Днес бих искал да бъда с тези, които изпитват болка. Да направя едно предаване и да бъда в компанията на хората, които страдат от тежка болест, от сериозни и нелечими заболявания, от рак в напреднал стадий или в начален и се тревожат. Ако на теб ти е весело и искаш да продължиш радостната програма на деня, отмини. Но аз не мога, защото често покрай мен гърмят бомби, чиито осколки минават толкова наблизо, че и аз усещам нещо от ужаса на тази война и се потрисам. Едно е слушаш за другите - да знаеш, че еди-кой си се разболял, друг е в риск, трети умрял от тази болест, четвърти ще видим дали ще живее, а друго да чуваш това за твоите близки, приятели и познати, духовни братя, духовни чеда, роднини и най-страшното – за себе си. Да дойде часът да чуеш, че ти самият имаш такава болест. Разбрал ли си това? То идва внезапно. Ти тичаш със 180 км. в час по пътя на живота, не по магистрала, а в живота, тичаш, имаш желание да стигнеш някъде и внезапно пред теб пада нещо, огромен скален блок и рязко удряш спирачки! И край, спираш, вече не тичаш. Защо? Защото животът ти се променя! Защо се променя? Защото се е появила болест, която преобръща всичко, а на теб ти се струва, че полудяваш.
Ще се спасят ли добрите хора извън Църквата?
Наистина, ще се спасят ли добрите хора извън Църквата? Не се наемам да отговоря бързо и еднозначно на този въпрос, защото в него има един проблем. Работата е там, че всъщност питащият има предвид себе си и ако Вие кажете „да”, той веднага ще въздъхне с облекчение. „Ами, аз съм си един съвсем добър човек и най-вероятно с мен всичко ще бъде наред. Та да се кая, да вярвам, да слагам ред в живота си и да участвам в църковния живот е излишно. Така че – без мене”. Лошото е, че надеждата, че ще се спася, защото съм добър човек е пълна лъжа. Тя не трябва да се дава на никого. Но да започнем по ред.
Какво имаме предвид, когато говорим за спасение? В главите на много хора изниква картинка, в която в зависимост от резултатите от страшния съд, някои ще ги пуснат в един особено добре уреден санаториум, а другите ще ги изпратят в лагер с много строг режим – при това завинаги. Да се спасиш значи някак да се отървеш от лагера и да попаднеш в санаториума.
Българската църква и обществото в миналото и днес
През погледа на съвремието заслугите на Църквата за съхраняване на българската идентичност в миналото са един исторически анахронизъм, една фалшива почит и външна ритуалност, присъстваща в политическите речи на висши държавни мъже, по повод чествания и годишнини. Признанието на историческата роля на църквата, без съмнение е ключово за разбирането на нейното бъдеще и настояще. Обаче връзката между минало и сегашно трябва да укрепва и съхранява живата вяра, пазена и разпространявана от Църквата, когато времената се менят и обществата поемат по различни пътища на развитие. В такива условия от Църквата се очаква да остане неизменна пазителка на изконните ценности. Нейното присъствие във всяко едно историческо време трябва да бъде и е преди всичко тайнствено-духовно. Дали обаче в нашето православно съзнание, или поне на голяма част от него представата за църквата е такава? Живеем ли наистина църковен живот? Усеща ли се православния дух? По-скоро, не. Всички ние или поне повечето от нас се назоваваме православни християни, но по силата на принадлежността ни към православието. Същността на това понятие е по-скоро социологическа категория, отколкото духовна вярност и последование. Такова едно разбиране и визия за православието и църквата ги лишава от полагащата им се почит сред обществото днес - с всичките негативни последствия, произтичащи от това.
Вашето мнение: Как Църквата трябва да реагира на провокациите?
Какво да е посланието на Църквата – идващо от нейния клир и миряни – спрямо провокациите? Дали агресивното поведение, призивите за мъст и наказание са достоен израз на нашата обида и възмущение от оскверняването – с думи или действия – на свети за нас личности, места, предмети, или има начин да се реагира различно? Тези въпроси винаги са били актуални, но днес те се изострят със зачестяването на провокативни, дори кощунствени действия спрямо свещени предмети и места както у нас, така и в чужбина.
Провокациите спрямо Църквата са провокация и спрямо хората в Църквата: как ще отвърнем на стореното зло? Какво ни е необходимо в личен план, за успеем да преобразим обидата в търпение и желанието за наказание – в молитва за помилване?
{jcomments on}
Църквата не унищожава плурализма, но го привежда към хармония
Разговор с Диоклийския митр. Калистос Уеър, Пергамския митр. Йоан Зизиулас, архим. Григорий Папатомас и проф. П. Василиадис за проявите на етнофилетизма и за църковната диаспора
Въпроси към митр. Калистос Уеър: Във вашия доклад отделихте особено внимание на решението на събора през 1872 г. и осъждането на етнофилетизма на българите. Новите исторически проучвания обаче показват, че това решение е имало за цел преди всичко да осъди българите, а не ереста. Известно е, че Константинополската патриаршия по онова време е била в значителна степен засегната от етнофилетизма и е възприела националистичните идеали на гърците. Така че българският случай е особен и не може да бъде представян като решение на проблема с национализма в Църквата.
Съгласен съм, че по време на Османската империя Вселенската патриаршия е възприела като свои националните тежнения на гърците. Но въпреки това считам, че тя никога не се е отказала от своята вселенска роля. Повечето нейни епископи наистина са били и сега са гърци, но не всички. С това мислене се сблъсквам постоянно в Гърция – тук всички считат, че щом съм епископ на Вселенската патриаршия, имам гръцки корени. И дори фактът, че не знам добре гръцки език, не може да разубеди хората. В такъв случай си спомням напътствието на един йерарх при моята хиротония: „Никога не ги оставяй да забравят, че си англичанин”. В доклада си не разглеждах въпроса доколко е било безпристрастно отношението към българи и гърци по време на събора през 1872 г., а се опитах да сложа акцент върху желанието на Вселенската патриаршия в този случай да запази териториалния принцип при административното структуриране на Църквата.