Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)
1_39.jpgРазглеждайки днешните мисионерски проблеми от етична гледна точка, ми се иска да отбележа три „болни точки”, без осъзнаването и осмислянето на които, според мен, мисията в Църквата при съвременните руски условия ще бъде обречена на неуспех.

Първата „болна точка” е вътрешноцърковната етика. Тук, разбира се, вниманието ни е съсредоточено върху споровете между църковните дейци за формите на съвременната мисия: проповедта сред представителите на младежката субкултура, масовото мисионерство и т. н. Част от мисионерите активно експериментират в тази област и отстояват своето виждане и опит; в тази насока на църковната дейност съществуват и опоненти, които не по-малко енергично говорят за „вредността” на масовия и субкултурен подход към мисията. Понякога споровете между поддръжниците и противниците на „новото мисионерство” стигат до ожесточеност. Но това ми изглежда нормално явление, което свидетелства, че нашият църковен организъм е жив, а крайностите в полемиката са по-скоро особености на общоруския ни манталитет, отколкото белег за църковни разногласия. Става дума, ако мога така да се изразя, за „мисионерското впечатление”, което оставя у „външните” – онези, към които е насочено словото на мисията, нашият вътрешноцърковен живот. В своите размисли ще използвам опита от непосредственото общуване с хората, в по-голямата си част млади, които в разговори с мен са споделяли отношението си към Църквата и към мисионерството. Давам си сметка, че подобни разговори с 20-30 човека не са „представителна извадка”, но въпреки това са твърде показателни и най-малкото ни карат да се замислим.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
St_Basil_the_Great_from_Agia_Sofia_Kiev.jpgБогословие и наука: сложността на диалога

Едно от направленията на съвременното образование са интердисциплинарните изследвания, които са винаги сложни. В същото време те са полезни и дават добри резултати. Изследването обаче в областта, където се предполага, че богословие и наука би трябвало да се срещнат, изглежда трудно. Оказва ли се то два пъти повече продуктивно и в състояние ли е въобще да даде някакви резултати? Много пъти са правени опити да бъде намерена точката на сближаване между богословието и науката. По мое мнение обаче повечето от тези опити не са имали никакъв успех.

Очевидната точка на предполагаемото сближаване на тези два разнородни вида дейност е академичният метод на изследванията, който е общ и за двата. Подобно на науката, съвременното богословие също използва методологията на критичния анализ и обективацията. Това обаче изглежда недостатъчно за потвърждаване на сближаването между тях – те все пак продължават да говорят на различни езици и да пораждат непримирими категории. Друг начин за взаимно сближаване на тези две дисциплини е херменевтичният метод. Според тази методология или богословието бива третирано в категориите да науката, или данните на науката биват обяснявани от гледната точка на богословието. Казано с други думи, или учените говорят на езика на богословието, като внедряват онова, което е известно на богословието, в рамките на собственото си научно мислене, или богословите се опитват за обяснят достигнатото от научните изследвания върху основите на богословските аксиоми. На практика обаче тази ἑρμηνεία/тълкувание не обогатява нито богословието, нито науката.

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (72 Votes)
1_39.jpgИзборът на професия говори, наред с останалото, и за нашата вяра. За християнина професията е един от аспектите на неговото царствено свещенство, което се състои в обработването на градината на света, за да я превърнем в дар. В тази перспектива ще се опитам да разгледам някои “вратички” и противоречия, за да извлека общи критерии...

Срещу морализма и иморализма

Морализмът в този случай е култ към труда. Т. е. свеждане на човека изцяло до онова, което върши, до техническата и социалната му роля. Възвеличаваме строителството на света, а забравяме за изграждането на човека. Но, както казва Христос: каква полза за човека, ако придобие целия свят, а погуби душата си? Накрая култът към работата се превръща в бягство от себе си. Заетостта, грижата, усещането, че си нужен, водят към потискане на вътрешната тишина и дълбочината на живота. Трудът налага своя шемет, подобно на развлеченията, и сам се превръща в развлечение, в Паскаловия смисъл на думатa.

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (27 Votes)
1_38.jpgРазговор с академик А. Г. Чучалин, член на Руската академия на медицинските науки

Днес все по-често вярващите предпочитат да бъдат лекувани от православни лекари. За мнозина това е своеобразна застраховка срещу некачествената медицина, в каквато за съжаление нерядко се превръща родното здравеопазване. Член на РАМН, директор на НИИ* по пулмология, главен пулмолог и терапевт на Русия, трикратен лауреат на правителствената премия на Руската федерация в областта на науката, награден с орден „За заслуги към Отечеството” през 2006 г., проф. дмн Александър Григориевич Чучалин е православен лекар, за когото служението на болния е смисъл на неговата работа. И не е чудно, че именно той става идеен вдъхновител и основател на Дружеството на православните лекари в Русия. За това какво означава да си православен лекар, за най-сериозните проблеми на руското здравеопазване и за болестите на нашия век е разговорът ни с Александър Григориевич.

 - Акад. Чучалин, Вие сте идейният вдъхновител и основател на Дружеството на православните лекари в Русия. Каква функция изпълнява то днес?

- Неотдавна във Воронеж се проведе вторият конгрес на нашата организация. Смятам, че той протече на много високо равнище и се превърна в следващата стъпка към сближаване между Руската православна църква и нашето движение. Това мое виждане се основава не само на симпатиите, които възникват при общуването между хората. За него съществуват обективни причини.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (91 Votes)
1_30.jpg
1.
“Върколакът на Киркегор”

Напоследък говоренето за Бога сякаш се утвърди окончателно като говорене за някаква безлична, абстрактна res; препредаване и преподаване на определени понятия и категории – форми на човешкото разумяване, като постепенно се игнорира фактът, че Той е Жив Бог на живи[1]. Затова, поне според нас, богословието днес вече не бива да се опитва да говори на “всички хора”[2], а само на отделния човек пред Бога. Нали търсещият Го е човек-в-драма, той не е просто хладнокръвен изследовател, нито е някакъв логично аргументиращ вътрешните си “проблеми” психоаналитик. По същество болката и страданието са форми[3] на човешката природа и са в основата както на боготърсачеството, така и на богоотхвърлянето. Накъде в такъв случай ще се обърне лицето на човека – дали към Бога или към Княза на “този свят”? И как ще му бъде “обяснено” на този човек какво прави? Тук православното богословие не бива да си позволява нито “аристократизъм”, нито незаинтересуваност, защото разговорът за човека и за Бога е разговор на възможния за нас (‘възможността’, както я задава св. Дионисий Ареопагит[4]) предел.