Продължение на първа част: "Какво ще ми дадеш, християнино"
Виж колко свободен е Христос, колко ни обича, обича ни безумно, както някой безумно влюбен, пише св. Йоан Лестивчник в „Лествицата”, обича любимата си - толкова много, че иска да я грабне - така и Христос ни обича. Обича ни, но и ни зачита, държи на нас толкова много, че ни оставя бистротата на ума, оставя ни свободата да отидем при Него и, ако пожелаем, да си тръгнем, да се отречем от Него. Дяволът никога не може да направи това. Не го правят и наркотиците - те не те зачитат, не признават твоята свобода. Не можеш да кажеш: „Ще започна, ще взема от тях и ако не ми харесат, ще ги оставя”. Ти може и да искаш да ги оставиш за малко, но те не искат. Те няма да те оставят да избягаш. Ще се оплетеш в тези пипала, и колкото се опитваш да избягаш, толкова повече ще се оплиташ, докато в един момент ще останеш неподвижен, обездвижен, жертва, гладът ще ти носи страдание.
Преживял съм няколко такива трагедии, познавам няколко човека, които през годините сложиха печат върху живота ми. Има толкова много неща, които не виждаме и не знаем - плачът на наркоманите, на майките, на бащите, тяхната семейна драма - ние останалите не знаем за нея. Само, ако през лятото някой прозорец е отворен и чуем викове, само, ако се случи да срещнем някого в момент, когато е взел наркотици и видим това в погледа му - в този болен, замъглен, уморен поглед, който гледа и не вижда, не знае какво иска и търси -само тогава можем да заподозрем нещо. И колко други неща стават, за които нямаме представа. В момента, в който ние с вас говорим, колко хора страдат, терзаят се, тичат да намерят своята доза, попаднали са в мрежата и са се оплели, едни продават, други купуват в един порочен кръг. Търсиш да посочиш виновниците и не намираш. Търсиш да намериш някой виновен, а зад него се крие цяла спирала, единият поддържа другия и не знаеш кого да посочиш. Аз обаче знам кого да порицая: ще порицая този, когото мога да порицая. Най-близкия ми човек. Ще порицая себе си, от мене търся моите отговорности, отговорностите на държавата, на институциите, на другите, всеки за себе си. Ако бях такъв, какъвто Господ иска да бъда, тези, които най-малкото са се доближили до мене или до тебе, до нас, християните, нямаше да продължат това пропадане, нямаше да продължат по този път.
Сещам се как един път бях на площад „Омония” в Атина по разни мои дела. В отсрещната посока се зададе един човек, който бързаше да си вземе дозата, забелязах лицето му, видях очите му и се потресох, защото видях един познат човек, който от години не бях виждал. Отидох при него и исках да му кажа:
- Как си, помниш ли ме, Георги? Какво правиш, помниш ли ме?
Но не можах да кажа нищо от това, защото той беше другаде. Видях го, че търчеше и след това забелязах по-надолу, че се спря при друг човек, размениха нещо, взе нещо и пак тръгна бързешком. Потресох се, защото едно е да слушаш за наркотиците и за наркомани някъде, някога, около тебе, далеч от тебе, а друго да избухне тази бомба в дома на някой твой приятел, твой познат и най-ужасяващото - да избухне вътре в твоя дом и да гледаш как отломките от взрива изпълват стаите. Да виждаш собственото си дете, твоя човек, твоя мъж, твоята жена, твоят човек да страда от нещо подобно.
Друг път в Атина чакахме автобус. Бяхме една компания, тогава бяхме още студенти. При нас дойде един такъв млад човек. Той ми каза:
- Гладен съм!
Разбрах, че нещо не е наред. Казах му:
- Ако си гладен, ние имаме време, отиваме да ядем! На ъгъла има един голям ресторант, да отидем да вземеш нещо, каквото искаш, пиле, какво искаш да ядеш?
Той каза:
- Не, моля те, дай ми пари, по-добре пари! Да не ви бавя!
