Някои сигурно ще се запитат каква позиция може да има Църквата по една политическа и обществена тема като правата на човека? Правото на намеса от страна на Църквата в обществената сфера от мнозина се отхвърля абсолютно, а от други – относително. Някои твърдят, че Църквата няма социално учение, а други приемат, че Евангелието може да просвети и вдъхнови светските дейности. Без да се впускаме в безкрайните спорове, отминали и настоящи, между богослови, социолози и политици по този въпрос, бихме се осмелили да твърдим, че християнското откровение има и социални и светски измерения, въпреки факта, че Новият Завет отдава преобладаващо значение на личността, отколкото на обществото. Иисус не се явява като политически деятел или обществен реформатор, но всъщност като вестител на радостното послание на Царството Божие. В Неговата проповед на планината Той прогласява един нов закон на лично поведение, по-висш от изискванията на правото и правосъдието, регулиращи междуличностните връзки в гражданското общество. Въпреки това, дори и ако Новият Завет не съдържа пряко и ясно социално учение, то неговото послание по догматичните и етични цели има и толкова революционни социални измерения, че може да вдъхнови един нов социален ред, действително справедлив и братски.

В началото на ХХІ в. Балканите са изправени пред твърде сложна и уникална ситуация, поне от гледна точка на последните два века от нашата история. Една по една или на групи балканските държави постепенно стават част от Европейския съюз (ЕС). Гърция отдавна е член на ЕС, а България и Румъния вече са подписали присъединителните договори за членство в Съюза. Следват Сърбия и Черна гора, Македония и Албания,  може би и Турция. В тази перспектива, в едно обозримо бъдеще, почти всички традиционни православни общности по презумпция ще се окажат в една широка по мащаби политическа и икономическа общност от държави, подобна по своето многообразие на Римската, Византийската или Османската империи. В този смисъл е вече политически решено да се размият националните граници и постепенно да изчезнат.

От дълбока древност християните са избирали някой светец за покровител на своя дом, на своя занаят, на някое начинание или професия. В житията са запазени свидетелства, как още през 4-5 в. вярващи християни са поставяли над работилниците си икони на светец, когото обикновено са познавали лично. Но не бива да се свързват светците-покровители изключително с дадена професия или гилдия. Култът към светеца-покровител е възниквал винаги като личен избор на някой вярващ, който по този начин е призовавал Божията благодат върху своя живот. С течение на времето през Средновековието и до наши дни се е стигнало до “профилиране” на светците, което измества първоначалния замисъл на този християнски обичай – а именно, да покаже, че всяка човешка дейност в многоликото ни ежедневие има нужда от освещаване и може да бъде осветена, стига да е зачената с любов и да е движена от благородни пориви.