По повод предстоящата премиера на едноименната пиеса в Народен театър „Иван Вазов“, режисьор – Явор Гърдев, в ролята на поп Кръстю – Владимир Пенев

След 10 ноември 1989 г. са написани десетки книги, посветени на истината относно залавянето на Васил Левски, както и за живота и делото на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). В негова памет са поставени възпоменателни плочи в гр. Ловеч и в Ботевград. През 2006 г. Българската национална телевизия финансира създаването на документален филм за о. Кръстю под заглавие „Черна легенда“. На 22 ноември 2006 г. в София е проведена Юбилейна национална научна конференция „Поп Кръстю – живот и дейност“, посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеника. В нея с доклади и изказвания участват историци, литератори и интелектуалци – представители на БАН, на патриаршеския Църковноисторически и архивен институт, на отделни университети и исторически музеи. Материалите от тази конференция бяха публикувани в сборника Поп Кръстю – живот и дейност.

Въпреки това, все още има автори, които, без да споменават самата дума „предател“, продължават да обругават личността на о. Кръстю. Сред тях е и драматургът Константин Илиев, който в статията си „Пази мост – мост за пазене“, публикувана във в-к Култура (бр. 8 от 21.2.2003 г.), стига до заключението, че свещеникът бил имал „идейна мотивация за евентуалното си поведение“ към В. Левски, имайки предвид дописката на о. Кръстю до в-к Марица от 1879 г.

Където няма любов, няма и Църква, а само привидност…
Църквата е създадена чрез Голгота…
и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.

Сурожки митр. Антоний (Блум)

Тези думи на съвременния апостол на любовта са въплътени в живота на истинските християни, които изповядват вярата си като я живеят реално – тук и сега. Не е случайно, дори е закономерно: от семейства на духовници да се раждат медици, някои от които са губили и живота си в изпълнение на своя дълг. Защото свещениците служат на Главата на Църквата, на Лекаря Христос, Който казва: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Иоан 15:12-14).

Много са знайните, а още повече – незнайните примери за това. По време на чумната епидемия през 312-313 г. единствените служещи на болните са християните (Gary Ferngren. Medicine and Health care in Early Christianity. „John Hopkins University Press“, 2009). В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и друг медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

От недалечното ни минало изпъква още един такъв забравен пример на вярност дори до смърт: д-р Михаил Попов, полковият лекар и син на свещеник в „бялото градче“ Попово. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците“ на епидемията от тиф, сред разрушенията от войната, изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор. Един от тези, които са победили чрез Кръста, „… защото всичко мога чрез Господа Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).

РПЦ и патр. Кирил се превърнаха в безусловни съюзници на Кремъл. Това е разбираемо: съдбата на йерарсите, които не са вярвали, че „цялата власт идва от Бога“, винаги е била незавидна.

Известно е, че настоящият предстоятел на Руската православна църква оправдава и благославя всички действия на сегашното руско ръководство. В контекста на случващото се в Украйна Кирил определя държавата по следния начин: „Институция, която има законното право да използва сила, за да принуди… други държави, ако вижда в тях заплаха, към това такава заплаха да не съществува“.

Трябва да се признае, че позицията, която заема патриархът, е дълбоко вкоренена в православната традиция, където тя се нарича „симфония на властите“ – на държавата и църквата. И тъй като това е „симфония“, нито една нота в нея не трябва да звучи дисонантно. Историческото православие се превръща в заложник (и жертва) на византийския модел на цезаропапизъм, който в руските условия достига до абсолютизъм, когато императорът е провъзгласен за „глава на църквата“ (чл. 42 от Законовия кодекс на Руската империя). Въпреки тази „родова травма“ на източното православие обаче в историята му е имало архиереи, които са поставяли Евангелието над светските закони и са влизали в пряк конфликт със своите владетели. Това често им е струвало живота. Важно е да ги припомним от гледна точка на оценката на самата възможност за „алтернативен“ път на РПЦ в екстремните исторически условия, в „огненото изкушение“, през което тя преминава сега.

Публикуваме статия на руския свещеник прот. Павел Аделгейм (1938-2013) от „Живой журнал“ от 2010 г. С много болка духовникът мисионер и изповедник, който заплати с живота си за своята вярност към Бога, описва как неусетно Христовият дух бива изтласкван от църковния живот в неговата църква. Компромисите с Божията правда, вършени в името на целесъобразност или лична изгода, закономерно и неизменно водят до отпадане от Бога. В този смисъл неговите думи, изречени преди повече от десет години, днес звучат пророчески.

Това, което се случва с РПЦ, не може да остави безразлични духовниците, които са се свързали с нея и са живели с нея през целия си живот като с невяста. Когато бях ръкоположен, Руската църква беше съвсем различна. Духовните промени бяха бавни. Старата духовна среда беше запазена. Основната маса от вярващи и духовници, дори от епископите, бяха изповедници, техни духовни чеда и почитатели. Постепенно това ядро, което пазеше пълнотата и чистотата на църковния ритуал, стремежа към духовен живот и моралните принципи на Евангелието, отиде при Бога.

„В края на краищата, както всеки знае, ако искаш да бъдеш щастлив и добродетелен, не обобщавай, а се придържай към тясната конкретика; общите идеи са неизбежно интелектуално зло“.

Олдъс Хъксли, „Прекрасният нов свят“

Какво представлява „украинската криза“ в руското православие?

Може да изглежда странно да се говори за някаква криза в РПЦ изобщо. На пръв поглед изглежда, че заради украинските събития в Църквата не се случва нищо особено: службите се провеждат както преди, а ако енориашите са по-малко, то не е много. Но това, разбира се, е повърхностен поглед. По-точно, поглед, който не иска да вижда очевидното.

Представете си, че седите в кафене, говорите си спокойно и изведнъж в кафенето нахлува кола, която разбива витрината. Разбира се, можете да не я забележите, но все пак за това трябва да положите специални усилия. Сега изглежда, че много от църковните хора полагат това специално усилие. И нежеланието да се види, това сякаш внезапно появило се сляпо петно, разбира се, има духовна основа.

По-лесно е да не виждаш, а ако виждаш, да не обсъждаш, да мълчиш. Защото ако човек вижда и обсъжда, ще трябва да признае моралния си крах. Едва ли може да се заеме неутрална страна тук. „Отдайте кесаревото на кесаря“ не минава. В евангелските времена евреите недвусмислено възприемат кесаря като агресор и затова моралната позиция е ясна. На кесаря заплащали, но не били солидарни с него.