- Виж, не ни бавиш, отиваме да ти вземем нещо да ядеш!
- Хайде бе, приятел, дай ми по-добре парите, не ме бърка, ще пропуснете автобуса!
- Аз не бързам, отиваме да ти купим нещо!
- Добре, да отидем. Хайде!
- Виж, не ни бавиш, отиваме да ти вземем нещо да ядеш!
- Хайде бе, приятел, дай ми по-добре парите, не ме бърка, ще пропуснете автобуса!
- Аз не бързам, отиваме да ти купим нещо!
- Добре, да отидем. Хайде!
Тръгнахме. Стигнахме по средата на разстоянието. Той ми каза:
- Да ти кажа нещо, не е ли по-добре да ми дадеш пари?
- Аз не бързам, отиваме в ресторанта.
- Аз не бързам, отиваме в ресторанта.
А когато доближихме, той се обърна и ми каза:
- Ще ми дадеш ли парите?
- Не си ли гладен?
- Не си ли гладен?
Той ми каза нещо, с което ме обезоръжи:
- Защо ме измъчваш? След като знаеш, че ги искам – така ми каза.
- Това чаках. Исках да го кажеш ти, зная, че ги искаш, не исках да те засрамя, не исках да те принудя, за да се почувстваш унижен. Исках ти да го кажеш, за да поговорим. Ние тук сме млади хора, бяхме на една студентска сбирка, кръжок, изучавахме Свещеното Писание. Сега си отиваме по домовете. И понеже и ти си млад, да те питам: Защо се забъркваш така?
- Това чаках. Исках да го кажеш ти, зная, че ги искаш, не исках да те засрамя, не исках да те принудя, за да се почувстваш унижен. Исках ти да го кажеш, за да поговорим. Ние тук сме млади хора, бяхме на една студентска сбирка, кръжок, изучавахме Свещеното Писание. Сега си отиваме по домовете. И понеже и ти си млад, да те питам: Защо се забъркваш така?
- Е, приятел, не мога сега да ти разказвам... Майка ми... разведени са, спя по пътищата, гладувам, жадувам, но най-силен е гладът ми е за наркотиците.
- Как се казваш?
- Панайот.
- Панайоте, направи нещо с живота си, не можеш ли сам да си помогнеш?
- Може и да мога. Може да отида при чичо ми в Евбея, който има пчели, да му помогна малко в работата, дано се откъсна, дано някак се промени животът ми и да намеря смисъл.
- Това е много важно. Да направиш нещо, това, което наричат „трудова терапия”, да намериш някакъв смисъл в живота си, да се занимаеш с нещо конструктивно. Направи нещо, млад човек си! Докато умреш, ще минат много години, оправи живота си, създай семейство, намери си професия, не пропилявай младостта си, ще се погубиш!
- Не знам, приятел, дано се откъсна, да се махна от тая канавка, в която се въргалям...
- Панайот.
- Панайоте, направи нещо с живота си, не можеш ли сам да си помогнеш?
- Може и да мога. Може да отида при чичо ми в Евбея, който има пчели, да му помогна малко в работата, дано се откъсна, дано някак се промени животът ми и да намеря смисъл.
- Това е много важно. Да направиш нещо, това, което наричат „трудова терапия”, да намериш някакъв смисъл в живота си, да се занимаеш с нещо конструктивно. Направи нещо, млад човек си! Докато умреш, ще минат много години, оправи живота си, създай семейство, намери си професия, не пропилявай младостта си, ще се погубиш!
- Не знам, приятел, дано се откъсна, да се махна от тая канавка, в която се въргалям...
Накрая ми каза:
- Сега ще ми дадеш ли да взема нещо? Поне една кока-кола, която като я изпия бързо, предизвиква донякъде малка еуфория, която естествено не може да се сравни с наркотика, но като нямаш пари. .
- Нямам толкова пари да вземеш наркотици. И не става да ти дам толкова пари. Отиваме да вземеш нещо да ядеш.
