Показателно е твърдението, че в нашата епоха „не само Бог, но и човекът умря”.[1] Тази констатация, по отношение на своята втора част, е отговор на хулата на нашия век, отговор на триумфа на демоничното изкушение, че отхвърлянето на Бога и Неговото отсъствие би означавало освобождаване на човека и би позволило неговото всемогъщо присъствие в света.

Вместо освобождаване и непринудимост на човека, налице е робство, изолация, опустошение, безсилие, отчаяние, загуба. И всичко това е логично, защото загубата на Бога има за пряка последица загубата на човека. Отхвърлянето на Бога от страна на човека, за да осъществи, – бидейки привидно необвързан – хуманността и да живее нейните дела, стига дотам да нямаме човеци и да не живеем хуманността, защото сме престанали да вярваме в самия човек и в самите хуманни неща. Вярата в човека, в цялата негова дълбочина, не е хуманистичното дърдорене на повърхностния хуманизъм, а самата вяра в Бога, Който е тайната и величието на човека. Това е вярата в личността на Богочовека Христос, Който изпълва, спасява и извисява човека във вечността.[2]

Когато четем новини, слушаме радио и т. н. виждаме, че нашият живот става все по-труден. „Става ад”, както казват мнозина. Гледаш новините и се поболяваш. Слушаш за събития съвсем наблизо до твоя дом, притесняваш се и казваш: накъде вървим? Защо животът ни е такъв? Не можеше ли да бъде по-хубав, да бъде рай? Той би могъл да бъде рай. Бог ни е създал за радост, а не за страдание. Бог не ни е довел на този свят, за да направи живота ни истински ад, а за да живеем мирни, тихи, радостни, творчески. Да водим динамичен, но в същото време смирен и спокоен живот. Да имаме своите всекидневни работи, хубави занимания, семейството, близките, приятелите, нещо творческо, скромно, с любов... кой не мечтае за това. Животът ни обаче не е такъв, а напротив – той е изключително напрегнат, труден, много изморителен, тленен. Тоест, той ни разболява, принуждава ни да остареем преждевременно и не знаем как ще свърши всичко това. От Евангелието и Откровението знаем, че доколкото не приема Христос, светът върви от зле към най-зле. За нас това е очевидно. Но ние все търсим други обяснения на събитията – научни, политически, геофизичини, магични, да, дори магични, окултни, а божествени – така, както Църквата поучава и нашият Христос - само такива не приемаме. 

Руският сайт „Православие и мир” публикува интервю, разкриващо драмата на човек, принуден да се откаже от свещенически сан. Какво преживява някой, който от дете чувства призвание да бъде Божи служител, а след това се налага да се отрече от обета си. Събеседникът в интервюто е наречен Александър, но той не се казва така. Журналистите не посочват истинското му име, за да „не сипват за пореден път сол в незарасналата рана в душата на човека, който се е лишил от честта да бъде свещеник и да служи пред Божия престол”.

- Александър, разкажете ни вашата история. Как се случи така, че ви лишиха от сан?

- За да стане ясна същността, трябва да започна с предисторията. След като завърших училище, напълно съзнателно отидох да уча в духовната семинария. Тогава живеех изцяло с Православието, мечтаех за свещеническо служение. Дори не си представях, че мога да поема друг път.

На 1 август в Дивеево отбелязаха 110 годишнината от откриването на мощите на един от най-известните руски светци – преп. Серафим Саровски. През 1933 г., по време на 100-годишния юбилей от блажената кончина на св. Серафим, била публикувана книгата на митрополит Вениамин (Федченко) с пророческото име „Всемирният светилник”. Авторът никъде не говори за всемирното значение или известност на стареца Серафим, но книгата била написана толкова оптимистично, че владика Вениамин счел за необходимо да включи в заглавието своята главна мисъл – за неизбежната световна известност на руския старец. Днес пророчеството на автора на книгата се сбъдва: популярността на преп. Серафим Саровски, почитането на неговия свят живот, обръщането към него за благодатна помощ се среща по целия свят и преди всичко в Европа.

Все още няма обща картина на почитта към него, но за първи път разбрали за преп. Серафим там, където се заселили първите многочислени бежанци от Русия: в Сърбия, във Франция. Известен е епизодът от живота на писателя Иван Шмелев, който се излекувал от смъртоносна болест чрез застъпничеството на батюшка Серафим. Това се случило във Франция.

Започна постмодерният период в историята на човечеството.

Става дума за огромен пожар, който се разпростира върху все по-голяма част от земята и е на път да я обхване цялата. Като главни негови елементи се посочват: преодоляването на разстоянията чрез съвременните транспортни средства и електронни устройства за комуникация, краят на границите между държавите и цивилизациите чрез господството на мултиетническите компании, които търсят печалбата в рамките на глобализирания пазар.

В този контекст всяко поместно различие – език, култура, религия се смята за пречка. В по-ранния етап различността не се забранява открито, но се смята за дразнещ елемент, който трябва да се изолира. Следователно, елементите, върху които се е градило съществуването на народите, днес се поставят под съмнение.