Или как да остана в Църквата
Днес не чуваме гласовете на тези, които си тръгнаха от Църквата. Даже забелязвайки тези, които идват, едва ли забелязваме тези, които си отиват; като в песента – «те отидоха някъде и едва ли някога ще се върнат». «Основно си тръгват тези, които не могат да намерят своето място в Църквата. Въцърковяването често се разбира като изменение на външното поведение по строго определен шаблон: моли се така, пости точно така, по определен начин пали свещи, разговаряй само по точно тези благочестиви теми, с точно такъв «смирен» глас. Проблемите на духовния живот се свеждат само до изброяването на безкрайните «може» и «не може», при това колкото повече са «не може», толкова по-висша е «духовността» ... Днес все повече говорим за мисионерство, но все още ни предстои да решим, къде именно водим хората чрез своите проповеди и какво ще правим с тях след като са дошли», пише Андрей Десницкий. Когато реши да напусне Църквата, човек едва ли съзнателно се отдръпва от Христос. Ако той е мислещ и чувстващ, той не отрича Евангелието, а това, което често изпълва нашия църковен живот - по думите на игумен Петър Мещеринов, «субкултурата, идеологията, политиканството, търгашеството, манипулирането на хората, неуважението към личността, мракобесието, магизма, истерията, а понякога и откровената глупост». Случва се да си тръгнат и тези, които не са дошли истински. Не им е достигнало търпение, вглъбеност, сериозност. Но се случва и друго.