В края на краищата, както всеки знае, ако искаш да бъдеш щастлив и добродетелен, не обобщавай, а се придържай към тясната конкретика; общите идеи са неизбежно интелектуално зло.

Олдъс Хъксли. „Прекрасният нов свят“

Какво представлява „украинската криза“ в руското православие?

Може да изглежда странно да се говори за някаква криза в РПЦ изобщо. На пръв поглед изглежда, че заради украинските събития в Църквата не се случва нищо особено: службите се провеждат както преди, а ако енориашите са по-малко, то не е много. Но това, разбира се, е повърхностен поглед. По-точно, поглед, който не иска да вижда очевидното.

Представете си, че седите в кафене, говорите си спокойно и изведнъж в кафенето нахлува кола, която разбива витрината. Разбира се, можете да не я забележите, но все пак за това трябва да положите специални усилия. Сега изглежда, че много от църковните хора полагат това специално усилие. И нежеланието да се види, това сякаш внезапно появило се сляпо петно, разбира се, има духовна основа.

По-лесно е да не виждаш, а ако виждаш, да не обсъждаш, да мълчиш. Защото ако човек вижда и обсъжда, ще трябва да признае моралния си крах. Едва ли може да се заеме неутрална страна тук. „Отдайте кесаревото на кесаря“ не минава. В евангелските времена евреите недвусмислено възприемат кесаря като агресор и затова моралната позиция е ясна. На кесаря заплащали, но не били солидарни с него.

Страхливостта е майка на всички пороци. Страхливостта и нищо друго. Страхливостта е проказата, която разяжда моята страна. Страхливостта е болестта, която поразява моята родна, трижди болна Църква. Как  принизява човека малодушието: честният човек се превръща в мошеник, свободният – в роб, благородният – в некадърник! Страхливостта. Днес малодушието и користните интереси управляват Руската църква в лицето на нейния епископат, развращават младежта, проникват в олтара, разпространяват се като смъртоносна отрова върху живото тяло на Църквата.

Имате нужда от примери? Давали сме много. Нека да дадем още един. Имам огромното неудоволствие да познавам отблизо един от младите епископи на нашата Църква. Познавах го, когато беше йеродякон и току-що беше завършил Духовната академия. Тогава той беше честен човек и искрен, строг монах, макар че никога не е блестял с особени таланти или способности. Но беше добър и любезен човек и прие монашество по искрен подтик.

В последните редове на пета глава на кн. Изход е записана молитвата на прор. Моисей, изпълнена с нескрита досада и разочарование. След като е претърпял неуспех в началото на мисията си да изведе народа на Израил от Египет, Моисей горчиво се обръща към Всевишния: „Защо ме изпрати? … Та откакто отидох при фараона и започнах да говоря с него от Твое име, той започна да се отнася още по-зле с този народ. И Ти не избави народа Си от робство!“.

Чувствата на Моисей са напълно разбираеми: след неуспешен опит на самия Моисей четиридесет години по-рано да донесе свобода на своя народ, Бог му се е явил в пустинята и му е заръчал да се върне в Египет с освободителна мисия. Осемдесетгодишният пастир, който трудно се е съгласил с тази роля, вижда как неговото послушание води до обратни резултати: вместо да освободи народа, фараонът увеличава бремето на робството, а старейшините на Израил от отчаяние призовават ​​Божия съд върху Моисей и Аарон.

Израилтяните и без това са били в отчаяно положение: безправни роби, обречени на унижение, бедност и мъчително оцеляване. Докато работели усилно, новородените им младенци били избивани. Официалната причина за насилието е бил страхът на египетските власти от военна заплаха, за която се твърдяло, че идва от евреите: „Когато се случи война, Израил ще се обедини с нашите врагове и ще се въоръжи срещу нас“ (Изх. 1:10). Истинските обаче причини за тази несправедливост очевидно са били икономически или, както биха казали днес, геополитически: фараонът е използвал еврейския робски труд, за да обогати египетския елит и да укрепи могъществото на своята империя.

Знам за насилието от собствения си опит, защото съм роден малко преди Първата световна война и най-ранните ми впечатления, когато бях съвсем малък, се формираха от слуховете за войната, които се носеха наоколо. След това дойде Руската революция, след това годините на емиграция, когато животът наистина беше много труден в някои отношения. Спомням си, че бях осемгодишно момче в евтин пансион, където връстниците ми можеха да ме пребият така, че да ме вкарат в болница. А после научих нещо за насилието, когато живях в Париж по време на войната и видях какво се случва около мен. Това е моята биография и я споменавам само за да покажа, че няма да говоря въз основа на някакъв особено дълъг опит в страданието (макар че като дете се чувствах много нещастен от жестокостта, която цареше около мен), а въз основа на факта, че съм видял много от него.

Ако се запитаме какво е насилието, мисля, че е важно да помним, че това е дума със същия корен като „сила“ или „вземам насила“. Насилието е действие или ситуация, в която умишлено (а понякога и неумишлено) се използва сила в опит да се посегне на независимостта на даден човек, група хора или държава, в опит да се унищожи целостта на даден човек, да бъде принуден да се превърне в някой, който не е, или да бъде принуден да действа в разрез със съвестта си, в разрез с убежденията си, в разрез с природата си. Това е негативната страна на насилието, но в същото време в Евангелието има и място, където се казва, че „небесното царство се превзема със сила“.

Зададох си въпроса защо крайнодесните организации са срещу защитните мерки и ваксинацията в Гърция и най-вече в Европа, каква е връзката между тази идеология и антиваксърството и защо хората, които са последователи на тази идеология, са срещу ваксините.

Първоначално мислих, че използват този проблем като повод да реагират срещу правителството, което иска да ваксинира хората, или срещу големите компании, както и да разширят своите редици чрез привличане на хора, които протестират срещу мерките. Но след разговор със свой приятел, който изложи много сериозни аргументи, разбрах, че проблемът е по-дълбок, т. е. има по-дълбоки корени и изобщо не е прост и безобиден.

Ницше приписва на „свръхчовека“ четири качества. Първото е нуждата да бъде убит Бог, второто е никой да не съчувства на ближния, третото е неконтролируем стремеж към власт и четвъртото е, че всичко е позволено. За свръхчовека няма нито добро, нито зло, което и повлиява на възгледите на Хитлер за арийската раса и че всичко, което е слабо и болно, трябва да изчезне.