Тези, които имали в себе си поне малко благочестие, които вярвали в Бога, щом чуели титлата епископ, душата им се изпълвала със свещен трепет. Затова такива народът ги грабвал насила и ги правел епископи. Грабнал свети Василий Велики насила, грабнал свети Йоан Златоуст насила, грабнал свети Атанасий... А сега те самите грабят със сила епископското достойнство! Ето, това е разликата! И ви питам: може ли да очакваме нещо добро от такива владици, които са влезли не през портата, а през прозорците и покрива? Защото, за да стане някой владика, трябва да бъде призован или от Бога, или от народа. Тези нито Бог ги е повикал, нито народът ги е избрал! И днешните ни владици са такива - нито Бог ги е избрал, нито народът. [...]

Христофор Колибар, един добър мой приятел и значима личност, ми каза преди години, като разговаряхме: "Бре, Августине, не разбираш ли какво ще стане?! Сатаната използва вече всички средства, за да унищожи Църквата, в последните времена ще използва и последното си оръжие: ще облече като владици и попове свои хора, ще им сложи енголпия и ще им даде владишки жезли! И чрез тези архиереи ще разруши Църквата...

Проектозаконът за детето разгоря бурни страсти и обсъждания, които почти никой друг закон у нас не е успявал да предизвика. Не само депутати и законотворци, но и неправителствени организации, родителски сдружения, отделни хора, се изказват върху подготвяния документ. Очаква се и Българската православна църква да изрази своето становище.

Веднъж в Йерусалим се заговорили местен жител и пристигнал поклонник. Беседата била непринудена и дружелюбна. Арабинът и поклонникът от Европа засегнали въпроса, по какво се различават хората от Изтока и Запада. Арабинът изказал любопитно наблюдение: „Западните хора обичат да се смеят, но не умеят да се радват”.

Наблюдението не е просто интересно, то докосва немаловажни теми. Погледът към нас отстрани разкрива онова, което самите ние почти не забелязваме – смехът за нас заменя радостта. А такава замяна е неравностойна.

Между смеха и радостта не можеш да поставиш знак за равенство. Смехът е само проявление на радостта, но не и нейна същност. Често се случва човек да се смее, но зад смеха му да не стои никаква радост. Има шеги, добре тренираната усмивка на „успешен човек” е на мястото си, но не виждаме радост – очите са някак тъжни...

Малко преди края на Втората световна война един забележителен английски писател – К. С. Луис, издава през 1944 г. своя роман „Переландра”, искайки отново да разкаже историята за райската градина на Едем. Переландра е една друга планета в нашата слънчева система, която земните хора наричат Венера и която е напълно обитаема от логични същества, които обаче освен че живеят на своята планета, живеят – о, чудо! – в рая – точно такъв, какъвто е описан от един Августин или Василий Велики: абсолютна хармония, мир и неповреденост на всичко, пълна липса на болка, болести, скърби и притеснения, непрестанно и наразрушимо от нищо щастие. Бог (когото на тази планета наричат Маледи) ще прати там един земен мъдрец (който в романа е и университетски учен) на име Рансъм (което на английски език означава изкупление), за да предупреди местните невинни жители за опасността от злото, олицетворявано в книгата от Уестън, земен демон, който иска да разврати местните и впоследствие да ги подчини (не е случайно, че в името му стои думата „запад” – west). Рансъм, щом се озовава в Переланда, изпада в потрес: установява веднага, че чувствата му действат различно, по-дълбоко и по-ясно, умът му се умиротворява неочаквано, тялото му олеква. Никога дотогава не бил чувствал вкуса си, слуха си и зрението си толкова живи и в същото време го обзело пълно безстрашие: дивите животни били приятелски настроени. Изненадан и развълнуван, той среща в Переланда Ева, Господарката, както е наречена в книгата, без изобщо да се шокира от голотата ѝ. „Идвам с мир”, я поздравява той. „И какво ще рече мир?”, му отговаря тя. Тъй като не били познали никога злото, те не се страхували от никой и от нищо. Както при много малките деца животът минава в „мир” – те не познават нищо друго…

 Или как да остана в Църквата

Днес не чуваме гласовете на тези, които си тръгнаха от Църквата. Даже забелязвайки тези, които идват, едва ли забелязваме тези, които си отиват; като в песента – «те отидоха някъде и едва ли някога ще се върнат». «Основно си тръгват тези, които не могат да намерят своето място в Църквата. Въцърковяването често се разбира като изменение на външното поведение по строго определен шаблон: моли се така, пости точно така, по определен начин пали свещи, разговаряй само по точно тези благочестиви теми, с точно такъв «смирен» глас. Проблемите на духовния живот се свеждат само до изброяването на безкрайните «може» и «не може», при това колкото повече са «не може», толкова по-висша е «духовността» ... Днес все повече говорим за мисионерство, но все още ни предстои да решим, къде именно водим хората чрез своите проповеди и какво ще правим с тях след като са дошли», пише Андрей Десницкий. Когато реши да напусне Църквата, човек едва ли съзнателно се отдръпва от Христос. Ако той е мислещ и чувстващ, той не отрича Евангелието, а това, което често изпълва нашия църковен живот - по думите на игумен Петър Мещеринов, «субкултурата, идеологията, политиканството, търгашеството, манипулирането на хората, неуважението към личността, мракобесието, магизма, истерията, а понякога и откровената глупост». Случва се да си тръгнат и тези, които не са дошли истински. Не им е достигнало търпение, вглъбеност, сериозност. Но се случва и друго.