
Когато бях монах на Синай, един ден се изкачих на св. Връх. Беше зима и по целия път към светинята вървях сам. Храмът там е посветен на Светата Троица. Отваряйки вратата, видях едно писмо да лежи захвърлено на пода, без никакъв адресат. Отворих го и видях, че една жена го бе написала ... на Христос. Явно бе счела, че св. Връх на Синай е най-сигурното място, за да Му го предаде. Писмото всъщност бе един болезнен вик към Бога.
„Христе мой, моля Те, не отхвърляй от Себе си двете момченца, с които абортирах, като некръстени. Приеми ги и нека бъдат близо до Теб, а аз поемам да изплатя дълга си към Теб. Ще поискам и нещо повече, Христе мой. Понеже тези деца ги онеправдах аз, тяхната собствена майка, затова постави ги, Господи, сред ангелите Си. Каквото е нужно, за да стане това, поискай го и го вземи от мен. Направи така, че да усетя, че си чул молбата ми и си поставил двете ми дечица като ангели на небето, изпълнени със светлина и слава, защото само така ще се утеша за това, което извърших”.