Където няма любов, няма и Църква, а само привидност…
Църквата е създадена чрез Голгота…
и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.

Сурожки митр. Антоний (Блум)

Тези думи на съвременния апостол на любовта са въплътени в живота на истинските християни, които изповядват вярата си като я живеят реално – тук и сега. Не е случайно, дори е закономерно: от семейства на духовници да се раждат медици, някои от които са губили и живота си в изпълнение на своя дълг. Защото свещениците служат на Главата на Църквата, на Лекаря Христос, Който казва: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Иоан 15:12-14).

Много са знайните, а още повече – незнайните примери за това. По време на чумната епидемия през 312-313 г. единствените служещи на болните са християните (Gary Ferngren. Medicine and Health care in Early Christianity. „John Hopkins University Press“, 2009). В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и друг медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

От недалечното ни минало изпъква още един такъв забравен пример на вярност дори до смърт: д-р Михаил Попов, полковият лекар и син на свещеник в „бялото градче“ Попово. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците“ на епидемията от тиф, сред разрушенията от войната, изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор. Един от тези, които са победили чрез Кръста, „… защото всичко мога чрез Господа Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).

РПЦ и патр. Кирил се превърнаха в безусловни съюзници на Кремъл. Това е разбираемо: съдбата на йерарсите, които не са вярвали, че „цялата власт идва от Бога“, винаги е била незавидна.

Известно е, че настоящият предстоятел на Руската православна църква оправдава и благославя всички действия на сегашното руско ръководство. В контекста на случващото се в Украйна Кирил определя държавата по следния начин: „Институция, която има законното право да използва сила, за да принуди… други държави, ако вижда в тях заплаха, към това такава заплаха да не съществува“.

Трябва да се признае, че позицията, която заема патриархът, е дълбоко вкоренена в православната традиция, където тя се нарича „симфония на властите“ – на държавата и църквата. И тъй като това е „симфония“, нито една нота в нея не трябва да звучи дисонантно. Историческото православие се превръща в заложник (и жертва) на византийския модел на цезаропапизъм, който в руските условия достига до абсолютизъм, когато императорът е провъзгласен за „глава на църквата“ (чл. 42 от Законовия кодекс на Руската империя). Въпреки тази „родова травма“ на източното православие обаче в историята му е имало архиереи, които са поставяли Евангелието над светските закони и са влизали в пряк конфликт със своите владетели. Това често им е струвало живота. Важно е да ги припомним от гледна точка на оценката на самата възможност за „алтернативен“ път на РПЦ в екстремните исторически условия, в „огненото изкушение“, през което тя преминава сега.

Публикуваме статия на руския свещеник прот. Павел Аделгейм (1938-2013) от „Живой журнал“ от 2010 г. С много болка духовникът мисионер и изповедник, който заплати с живота си за своята вярност към Бога, описва как неусетно Христовият дух бива изтласкван от църковния живот в неговата църква. Компромисите с Божията правда, вършени в името на целесъобразност или лична изгода, закономерно и неизменно водят до отпадане от Бога. В този смисъл неговите думи, изречени преди повече от десет години, днес звучат пророчески.

Това, което се случва с РПЦ, не може да остави безразлични духовниците, които са се свързали с нея и са живели с нея през целия си живот като с невяста. Когато бях ръкоположен, Руската църква беше съвсем различна. Духовните промени бяха бавни. Старата духовна среда беше запазена. Основната маса от вярващи и духовници, дори от епископите, бяха изповедници, техни духовни чеда и почитатели. Постепенно това ядро, което пазеше пълнотата и чистотата на църковния ритуал, стремежа към духовен живот и моралните принципи на Евангелието, отиде при Бога.

„В края на краищата, както всеки знае, ако искаш да бъдеш щастлив и добродетелен, не обобщавай, а се придържай към тясната конкретика; общите идеи са неизбежно интелектуално зло“.

Олдъс Хъксли, „Прекрасният нов свят“

Какво представлява „украинската криза“ в руското православие?

Може да изглежда странно да се говори за някаква криза в РПЦ изобщо. На пръв поглед изглежда, че заради украинските събития в Църквата не се случва нищо особено: службите се провеждат както преди, а ако енориашите са по-малко, то не е много. Но това, разбира се, е повърхностен поглед. По-точно, поглед, който не иска да вижда очевидното.

Представете си, че седите в кафене, говорите си спокойно и изведнъж в кафенето нахлува кола, която разбива витрината. Разбира се, можете да не я забележите, но все пак за това трябва да положите специални усилия. Сега изглежда, че много от църковните хора полагат това специално усилие. И нежеланието да се види, това сякаш внезапно появило се сляпо петно, разбира се, има духовна основа.

По-лесно е да не виждаш, а ако виждаш, да не обсъждаш, да мълчиш. Защото ако човек вижда и обсъжда, ще трябва да признае моралния си крах. Едва ли може да се заеме неутрална страна тук. „Отдайте кесаревото на кесаря“ не минава. В евангелските времена евреите недвусмислено възприемат кесаря като агресор и затова моралната позиция е ясна. На кесаря заплащали, но не били солидарни с него.

Страхливостта е майка на всички пороци. Страхливостта и нищо друго. Страхливостта е проказата, която разяжда моята страна. Страхливостта е болестта, която поразява моята родна, трижди болна Църква. Как  принизява човека малодушието: честният човек се превръща в мошеник, свободният – в роб, благородният – в некадърник! Страхливостта. Днес малодушието и користните интереси управляват Руската църква в лицето на нейния епископат, развращават младежта, проникват в олтара, разпространяват се като смъртоносна отрова върху живото тяло на Църквата.

Имате нужда от примери? Давали сме много. Нека да дадем още един. Имам огромното неудоволствие да познавам отблизо един от младите епископи на нашата Църква. Познавах го, когато беше йеродякон и току-що беше завършил Духовната академия. Тогава той беше честен човек и искрен, строг монах, макар че никога не е блестял с особени таланти или способности. Но беше добър и любезен човек и прие монашество по искрен подтик.