Опит за актуален прочит на библейските сюжети

„Отново беснее Иродиада, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавела, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавел замисля да похити лозето Навутеево и да прогони от планината свети Илия“.

С тези думи започва един от известните паметници на книжнината от ранното Средновековие – Словото за отсичането на главата на св. Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Йоан. Предполага се, че е произнесено в храма „Света Софѝя“ в Константинопол, сегашния Истанбул, в началото на пети век. Прието е за автор на словото да се смята знаменитият православен патриарх от онова време – архиепископът на Константинопол Йоан Златоуст.

А сега да сменим тоналността и да се потопим в текста.

Събралите се в храма „Света Софѝя“ лесно разчитат сигналите на своя архипастир. Светото Писание не се възприема като сборник от пропити с миризма на нафталин легенди за някакви полумитологични герои от древността. То къса от сърцето ни, нахлува в случващото се с нас тук и сега.

Между свещеници и психолози отдавна се води необявена тиха война. Та нали и едните, и другите се смятат за познавачи на човешката душа и осъзнавайки, че са конкуренти, често подценяват отсрещната страна. „Цялата тази психология е от лукавия. Трябва повече да се молим и по-често да се изповядваме и всичко ще бъде наред“ – ето такова е горе-долу посланието на много статии, проповеди и беседи на свещеници по темата психология. Отсреща „обстрелват“ дори с по-тежки снаряди: „Бог е просто проекция на бащината фигура, която липсва на човека. А с молитвите, общуването с поповете той компенсира детските си травми. Пък и църквата възпитава у хората чувство за вина, срам – най-токсичните емоции, тя култивира страдания и лишава човека от радост“. Това е доста груб преразказ на възгледите на онези психолози, които са настроени решително против вярата и религиозността.

Има и изключения. Лично аз познавам поне трима свещеници, които се отнасят положително към нерелигиозната психология, а също и няколко вярващи (но не религиозни) психолози.

Предлагаме поредното есе от румънската книга „Православният свещеник през 21 в. Скици от един портрет“. Тя включва размислите на двадесет и седем румънски интелектуалци за служението на съвременния православен свещеник. Авторката на есето е актрисата Йоана Пикош-Фъгъдару, ангажирана и с инициативата Pro-life, насочена срещу абортите

Казва се, че в последните дни ще се спасят онези хора, които ще имат твърдостта да отстоят вярата си, надмогвайки хаоса, безумието и безпорядъка, които тогава ще бъдат повече, отколкото са сега. „Човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:2-5).

Нищо не се казва за пост, молитва или духовно правило в онези времена. Следователно можем да се изкушим да кажем, че всички тези неща са смешни, нали? Не ни трябва изповедник, не ни трябва Литургия, не ни трябва Църква, изповед или причастяване. Ако имаме Бог в душата (така, както често чуваме да казват хората) и не се самоубиваме е достатъчно, за да се спасим. Дали?…

Предлагаме поредното есе от румънската книга „Православният свещеник през 21 в. Скици от един портрет“. Изданието съдържа текстове на двадесет и седем водещи румънски интелектуалци, описващи очакванията си към православния свещеник в днешното секуларизирано време. Авторът на есето – Октавиан Гордон[1] – е преподавател по класически езици.

Подозирам, че моите очаквания от православния свещеник са свързани със задоволяването на моите егопоклоннически нужди: от начина, по който адаптира тона на литургичните прошения спрямо песнопенията от певницата, до една съвършена проповед, резултат от продължителна богословска и културна подготовка; от способността безупречно да организира своята енория, до желанието и куража, с които се захваща със социално-милосърдна мисия в рамките на енорията. Още искам да знам, че свещеникът умее да разрешава с такт, вежливост, но и с решителност неприятни ситуации по време на богослужение, тогава когато се чуват шумящи (найлонови) торбички, бръмчащи мобилни телефони и две-три каращи се кокони; че е на разположение в разумните граници на едно „работно време“ да ме приеме да си поговорим, ако не лице в лице, поне чрез обмяна на съобщения по интернет или по телефона, от време на време да отслужи водосвет в моя дом,[2] за да поддържаме – така да се каже – традицията. Да бъде пъргав и моментално откликващ пастирски на всяка потребност на енориашите, да жертва времето си, живота и семейството си, за да бъде модел за служение на ближния. И в никакъв случай да не изисква пари или други облаги в замяна на това, което невдъхновено наричаме „пастирски услуги“.

Миналата година в рамките на Шестото издание на Международната среща на православните младежи, която се проведе от 5 до 8 септември в Крайова, Румъния, беше представена книгата „Православният свещеник през 21 в. Скици от един портрет“. Изданието, включващо текстове на двадесет и седем водещи румънски интелектуалци, описва очакванията към православния свещеник в днешното секуларизирано време. Предлагаме една от тези скици – на Кристина Андрей, телевизионен режисьор и писателка. Благодарение на преводите на свещ. Кирил Синев българските читатели ще се запознаят с някои от размислите на румънските интелектуалци за служението на православния духовник днес.

Преди да напиша тези редове, които кротко се стелят върху виртуалната страница, думите, които сега съчинявам, се трупаха в мислите, които ме съпровождаха дни наред по улицата, в колата или в автобуса, в усамотение или сред хората, по шосето или на светофари, в магазини, в църквата, на работа. Оставих тяхното подреждане за последните часове преди последния срок за предаване на текста с надеждата, че така ще успея по-добре да предам търсения портрет на православния свещеник. От началото на това хилядолетие, което анализирам през призмата на своя живот, почти се чувствам оправдана да го възприема и като край. Но не в есхатологичния и етимологичен смисъл на апокалипсиса. А в оня – на чисто човешкото, конкретно възприемане. За финал на всичко, което смятах, че знам.