Разговор с Диоклийския митр. Калистос Уеър, Пергамския митр. Йоан Зизиулас, архим. Григорий Папатомас и проф. П. Василиадис за проявите на етнофилетизма и за църковната диаспора

Въпроси към митр. Калистос Уеър: Във вашия доклад отделихте особено внимание на решението на събора през 1872 г. и осъждането на етнофилетизма на българите. Новите исторически проучвания обаче показват, че това решение е имало за цел преди всичко да осъди българите, а не ереста. Известно е, че Константинополската патриаршия по онова време е била в значителна степен засегната от етнофилетизма и е възприела националистичните идеали на гърците. Така че българският случай е особен и не може да бъде представян като решение на проблема с национализма в Църквата.

Съгласен съм, че по време на Османската империя Вселенската патриаршия е възприела като свои националните тежнения на гърците. Но въпреки това считам, че тя никога не се е отказала от своята вселенска роля. Повечето нейни епископи наистина са били и сега са гърци, но не всички. С това мислене се сблъсквам постоянно в Гърция – тук всички считат, че щом съм епископ на Вселенската патриаршия, имам гръцки корени. И дори фактът, че не знам добре гръцки език, не може да разубеди хората. В такъв случай си спомням напътствието на един йерарх при моята хиротония: „Никога не ги оставяй да забравят, че си англичанин”. В доклада си не разглеждах въпроса доколко е било безпристрастно отношението към българи и гърци по време на събора през 1872 г., а се опитах да сложа акцент върху желанието на Вселенската патриаршия в този случай да запази териториалния принцип при административното структуриране на Църквата.

Под натиска на Пловдивския митрополит Николай Св. Синод на БПЦ се готви да узакони „архонтството” в нашата Църква. По този начин родните архиереи ще позволят да бъде приета не само практика за създаване на лъже-благородници, но ще приемат и идеологията на това ново явление в нашата Църква. След като нашите митрополити – висши духовници, доктори по богословие, познавачи на светите отци и историята на Църквата се готвят да узаконят, приемат и регулират разрастването на „институцията” на архонтите, то следва да видим каква идеология ще признае Св. Синод в лицето на „църковните благородници”, към какъв символ-верую ще присъединят Българската патриаршия, към какво „учение” ще приобщят и целия вярващ народ на нашата Църква.

Ще се опитаме да отговорим на въпроса: какво представлява архонтството като идеология? Ще направим това на базата на: 1) техните „документи”, давани на архондисаните бизнесмени (на снимката: митр. Николай дава архонтската грамота на „първия архонт на Пловдивската църква” - грамотата е със същата символика като „римските грамоти”, виж тук); 2) на молитвите, произнасяни по време на „ръкоположенията”; 3) на базата на личностите, с които си сътрудничат, и на подбора на хората, които се приемат за архонти.

Тези, които имали в себе си поне малко благочестие, които вярвали в Бога, щом чуели титлата епископ, душата им се изпълвала със свещен трепет. Затова такива народът ги грабвал насила и ги правел епископи. Грабнал свети Василий Велики насила, грабнал свети Йоан Златоуст насила, грабнал свети Атанасий... А сега те самите грабят със сила епископското достойнство! Ето, това е разликата! И ви питам: може ли да очакваме нещо добро от такива владици, които са влезли не през портата, а през прозорците и покрива? Защото, за да стане някой владика, трябва да бъде призован или от Бога, или от народа. Тези нито Бог ги е повикал, нито народът ги е избрал! И днешните ни владици са такива - нито Бог ги е избрал, нито народът. [...]

Христофор Колибар, един добър мой приятел и значима личност, ми каза преди години, като разговаряхме: "Бре, Августине, не разбираш ли какво ще стане?! Сатаната използва вече всички средства, за да унищожи Църквата, в последните времена ще използва и последното си оръжие: ще облече като владици и попове свои хора, ще им сложи енголпия и ще им даде владишки жезли! И чрез тези архиереи ще разруши Църквата...

Проектозаконът за детето разгоря бурни страсти и обсъждания, които почти никой друг закон у нас не е успявал да предизвика. Не само депутати и законотворци, но и неправителствени организации, родителски сдружения, отделни хора, се изказват върху подготвяния документ. Очаква се и Българската православна църква да изрази своето становище.

Веднъж в Йерусалим се заговорили местен жител и пристигнал поклонник. Беседата била непринудена и дружелюбна. Арабинът и поклонникът от Европа засегнали въпроса, по какво се различават хората от Изтока и Запада. Арабинът изказал любопитно наблюдение: „Западните хора обичат да се смеят, но не умеят да се радват”.

Наблюдението не е просто интересно, то докосва немаловажни теми. Погледът към нас отстрани разкрива онова, което самите ние почти не забелязваме – смехът за нас заменя радостта. А такава замяна е неравностойна.

Между смеха и радостта не можеш да поставиш знак за равенство. Смехът е само проявление на радостта, но не и нейна същност. Често се случва човек да се смее, но зад смеха му да не стои никаква радост. Има шеги, добре тренираната усмивка на „успешен човек” е на мястото си, но не виждаме радост – очите са някак тъжни...