„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба”(Рим.13:1-2 ) – този цитат е от посланието на св. ап. Павел до римляни и някои други цитати, подобни на този, станаха много популярни през декември миналата година[1]. Изводът от тях изглежда еднозначен: недопустимо е християнинът да противодейства в каквото и да е, и дори да възразява на законните власти на своята страна, като например да излиза на митинги. Но, от друга страна, нима не става така, че съществуващите власти изискват от християнина нещо, което е против съвестта му? В историята можем да намерим много такива примери. 

 

Раннохристиянските мъченици били официално преследвани за държавни престъпления: те отказвали да принасят жертва на боговете, в това число и на императора. На тях никой не им забранявал да вярват в Христос, дори не ги насилвали да вярват наистина в Юпитер или Зевс, само трябвало да поучастват в задължителния за всички поданици на империята култ, макар и само символично. Те отивали на смърт, не желаейки да лицемерят.

В дните след Рождество Христово, на 29 декември, Православната църква почита паметта на светите витлеемски младенци-мъченици, избити по заповед на цар Ирод Велики (Мат. 2:18).

Изследователите на църковната история се затрудняват, къде да причислят невръстните мъченици: към старозаветните или към новозаветните светци? Те са първите мъченици, свързани с идването на Спасителя, но те загиват не заради Христос, а вместо Него, както пише св. Августин.

Свещеното Писание не уточнява, каква е била бройката на младенците, убити по заповед на Ирод във Витлеем. Новозаветни изследователи, като взимат предвид големината на град Витлеем по онова време, децата от мъжки пол на възраст от две години надолу не са били повече от няколко десетки. С въвеждането на почитта към св. витлеемски мъченици в първите векове е определен и техният брой – 14 000. Това число не е избрано случайно, а има символично значение. 14  е броят на „синовете” на Рахил.  В Библията синове на Рахил са не само родените от нея деца - Йосиф и Вениамин, а също и внуците й – „тия са синовете на Рахил, които се родиха на Яков, всичко 14 души” (Бит. 46:22). Може да се предположи, че 14 000 е метафора, посочваща големия размер на кръвопролитието и невероятното страдание, което е било причинено на децата и техните родители. За многобройните си „синове” плаче Рахил 17 столетия след смъртта си.

Било е време – в началото, когато християнството е било преследвано. После е  дошло времето, когато е станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.

Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него – преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…” (Йоан 16:33)!

 

Егоизмът е този, които развява знамето на Спасителя, за да защити себе си...

Защо вярващите така болезнено възприемат критиките към Църквата и често предпочитат да си затварят очите пред горчивата истина? Действително православните се боят, когато се критикува Църквата. Само отделни редки представители се отнасят към критиката спокойно, понякога даже доброжелателно. Но като цяло по-голямата част от вярващите се страхуват.  И затова реагират вместо с  отговор с викове и обиди. Крещят различни неща от необмисленото "Ти самият си такъв!“ до ителигентското "Не сте достатъчно компетентен по тези въпроси". Крясъкът е основното настроение като реакция на критиката. Който е общувал с православни в живия живот и във форумите, знае това.