Как да проповядваш Христос, когато брат се изправи срещу брата и всеки един от тях призовава една и съща Църква за помощ? Сега и двете воюващи страни не само не се борят с Бога, но Го призовават за помощ с едни и същи молитви. Отивайки на бой един срещу друг, хората се молят пред едни и същи икони.

„Също ще чуете за войни и за военни слухове. Внимавайте, не се плашете, защото всичко това трябва да стане, но все още не е краят“ (Мат. 24:6).

Война и мир

Честно казано, дълго време не разбирах понятието „богословието след…“ („след Освиенцим“ и даже „след ГУЛаг“). Да, преди много години се е извършило голямо зло, то е очевидно, то е осъдено от всички, то не може да се повтори. Но какво отношение има това към богопознанието, към делото на апостолите и подвижниците, което по никакъв начин не зависи от престъпленията и отстъплението на падналия свят?

И ето, че за да осъзнаеш тази връзка между войната, Църквата и живота на хората, беше необходимо да станеш съвременник на събитията, случващи се сега съвсем наблизо. И изобщо, преди петнадесет години ми се струваше, че всички принципни духовни въпроси са решени и остава само да се следва написаното от св. отци, да се принася покаяние за ежедневните грехове, редовно да се прибягва към тайнствата и духовният живот ще бъде благоустроен, и целият живот ще се промени.

Въпросът за кризата, която изживяваме, е много обширен, а състоянията, през което преминаваме, са наистина критични. Голяма част от народа има чувството, че закъсняхме с нашата проповед и с тревога очакват словото на Църквата. Нашата отговорност е много голяма. Призвани сме да говорим във време, когато в страната ни има много сили, които яростно атакуват Църквата и се опитват да я изтласкат в периферията на живота. Както правилно отбелязва един наш събрат, „това, което светът преживява през този период, никога не го е живял в миналото. Това, което става в нашата родина, е непознато досега и е поразително. Наред с духовната, социалната и икономическата криза, стават обрати от всякакво естество”.

Прави се опит за изкореняване и разклащане из основи на много традиционни неща, които досега считахме за самопонятни в живота в нашата страна. От социална гледна точка се прави опит за преобръщане на даденостите и на правата на хората и то по невиждан досега начин. За тези мерки настояват нашите заемодавци. С други думи, ние сме страна под окупация и изпълняваме нарежданията на нашите господари-заемодавци. Въпросът, който се поражда, е дали техните претенции засягат само икономическите и социално-осигурителни въпроси, или засягат и духовния и културен облик на нашата родина.

Показателно е твърдението, че в нашата епоха „не само Бог, но и човекът умря”.[1] Тази констатация, по отношение на своята втора част, е отговор на хулата на нашия век, отговор на триумфа на демоничното изкушение, че отхвърлянето на Бога и Неговото отсъствие би означавало освобождаване на човека и би позволило неговото всемогъщо присъствие в света.

Вместо освобождаване и непринудимост на човека, налице е робство, изолация, опустошение, безсилие, отчаяние, загуба. И всичко това е логично, защото загубата на Бога има за пряка последица загубата на човека. Отхвърлянето на Бога от страна на човека, за да осъществи, – бидейки привидно необвързан – хуманността и да живее нейните дела, стига дотам да нямаме човеци и да не живеем хуманността, защото сме престанали да вярваме в самия човек и в самите хуманни неща. Вярата в човека, в цялата негова дълбочина, не е хуманистичното дърдорене на повърхностния хуманизъм, а самата вяра в Бога, Който е тайната и величието на човека. Това е вярата в личността на Богочовека Христос, Който изпълва, спасява и извисява човека във вечността.[2]

Когато четем новини, слушаме радио и т. н. виждаме, че нашият живот става все по-труден. „Става ад”, както казват мнозина. Гледаш новините и се поболяваш. Слушаш за събития съвсем наблизо до твоя дом, притесняваш се и казваш: накъде вървим? Защо животът ни е такъв? Не можеше ли да бъде по-хубав, да бъде рай? Той би могъл да бъде рай. Бог ни е създал за радост, а не за страдание. Бог не ни е довел на този свят, за да направи живота ни истински ад, а за да живеем мирни, тихи, радостни, творчески. Да водим динамичен, но в същото време смирен и спокоен живот. Да имаме своите всекидневни работи, хубави занимания, семейството, близките, приятелите, нещо творческо, скромно, с любов... кой не мечтае за това. Животът ни обаче не е такъв, а напротив – той е изключително напрегнат, труден, много изморителен, тленен. Тоест, той ни разболява, принуждава ни да остареем преждевременно и не знаем как ще свърши всичко това. От Евангелието и Откровението знаем, че доколкото не приема Христос, светът върви от зле към най-зле. За нас това е очевидно. Но ние все търсим други обяснения на събитията – научни, политически, геофизичини, магични, да, дори магични, окултни, а божествени – така, както Църквата поучава и нашият Христос - само такива не приемаме. 

Руският сайт „Православие и мир” публикува интервю, разкриващо драмата на човек, принуден да се откаже от свещенически сан. Какво преживява някой, който от дете чувства призвание да бъде Божи служител, а след това се налага да се отрече от обета си. Събеседникът в интервюто е наречен Александър, но той не се казва така. Журналистите не посочват истинското му име, за да „не сипват за пореден път сол в незарасналата рана в душата на човека, който се е лишил от честта да бъде свещеник и да служи пред Божия престол”.

- Александър, разкажете ни вашата история. Как се случи така, че ви лишиха от сан?

- За да стане ясна същността, трябва да започна с предисторията. След като завърших училище, напълно съзнателно отидох да уча в духовната семинария. Тогава живеех изцяло с Православието, мечтаех за свещеническо служение. Дори не си представях, че мога да поема друг път.