Зададох си въпроса защо крайнодесните организации са срещу защитните мерки и ваксинацията в Гърция и най-вече в Европа, каква е връзката между тази идеология и антиваксърството и защо хората, които са последователи на тази идеология, са срещу ваксините.

Първоначално мислих, че използват този проблем като повод да реагират срещу правителството, което иска да ваксинира хората, или срещу големите компании, както и да разширят своите редици чрез привличане на хора, които протестират срещу мерките. Но след разговор със свой приятел, който изложи много сериозни аргументи, разбрах, че проблемът е по-дълбок, т. е. има по-дълбоки корени и изобщо не е прост и безобиден.

Ницше приписва на „свръхчовека“ четири качества. Първото е нуждата да бъде убит Бог, второто е никой да не съчувства на ближния, третото е неконтролируем стремеж към власт и четвъртото е, че всичко е позволено. За свръхчовека няма нито добро, нито зло, което и повлиява на възгледите на Хитлер за арийската раса и че всичко, което е слабо и болно, трябва да изчезне.

Опасни са хората, които обличат своите идеологии в религиозно наметало. Съществуват религиозни секти под прикритието на християнството, които тълкуват погрешно Библията и проповядват възгледи, които са опасни за човешкия живот.

Периодично слушаме за последователите на определена секта, които отказват кръвопреливане на болен човек. За много хора подобно нечовешко отношение поражда въпроси. Защо, напимер, родители могат да откажат кръвопреливане на детето си и предпочитат то да умре?

Това разбиране се дължи на погрешно тълкуване на Библията и по-специално на старозаветната книга Левит (17:13-15). Заповедта там гласи, че когато заколят животно, не бива да ядат месото заедно с кръвта. „Защото душа на всяка плът е кръвта“.

Оттук тези секти започват да твърдят, че душата на животното, но и на човека, е в кръвта. Така ако някой получи чрез кръвопреливане 400 гр. кръв от кръводарител, той ще вземе също и душата му.

Съвместно изявление на православните епископи в Германия, прието на 23 юни т. г. по време на 22-ото заседание на Конференцията на православните епископи в Германия, провело се в Кьолн

Пандемията, която беше предизвикана от коронавируса, се отразява не само върху икономическия и обществения живот, но оказва сериозно влияние и върху живота на Църквата. Както и повечето религиозни общности, Православната църква в Германия се намира в трудно положение. Тя също непрекъснато се сблъсква с нови и нови противоепидемични мерки под формата на разпореждания и ограничения на федерално и провинциално равнище, които създават затруднения за богослужебния живот, особено за отслужване на светата Евхаристия, и дори заплашват да го спрат.

С настоящото Православната епископска конференция на Германия (Die Orthodoxe Bischofskonferenz in Deutschland – ΟΒKD) напомня, че Евхаристията и евхаристийното общение на вярващите са неотменими за църковния живот, и набелязва възможни решения, които биха подпомогнали енориите и вярващите за справяне със сегашната ситуация.

На 20 април 1961 г. Св. Синод на Константинополската Вселенска патриаршия официално вписва в православния църковен календар името на св. Нектарий, Пендаполски митрополит към Александрийската патриаршия.

След блаженото му успение на 9 ноември 1920 г. неговият ученик и ефимерий на манастира му на о-в Егина йером. Сава (днес вече причислен към лика на светците като св. Сава от Калимнос, упокоил се на 7 април 1948 г.) се затворил в килията си, молейки се и изографисвайки първата икона на светеца.

Опит за актуален прочит на библейските сюжети

„Отново беснее Иродиада, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавела, отново се вълнува, играе и беззаконно иска от Ирод главата на Иоан Кръстител. Отново Иезавел замисля да похити лозето Навутеево и да прогони от планината свети Илия“.

С тези думи започва един от известните паметници на книжнината от ранното Средновековие – Словото за отсичането на главата на св. Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Йоан. Предполага се, че е произнесено в храма „Света Софѝя“ в Константинопол, сегашния Истанбул, в началото на пети век. Прието е за автор на словото да се смята знаменитият православен патриарх от онова време – архиепископът на Константинопол Йоан Златоуст.

А сега да сменим тоналността и да се потопим в текста.

Събралите се в храма „Света Софѝя“ лесно разчитат сигналите на своя архипастир. Светото Писание не се възприема като сборник от пропити с миризма на нафталин легенди за някакви полумитологични герои от древността. То къса от сърцето ни, нахлува в случващото се с нас тук и сега.