- Във всеки случай ти благодаря, че ме заговори!
- Аз ти благодаря, че ми се довери!
Не бях сам, там бяха и други млади хора. Всички от компанията говорехме за Панайот, когото видях близо месец по-късно пак в Атина в трагично състояние, да седи до някакъв магазин, пред витрината, седнал с прибрани колене , в състояние, в което беше взел дозата си и очите му бяха изцяло помътнени. . . беше като замаян, пиян, като заспал, вече не комуникираше с мене, гледах го и не ме разбираше, говорех му и не ме разбираше. Казах му:
- Панайоте, помниш ли ме?
- Ах, ..приятел, не разбирам, кой си . . .
- Ах, ..приятел, не разбирам, кой си . . .
Нищо. Не можеше да говори.
- Знаеш ли..? Какво стана с това, за което говорихме, отиде ли при чичо си с пчелите?
- Сега не мога да говоря! –каза той и беше готов да заспи.
Сетих се за думите на една позната, каза ми ги по повод на сина си, който страда от същата болест. Тя ми разказа как един ден влязла в стаята му и го намерила да държи обувките си за връзките и да ги люлее във въздуха, цялото му тяло било вдървено, без да може да се движи, не може нищо да разбере. Тя му говорела, но той не се събуждал, не можел да се съвземе и стоял така, седнал в леглото, готов да върже връзките си, но не можел, защото наркотикът действал и той живеел в такова състояние – на друго място. Майка му иска да му говори, а той не я разбира. И тя плакала, а детето не разбирало, детето било на едно място, а тя на друго. Тя живеела в собствената си лудост, щяла да се побърка, а детето й живеело в своята си лудост заради всички нас - християните и християнското ни общество. Заради всички нас, родителите, учителите, преподавателите, свещениците, всички нас, които би трябвало да сме светлина на света, светилник, който осветява цялата земя, светлина, която стои връх планина. Но ние не сме светлият град, който всички виждат, не сме такива, огромна е нашата отговорност, че не сме такива, че не сме дали смисъл на тези деца, смисъл в живота, смисъл за живот, че не сме ги научили как трябва да растат, как да живеят, как да понасят болката, не сме ги научили, че Христос съществува, не сме ги научили какво ще рече кръст, изпитание. Тези деца те видяха да се караш, да ругаеш, да се развеждаш, да удряш по масата, да правиш скандали, да претендираш и да настояваш, да искаш винаги да е на твоето и да искаш всичко веднага. На тези деца нищо не им е липсвало и това е била причината, която ги е довела до там да искат все повече и повече и да нямат живот, защото не си ги научил да се радват на малкото, не си ги научил, че животът крие за тях и несгоди и проблеми, както и да се радват чрез болката, да се научат да виждат възкресението в Христовия Кръст. Разглезихме тези деца с болния и рискован комфорт и когато ги грабне животът, те не се приземяват успешно. Когато ги грабне животът, първият студен вятър на живота, първата примка, първото замъгляване на ума, първото предизвикателство и предложение от приятелите ги намира без антитела, без никаква съпротива, без никаква опора, без Христовата благодат, без да имат критерии за православен живот и за правилен избор - къде ще отида, какво ще взема и какво няма да взема, кога ще кажа „Не!” и кога ще кажа „Да!”. Тези деца, които не си научил да постят, да казват „Не!” на месото, да кажат някой ден „Не!” на млякото, на сиренето, да пости, да се лиши заради Христос, да се радва в това лишение и да чувства сладостта на жертвата и на борбата. Както си научил тези деца да не се лишават и да ядат всичко, така сега поглъщат и смъртта, оставихме тези деца в такова безпомощно състояние и ние имаме огромна отговорност за това, че са стигнали до този лъжовен свят - рай, който не е рай, а преобразен ад, както пише в Новия Завет. Дяволът се явява като светъл ангел, именно на това са свидетели те. Тези деца са наши деца и имаме огромна отговорност, отговорност за молитва и покаяние.
