаря за душата си, отговаряме също и за общността, в която живеем, а това освен енорията е най-малкото и градът (селото), и държавата, а след няколко месеца – и повече от държавата. И ако духовното усърдие е път за преодоляване на личните ни недъзи, колективното усилие е модел за преодоляване на обществените. Както няма как да водиш духовен живот, без да си съпричастен към църковните тайнства, така няма как да имаш обществен принос, без да си ангажиран към обществените проблеми (които между другото засягат и нас самите, и семействата ни). А ангажиментът, като всеки ангажимент, изисква време, заинтересованост, информираност, размисъл, участие, активност. Ако искаме например по-голям ангажимент на държавата към младите хора и младите семейства или закони, защитаващи децата от порнография и насилие по улиците, или каквото там още искаме и все се жалим, че държавата не ни го дава, трябва да УЧАСТВАМЕ. Трябва да отделим време и да се поинтересуваме имаме ли изразител на нашите виждания и проблеми, да се информираме предлага ли ни той решения, които дават отговор на проблемите, да размислим реални ли са тези предложения и в състояние ли е предложителят да ги осъществи, да отидем на избори, когато има избори, а не на излет, и да проявяваме достатъчно гражданска настойчивост и активност, за да изпълни този, в когото сме инвестирали доверието си, поне част от ангажиментите, които е поел пред нас.

Всеки има достатъчно опит за това колко време, усилия и постоянство са необходими, за да се пребори дори и с най-дребните си страсти и недостатъци, и едва ли може да се заблуждава, че за постигането и на най-малкия обществен резултат са необходими по-малко усилия. Съмнявам се, че са много православни както позицията на апатия и дистанцираност от политиката, мотивирана с някакво мнимо благочестие, така и проявите на омраза и агресия, маскирани като път за завръщане към православната ни същност. Е, да, сигурно гали ухото, ако някой нов “апостол” ни обещае, че ще прогони и изкорени сектите, че всеки нов закон ще се благославя от Св. Синод, а православното вероучение ще стане задължителен учебен предмет от 1 до 13 клас, с общ хорариум, равен на сбора от часовете по български и математика и пр. Но това просто няма да е реално, защото сектите вече отдавна са станали “традиционни вероизповедания”, защото, ако искаме да имаме читави закони, трябва да избираме прагматични, а не фантастични политици. Да не говорим, че голяма част от законите изостават с приемането си от Парламента, където са 240 депутати в 24 постоянни комисии и да не говорим в още колко временни комисии... А какво остава да ги “ратифицира” и Св. Синод?! Защото живеем в либерална демокрация в 21 век и същността на светското образование е различна от тази на религиозното възпитание и т.н.

Светите отци винаги са съветвали да се пазим от болната мистика. А в политиката няма дори и здрава мистика. Има “изкуство на възможното”, конкуренция на идеи, избор на “по-малкото зло” или какъвто искате друг шаблон, който да показва, че съвършени човешки решения в несъвършения човешки свят няма и не трябва да очакваме. Но ако ние, православните християни, уповавайки се на Господа, се ангажираме по-активно с решението на обществените проблеми, може би политиката ще стане малко по-малко зло, а държавата, в която живеем – малко по-добра.

На сниката:
Митинг на АТАКА до сградата на Народното събрание, Булфото

{moscomment}

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9ydq 

Разпространяване на статията: