Процесите на социална промяна в България днес са в пряка зависимост от дейността на различните институции и умението им да осъществяват своите функции и задачи самостоятелно и преди всичко във взаимодействие и координиране с останалите. Сред многобройните институции в държавата Българската армия и Българската православна църква заемат особено място.
Българската армия в мирно време има като главна задача да възпира авантюристичните и агресивни намерения, а във военно време – да отбранява териториалната цялост на страната. В създалите се нови политически реалности на членство на България в Северноатлантическия алианс и при нарастващия световен тероризъм пред Българската армия стоят и редица мироопазващи задачи в съответствие с интеграционните ангажименти, които е поела държавата.
При тези условия тя е призвана да бъде фундамент на социално-политическото и нравствено-патриотично единство на народа ни в името на общонационалните интереси и идеали. Тази задача е колкото отговорна, толкова и трудна. Тя изисква от офицерския състав преди всичко висок професионализъм в търсенето на нови пътища за демократизиране на армейския живот. Това следва да се извършва както чрез строго спазване на военните закони и устави, така и чрез съхраняване на всички ценни обичаи, традиции и ритуали.
Българската православна църква е призвана да изпълнява функциите на организационен център за създаване и укрепване на определени отношения между християните – български граждани. Цялата история на Българската православна църква свидетелства за нейната патриотично-възпитателна роля и за приноса ѝ за укрепване на единството на народа.
Днес необходимостта от взаимодействие и координиране на дейността на тези две институции в държавата е повече от очевидна. Налице е видимо съживяване на религиозния живот в страната. Все повече хора проявяват интерес към религиозните ценности и откриват смисъла на живота си във вярата в Христос. Този процес е характерен и за армията, като множество военнослужещи не крият своите религиозни чувства и нуждата от определени духовно-религиозни дейности. За съжаление обаче много често те срещат неразбиране и дори подигравка от страна на своите колеги и началници, което е свидетелство за недостатъчна религиозна осведоменост и култура сред командния състав.
Православието е пълноводен извор на родолюбие и патриотизъм, на духовна мъдрост, висша нравственост и стремеж за усъвършенстване на личността. То е не само система от религиозни догмати и изисквания, а преди всичко нравствена доктрина за живота на човека в семейството, обществото и държавата.
На съвременния етап сътрудничество между армията и Църквата е възможно и необходимо в редица направления. Съвременната трактовка на християнския възглед за войната и военната служба, снемането на всякакви идеологически бариери и ограничения ще съдейства православието и църковната йерархия да заемат своето естествено място в обществото.
В Концепцията за национална сигурност на Република България се посочва, че християнските ценности и добродетели, както и издигането на ролята на БПЦ в живота на държавата и нейните институции са от фундаментална важност за националната сигурност. Осъществяването на тази задача изисква съвместни усилия за изясняване и популяризиране на основните страни и качествените характеристики на християнската нравствено-възпитателна система. Всъщност този въпрос може да се постави по-пряко: какво може да се използва от християнската нравственост за възпитанието на воините и под какви форми?
Сътрудничеството между съответните органи на Българската армия и Българската православна църква се налага от необходимостта да се прецизира дейността на командния състав с вярващите военнослужещи и военнослужещите, членове на отделни секти. В тази насока задачите могат да се групират в две равнища – институционално и личностно.
Необходимо е законово уреждане и укрепване на взаимоотношенията между Българската православна църква и Българската армия. В сега действащия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България е залегнало правото на военнослужещите да изповядват религиозни убеждения и да извършват религиозни обреди, но извън районите на военните обекти. Не се допуска обаче създаването на религиозни обединения във военните поделения.
Проучване и оповестяване пред армейската общественост на националния и исторически опит по проблемите на религиозността на военнослужещите и традициите на връзките между двете институции и изучаване опита на съвременните армии на страните членки на НАТО и особено на православна Гърция и Румъния за ролята и мястото на Църквата в армията са дейности, които изискват съответната активност и от двете институции.
Задачите от личностно равнище включват преди всичко повишаване на личната информираност и култура на офицерския състав по проблемите на религията, запознаване с православното християнско учение, изучаване на формите на работа на религиозните секти за привличане на нови членове, и т. н. Освен това периодичното представяне пред командния състав от Българската армия на информация с религиозна тематика и извършване на социологически проучвания на религиозността на военнослужещите биха ги направили „добра земя“, която да започне „да дава плод“ (срв. Мат. 13:8).
Редица значими събития в живота на армията се провеждат и ще се провеждат с непосредственото участие на БПЦ. В зората на демократичните промени в България бяха възстановени редица традиции, свързани с връзките между армията и Църквата. Ежегодно на Богоявление, 6 януари, се извършва традиционното поръсване на бойните знамена и войската с осветена богоявленска вода. За празник на Българската армия беше определен отново Денят на храбростта – 6 май, когато БПЦ чества паметта на св. Георги Победоносец – закрилник на войнството ни. За тези мероприятия и за реда на провеждането им ежегодно се издава заповед на министъра на отбраната. Традиция е на Архангелова задушница на военните гробища в София да се извършва панихида за загиналите във войните български воини, която се отслужва лично от Българския патриарх и Софийски митрополит Максим. Множество са мероприятията и начинанията, провеждани в поделенията, щабовете и учрежденията на Българската армия, които започват с водосвет. Това внася особена тържественост във военните церемонии и обогатява чувството за величие и подвиг на българската войска.
Инициативата да се даде възможност на църковната институция да присъства и влияе на живота на Българската армия е положителна. Тъжното е обаче, че тя не е резултат от осмислена държавна позиция за християнството като ценност, която може да влияе положително на обществения живот, а в резултат от нашата „европеизация“. Въпросът е каква роля трябва да има БПЦ в този процес?
Разбира се, че Църквата трябва да навлезе в живота на армията чрез добре обучени военни свещеници. Те са тези, които трябва да проповядват православната вяра и да обгрижват духовно чедата на Църквата в редиците на армията. Това ясно пролича по време на участието на Българската армия във войната в Ирак и в контингентите на различните задгранични мисии. Когато воините застанат очи в очи със смъртта, те разбират най-добре присъствието на Бога и необходимостта от духовното посредничество на свещеника. До този момент на БПЦ не е дадена възможност за това от страна на държавата по същите причини, по които се спира въвеждането за всички ученици на предмета Религия. Държавните институции само заиграват с Църквата, като ѝ отреждат ритуална роля – освещаването на бойните знамена за тях е повече от достатъчно църковно присъствие.
БПЦ трябва да проявява достатъчно активност, за да разшири своето присъствие в армията. Не бива да се чака, пак под натиска на НАТО, държавата да разреши да има военни свещеници. Първи крачки в тази посока се поставят с изграждането на храмове и параклиси в районите на военните поделения. В района на Военноморска база „Бургас“ беше изграден с активното съдействие на командира на базата контра-адмирал Минко Кавалджиев и осветен от Сливенския митрополит Иоаникий параклис, посветен на християнския воин св. Мина. Във Военна академия „Георги Раковски“ беше възстановен и осветен от Знеполския епископ Николай храмът „Св. Архангели“. Но това не е достатъчно, защото в тях не се служи св. Литургия и същите се използват като музеи. Необходими са целенасочени усилия за възстановяване на духовната институция в армията.
В Румъния вече има военни свещеници, институцията на капеланите съществува при по-голямата част от нашите съюзници в НАТО.
Във Военната академия „Уестпойнт“, щата Ню Йорк, едно от най-престижните учебни заведения, има огромен епископален храм, който всяка неделя е посещаван от голям брой кадети, както и от офицерите и техните семейства. В този храм е дадено помещение, в което от десет години се намира и православен параклис. Православните са получили разрешение и място за параклиса веднага след като са го поискали. Православната църква в Америка, по молба на тези православни военнослужещи, поема ангажимента да осигури свещеници, тъй като смята тази общност, колкото и малка да е тя, за своя мисия в армията. Всеки от тези свещеници пътува около два часа от Православната семинария „Св. Владимир“, за да стигне до Военната академия в неделя за богослужението и никой от тях не получава заплащане на служението си. Какъв удивителен пример за обща грижа от страна на църковната йерархия и богословското учебно заведение!
Изводите от тези примери са очевидни. Православните църкви в другите страни имат съзнанието за своята мисия в армията и активно работят за нейното осъществяване. Разбира се, това е възможно, само ако има единодействие между църковните ръководители и народа в отстояването пред държавата на правото на Църквата свободно да действа не само в армията, но и в обществения живот като цяло. Отстояването на това право е отговорност на всички – и като членове на Църквата, и като граждани. Първото, защото всички имаме дълг да служим на християнското благовестие (Мат. 28:19-20), и второто, защото всички имат гражданско право да изповядват и практикуват свободно вярата си.
Армията, от своя страна, в лицето на своето ръководство трябва да прояви необходимата воля и желание да съзре незавидното си положение на „болния“, който следва да потърси „лекаря“.
* Авторът е действащ офицер от Генералния щаб на Българската армия, завършил магистърска програма в Богословския факултет на СУ.