Всички програми за прекратяване на зависимостта са благословени и добри, не съм достоен да ги съдя и да ги коментирам. Едно обаче мога да кажа: ако човек не се научи да се укрепява от Христовата благодат, той оставя наркотиците за малко и най-вероятно пак ще започне. Става като диетата– ако някой не се научи да се храни правилно, какво прави? Сваля теглото си за малко, 5-6 кг, потиска волята си, а след това, ако правилното хранене не се превърне в начин на живот, той трупа не само 5-6 кг, които е свалил, а още и още, надебелява още повече. Така става и тук. Оставяме наркотиците за малко в центровете, но когато не дадеш смисъл и цел на живота на тези хора, ако не им дадеш Христос, ако не ги научиш защо живеят, откъде са дошли и къде отиват и как да придобият силна воля чрез Христовата сила... Къде е тази сила? Сила търсим, нямам сила, не мога да ги спра, искам, но не мога, кой ще ми даде сила да спра цигарите, наркотиците, пиенето, всяка една зависимост? Кой? Пчелите на неговия чичо, за които момчето каза, че ще ходи в Евбея? Ще ми кажеш, че аз му казах да отиде. Да, казах му, както ще кажа на всеки да отиде в някой център за отказване от наркотиците, защото и това е нужно, но не е достатъчно. Без Христос, без Божията благодат, и Господ казва това, нелъжовното слово Господне винаги се потвърждава: „Без Мене не можете нищо да вършите”! Мислиш си, че се променяш и прекъсваш зависимостта си от наркотиците, но попадаш в някоя друга примка. Оставяш наркотиците, започваш пиенето, влизаш в други мрежи, започваш други беззакония или изпадаш в разврат - едната страст заменя друга страст. Това не е лечение, това е сурогат, това е лъжеусещане за лечение, с това мамиш за малко себе си. Затова толкова много деца отиват в тези центрове за отказване от наркотиците, успокояват се за малко, но след това, когато ги грабне животът, не знаят как да устоят, как да създадат своето семейство, деца. Не зная, дано има и такива хора, моля се.
Аз не се радвам за техния провал, просто виждам техния провал от това, което слушам от техните близки: „Измъкна се, ама се върна. Спря, успокоихме се за две години и започна отново”. Защо? Какво става, че започва отново? Защото нямат Христос, това изглежда малко теоретично, много църковно, сякаш бабите говорят и повтарят „Христос, та Христос”, но това е истината и реалността го доказва. Ако не почерпиш от Христовата сила, не можеш да направиш нищо. Честният Кръст, силата на възкръсналия Господ, благодатта на Неговите Тайнства, това ни дава сила. Защо слагаме главата си под епитрахила на свещеника и получаваме опрощение? Защото наред с опрощението вземаме и благодат, сила и издръжливост в живота и съумяваме да устоим. Как в противен случай да устоим?
- Поставих си за цел да спра цигарите и имам силна воля, ти мен не ме познаваш!
Какво означава силна воля? Къде я намери? Хайде, спри ги. Спира ги за малко и виждаш, че не можеш да ги спре. Или ги спираш и след това започваш друго - нерви, претенции, инат. Страстта не си тръгва току така, ти я покриваш, душиш я, потискаш я, но тя ще се покаже от друго място. Не става, тя е взривна сила. Само Господ взема греха на света. Той взима, помита, очиства в дълбочина всяко едно нещо, което измъчва душата ти. Това е тайната - да намерим Христос.
