Руският сайт „Православие и мир” публикува интервю, разкриващо драмата на човек, принуден да се откаже от свещенически сан. Какво преживява някой, който от дете чувства призвание да бъде Божи служител, а след това се налага да се отрече от обета си. Събеседникът в интервюто е наречен Александър, но той не се казва така. Журналистите не посочват истинското му име, за да „не сипват за пореден път сол в незарасналата рана в душата на човека, който се е лишил от честта да бъде свещеник и да служи пред Божия престол”.

- Александър, разкажете ни вашата история. Как се случи така, че ви лишиха от сан?

- За да стане ясна същността, трябва да започна с предисторията. След като завърших училище, напълно съзнателно отидох да уча в духовната семинария. Тогава живеех изцяло с Православието, мечтаех за свещеническо служение. Дори не си представях, че мога да поема друг път.

На 1 август в Дивеево отбелязаха 110 годишнината от откриването на мощите на един от най-известните руски светци – преп. Серафим Саровски. През 1933 г., по време на 100-годишния юбилей от блажената кончина на св. Серафим, била публикувана книгата на митрополит Вениамин (Федченко) с пророческото име „Всемирният светилник”. Авторът никъде не говори за всемирното значение или известност на стареца Серафим, но книгата била написана толкова оптимистично, че владика Вениамин счел за необходимо да включи в заглавието своята главна мисъл – за неизбежната световна известност на руския старец. Днес пророчеството на автора на книгата се сбъдва: популярността на преп. Серафим Саровски, почитането на неговия свят живот, обръщането към него за благодатна помощ се среща по целия свят и преди всичко в Европа.

Все още няма обща картина на почитта към него, но за първи път разбрали за преп. Серафим там, където се заселили първите многочислени бежанци от Русия: в Сърбия, във Франция. Известен е епизодът от живота на писателя Иван Шмелев, който се излекувал от смъртоносна болест чрез застъпничеството на батюшка Серафим. Това се случило във Франция.

Започна постмодерният период в историята на човечеството.

Става дума за огромен пожар, който се разпростира върху все по-голяма част от земята и е на път да я обхване цялата. Като главни негови елементи се посочват: преодоляването на разстоянията чрез съвременните транспортни средства и електронни устройства за комуникация, краят на границите между държавите и цивилизациите чрез господството на мултиетническите компании, които търсят печалбата в рамките на глобализирания пазар.

В този контекст всяко поместно различие – език, култура, религия се смята за пречка. В по-ранния етап различността не се забранява открито, но се смята за дразнещ елемент, който трябва да се изолира. Следователно, елементите, върху които се е градило съществуването на народите, днес се поставят под съмнение.

Живеем в трудно време и нито един човек не остава незасегнат - всички сме  сякаш в един кораб, в нашата малка родина, насред бурята, и не знаем къде отиваме, нито къде се намираме. Когато ни сполетят трудности - независимо дали в семейството, в обществото или лични, то това винаги е мъчително. В такива моменти не утешаваш човека, казвайки му, че нищо не се случва. Правилното е да знаем, че сме в затруднение, да видим как да го преодолеем и как да се отнесем към случващото се.  Когато човек бива изпитван, той се терзае, тревожи, страда, скърби и има неприятни последици. Това не означава, че затруднението е от Бога, защото Бог не иска да затруднява хората, нито съдейства на злините, които ни се случват.  Скръбта, тревогата и всяко притеснение никога не произлизат от Бога, а от нас самите или от дявола. Но откъдето и да идват, изкуството и мъдростта на човека е да се опита да се отнесе правилно към сполетелите го трудности, за да ги оползотвори духовно и от затруднение да го претвори в благословение, от гъст мрак - в истинска светлина. Никой не може да избегне трудностите - грешни и свети хора, богати и бедни, всички ще вкусят от горчилката на трудностите. Въпросът не е как човек да се отърве от тях, а как да ги възприема.

Днес бих искал да бъда с тези, които изпитват болка. Да направя едно предаване и да бъда в компанията на хората, които страдат от тежка болест, от сериозни и нелечими заболявания, от рак в напреднал стадий или в начален и се тревожат. Ако на теб ти е весело и искаш да продължиш радостната програма на деня, отмини. Но аз не мога, защото често покрай мен гърмят бомби, чиито осколки минават толкова наблизо, че и аз усещам нещо от ужаса на тази война и се потрисам. Едно е слушаш за другите - да знаеш, че еди-кой си се разболял, друг е в риск, трети умрял от тази болест, четвърти ще видим дали ще живее, а друго да чуваш това за твоите близки, приятели и познати, духовни братя, духовни чеда, роднини и най-страшното – за себе си. Да дойде часът да чуеш, че ти самият  имаш такава болест.  Разбрал ли си това? То идва внезапно. Ти тичаш със 180 км. в час  по пътя на живота,  не по магистрала, а в живота, тичаш, имаш желание да стигнеш някъде и внезапно пред теб пада нещо, огромен скален блок и рязко удряш спирачки!  И край, спираш, вече не тичаш. Защо? Защото животът ти се променя! Защо се променя? Защото се е появила  болест, която преобръща всичко, а на теб ти се струва, че полудяваш.