Нека намерим Господа, защото всеки е изправен пред опасността да се забърка с наркотиците - и богати, и бедни, хора от всички слоеве и най-вече богатите, които имат всичко и нямат на какво да се надяват, нищо не очакват, нищо, което им дадеш, не им доставя радост, защото са се преситили с всичко, всичко им е омръзнало, преситени са в душите си. Даваш на някой беден човек едно цвете, една роза, една маргаритка и той ти казва „Благодаря!”. Богатият не се трогва от тези неща. Една простодушна бабичка ще види залеза на слънцето, ще се прекръсти прочувствено и ще каже „Господи, какви цветове, каква красота!”. Богатият, който има всичко и се наслаждава, наслаждава, живее в разточителство, сребролюбие, сластолюбие, алчност, в свърхпотреблението на нашата епоха, не се наслаждава на нищо. Затова ще видиш богати хора, които имат всичко, но понеже нямат Христос, чувстват празнина и я покриват с някакво рядко преживяване, с нещо непознато, което не са изпитали досега. Кое е това? Всичко друго са изпитали – насладите, жените, ястията, нощния живот, колите, ваканциите, какво им липсва? Липсва това опиянително преживяване, този екстасис, това друго нещо, което не са изпитали, което Църквата има, за да ти го даде. Не аз, а Христос. Аз ще те разочаровам, но Църквата го има и тъй като не го намират в Църквата, търсят да го намерят другаде и за съжаление го намират в тези лукави хора, които сигурно също са жертви на други лица и не можеш да му намериш края.
Какво означава силна воля? Къде я намери? Хайде, спри ги. Спира ги за малко и виждаш, че не можеш да ги спре. Или ги спираш и след това започваш друго - нерви, претенции, инат. Страстта не си тръгва току така, ти я покриваш, душиш я, потискаш я, но тя ще се покаже от друго място. Не става, тя е взривна сила. Само Господ взема греха на света. Той взима, помита, очиства в дълбочина всяко едно нещо, което измъчва душата ти. Това е тайната - да намерим Христос.
Нека намерим Господа, защото всеки е изправен пред опасността да се забърка с наркотиците - и богати, и бедни, хора от всички слоеве и най-вече богатите, които имат всичко и нямат на какво да се надяват, нищо не очакват, нищо, което им дадеш, не им доставя радост, защото са се преситили с всичко, всичко им е омръзнало, преситени са в душите си. Даваш на някой беден човек едно цвете, една роза, една маргаритка и той ти казва „Благодаря!”. Богатият не се трогва от тези неща. Една простодушна бабичка ще види залеза на слънцето, ще се прекръсти прочувствено и ще каже „Господи, какви цветове, каква красота!”. Богатият, който има всичко и се наслаждава, наслаждава, живее в разточителство, сребролюбие, сластолюбие, алчност, в свърхпотреблението на нашата епоха, не се наслаждава на нищо. Затова ще видиш богати хора, които имат всичко, но понеже нямат Христос, чувстват празнина и я покриват с някакво рядко преживяване, с нещо непознато, което не са изпитали досега. Кое е това? Всичко друго са изпитали – насладите, жените, ястията, нощния живот, колите, ваканциите, какво им липсва? Липсва това опиянително преживяване, този екстасис, това друго нещо, което не са изпитали, което Църквата има, за да ти го даде. Не аз, а Христос. Аз ще те разочаровам, но Църквата го има и тъй като не го намират в Църквата, търсят да го намерят другаде и за съжаление го намират в тези лукави хора, които сигурно също са жертви на други лица и не можеш да му намериш края.
Нека се молим Бог да даде на тези деца Своята благодат, Своята сила, да стане чудо, да стане нещо и те да оставят това състояние, в което живеят, да стане пробив в сърцето им, да преживеят нещо потресаващо. Нима не може един светец да ги промени? Когато такива хора ходили при стареца Паисий, те оставяли наркотиците, освобождавали се, облекчавали се, желанието за наркотиците изчезвало от душата им като черен облак. Защо ли? Защото чрез благодатта на стареца Паисий и неговите молитви Христос влязъл в тях и те почувствали, че наркотикът вече не може да се задържи у тях, няма място за него. В един и същ човек не може да се вместят наркотикът и Христос, не Христос като теория, а като присъствие, като опит, като преживяване, като докосване, като преобразяване, това е страшното и разтърсващото. Такива хора липсват, такива хора би трябвало да има в тези центрове, свети хора, които могат да променят нашите деца. Ние всички останали се опитваме с триста зора да ги променим, майката плаче за дъщеря си, бащата за сина си да се променят. Как да се променят и къде да живеят? В твоя дом, който си превърнал в едно разбито семейство? Как искаш от детето ти да се промени, какво можеш да му предложиш в замяна? И знаеш ли какво ти отговаря детето?
- И къде ме викаш да живея? В кой свят ме викаш да се върна? В света, който ти създаваш?
Естествено ще кажеш: Детето ми, светът за всички е един и същ. Всички се измъчваме, страдаме, не това е решението. Детето обаче има чувствителна душа. Младият не може да разбере нещата така, както ти говориш. И това не отнема собствената ти отговорност, нито естествено неговата отговорност в степента, в която го изобличава, че греши.
Сещам се преди време ходех в една библиотека, там беше библиотекарят и синът му често идваше, искаше му пари и ние чувахме това през стъклото. Един ден дойде два-три пъти, крещеше, баща му говореше и слушахме:
- Ех, детето ми, преди малко не ти ли дадох 5000 драхми? Какво направи с тези пари? Нямам повече да ти дам.
Той знаеше, че детето му взема наркотици, но му даваше. Какво да прави. Даваше му, то правеше скандали, вземаше ги насила. Бащата каза:
- Нямам пари да се върна вкъщи, - живееше далеч – дойдох пеша!
А синът му казва:
- Дай ми ги сега, веднага!
- Дай ми ги сега, веднага!
Взе последните 5000 драхми на баща си и изчезна. Баща му плачеше, видяхме го зад витрината на библиотеката и отидохме да му поговорим. Той ни каза:
- Съжалявам, че пред вас се унизявам така. Знаете, разбрахте какво преживявам вкъщи, синът ми се забърка с тези неща. Вие никога не се забърквайте. Внимавайте много! Продал съм мебелите, нещата от къщи, почти нямаме какво да ядем, за да може синът ми да взема наркотиците си...
Не след дълго видяхме същия библиотекар да носи черна траурна лентичка. Беше в траур. Отидохме да говорим с него и разбрахме, че беше заради сина му. Видяхме го в очите му и не го попитахме. С поглед го попитахме, той поклати глава и ни каза „Да. Това, което усетихте. Павел. Намерили Павел в един хотел, починал от свръхдоза. Докараха го вкъщи, плача и ридая, но от друга страна зная, че това нещо облекчи и него самия и нас самите, нямаше какво друго да направим, изчерпахме се, и финансово, и душевно, това беше една безкрайна трагедия...
Сещам се през лятото, когато е горещо и прозорците на къщите са отворени, минах през един квартал и чух разговор между баща и син, като синът викаше на баща си:
- Дай ми бързо пари!
- Не мога да ти дам повече! Прави, каквото искаш! Ставай и се махай! Не издържам повече!
- Значи искаш да стана търговец!? Искаш да ме принудиш?
- Не мога да ти дам повече! Прави, каквото искаш! Ставай и се махай! Не издържам повече!
- Значи искаш да стана търговец!? Искаш да ме принудиш?
И бащата какво да прави? За да не стане синът му търговец на наркотици, му даде. Това дете се беше превърнало в развалина. Когато беше малък, майка му почина и го помня от тогава. След погребението ме намери и нямаше сила да ми каже „Майка почина!”, а ми го каза на английски, по-скоро ми каза: "Mother- край!"
И оттогава, не знам защо, не намери опора, помощ, със сигурност не намери Христос, не му дадоха Христос и оттогава се забърка в това, което стана нещо като „Mother” за него. Имаше своята майка.
Старецът Паисий казва:
- Ако майката не даде на детето си млякото от гръдта си, но и млякото от сърцето си, на любовта си, тогава детето вместо нейната гръд ще търси други шишета, за да се отпусне, за да утихне, за да заспи, за да се махне от умората на този живот и да отиде някъде другаде.
И тези бутилки са спиртните напитки, наркотиците, всичко друго, което те упоява. Защото, какво търси детето зад всичко това? То търси майчината гръд, майчината прегръдка и майчината милувка, които не е намерило. И тази гръд, тази прегръдка е прегръдката на Църквата, която дълбоко в себе си търси. Дълбоко в себе си търси Христос, но не Го намира.
Сещам се за първото погребение, което видях в живота си. Отворих прозореца и се огледах да видя какво става и вдясно видях събрани много хора пред една къща. Там имаше много народ и ми казаха, че има погребение. Беше починал млад човек. Млад човек? Кой? Но там живее Аристид, моят приятел, да, Аристид. Почина. Толкова малък? От какво? От наркотици.
За първи път тази дума отекна в ушите и ми звучеше непознато. Умря от наркотици. Не знаех какво ще рече това. Казваме блъсна го кола, падна от една пропаст, това го знаех, но от наркотици, какво е това? С нещо те удрят? Нещо пада върху тебе? Какво е? Казаха ми, че това е нещо, което ядеш, слагаш го върху себе си и умираш. Бях дете. Дете обаче беше и Аристид . . И оттогава, от 1982 година го споменавам на Проскомидията и колко други, които зная, които знаете, и не можем да кажем всички тези имена, но можем да се помолим за всички тези хора и да гледаме нашата отговорност, да научим себе си и децата да прегръщат Христовия Кръст, да прегръщат живота на Църквата.
Сещам се, когато ходих на неделно училище и накрая завършваше учебната година, все ни повтаряха: „Децата, които ходят на неделно училище, не вземат наркотици". Сега го виждам, подчертавам го, че бях прави тези, които го казваха. Наистина, само ако човек е близо до Църквата, няма да затъне някъде другаде, няма да избяга да търси сурогати на друго място.
Някой ми каза:
- Аз не вземам наркотици, приятел, но не ходя и на църква.
Добре, дано се чувстваш добре и да не вземаш наркотици, но да знаеш, че вземаш нещо друго вместо наркотиците. Наркотик за тебе може да бъде прекаляването с телевизията, спортът, фанатизмът ти, всичко, което е прилепнало за ума ти и не може да се отлепиш -модата, дрехите, прическата, вечер скиташ и водиш нощен живот, всичко това са зависимости. Всичко, което упоява душата и я уврежда, което замъглява ноетичната част на душата и човек не вижда ясно истината и Бога, е като наркотик.
Поне хората, които вземат наркотици, се унизяват толкова много, смиряват се толкова много, съгласяват се, че не са на прав път, разбират го и имат някаква надежда, че като стигнат до дъното, където няма къде другаде да отидат, ще им остане да кажат едно „Господи, помилуй! Аз съм един пропаднал, отрепка на обществото, непотребен, Господи, помилуй ме!”. Докато всички ние другите, които сме упоени с благоприлични наркотици, които не издават нашия проблем и умът ни боледува, без да познава Христос, всички ние имаме утехата, че сме много добри. Ето лицемерието на нашата епоха. Ако не сме такива лицемери, може би по-малко деца щяха да са близо до наркотиците и много повече до тишината, топлината, прегръдката на Христос, която те държи буден, с бистър ум, много динамичен, но в същото време им помага да издържат болката в живота чрез Неговото сладко упоение, което дава на Своите членове чрез св. Причастие, молитвата, изповедта, любовта, жертвата.
Брате мой, дано всички бъдем опиянени от Христовата любов, за да устоим на всички други упоения, които светът ни предлага и така да подкрепим с ръката си, с молитвата си, със сълзата си всички тези, които се измъчват и се движат между нас. Дано Господ види тяхната болка, агония, драма и да ги изведе на спасителното пристанище. В определен момент да го направи, макар и в сетния им час, малко преди да отминат от този живот...
Превод: К. Константинов
Превод: К. Константинов
