Изборът на професия говори, наред с останалото, и за нашата вяра. За християнина професията е един от аспектите на неговото царствено свещенство, което се състои в обработването на градината на света, за да я превърнем в дар. В тази перспектива ще се опитам да разгледам някои “вратички” и противоречия, за да извлека общи критерии...
Срещу морализма и иморализма
Морализмът в този случай е култ към труда. Т. е. свеждане на човека изцяло до онова, което върши, до техническата и социалната му роля. Възвеличаваме строителството на света, а забравяме за изграждането на човека. Но, както казва Христос: каква полза за човека, ако придобие целия свят, а погуби душата си? Накрая култът към работата се превръща в бягство от себе си. Заетостта, грижата, усещането, че си нужен, водят към потискане на вътрешната тишина и дълбочината на живота. Трудът налага своя шемет, подобно на развлеченията, и сам се превръща в развлечение, в Паскаловия смисъл на думатa.
Иморализмът, виждаме, не е далеч: изкуство за изкуството, приключение за приключението. “В края на краищата трудът е най-добрият начин да се пренебрегне животът”, казва Флобер, а Тибоде цитира следните думи на един млад писател: “Идеята за работата може да замени тази за самоубийството”...
Нека прочетем в първата книга от Библията пасажите, разказващи за потомците на Каин, и ще осъзнаем цялата трагедия на човека без Бог, на човека, предаден на смъртта, прокълнат от обработваната земя, погълнала кръвта на Авел. Ето ги първите граждани, създателите на изкуствата и техниките. С тях се появява цивилизацията – огромна компенсация за загубата на Бога, защото трябва да забравим Бога или да Го заместим...
Да Го забравим, ковейки металите, като се оставяме в плен на притегателната сила на материята и съмнителната мощ, която тя дава: като Тувалкаин, “ковач на всякакви медни и железни сечива” (Бит. 4:22).
Да Го заменим с празничността на изкуствата, с носталгичното бягство, в което ни увлича музиката, като Ювал, “баща на всички, които свирят на гусли и пищялки”. Културните ценности тук се противопоставят на културните реалности, те наподобяват молитва, която загубва посока, защото не е отправена към Бога.
Така и Вавилон е един устрем, овладял безбожната цивилизация, една просто човешка и земна единица, превърнала в идол своята мощ.
Но Библията ни говори и за занаятчиите, окрилени от мъдростта и духа Божий. Чрез светилището, скинията, после храма, културата се подчинява на Бога, културното – на култовото. Най-важното – въплъщението освещава материята, а съществуването на иконите освещава човешките дела. Културата може да се превърне в икона, в образ на Божието царство.
Затова нека първото ни отношение да бъде на разпознаване и, ако трябва, на смело отричане. Нека не приемаме да превърнем в идол труда, занаята, изкуството, науката или приключението. Не те ще ни спасят, а ние трябва да се опитваме да ги спасим, като разпознаваме техните граници и преди всичко търсим единствено необходимото: “Търсете първо царството Божие и неговата правда, а останалото ще ви се придаде”.
Истинският критерий
Истинският критерий
За един християнин е лесно: “Възлюби твоя Бог с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си сила и обичай ближния си както себе си”.
Истинският критерий е любовта към Бога, към ближния, към всички твари.
Въпросът се налага сам: “Къде да намеря своето място за любов и служение? Или как най-добре мога да обичам Бога, ближния си и всички твари?”
Любовта към Бога
поставя проблема за призванието в Църквата: свещенство, монашество или учителство...; да се преоткрие смисълът на съзерцанието, на самотата, на целомъдрието, отхвърляни от околния свят, обсебен от мисълта за материалната ефикасност и секса. Да се знае, че там има едно отворено, възможно призвание – “Следвай Ме!”, едно мощно и добродетелно призвание, ангажимент в мълчалива битка, тайна, която в действителност чертае събитията в историята. И мъже, и жени трябва да се отдадат напълно на устройването на това пространство на мълчание, на оттегляне, на вътрешен живот, което светът пренебрегва или презира в шумната си надменност, въпреки че всичко положително в историята е вкоренено в тези дълбини на обожанието, където покълва и избуява царството Божие.
За това висше признание, повече отколкото за всяко друго, е нужно продължително самоизпитване, потискане на юношеската страст, стремеж към простота и спокойствие. Умение да чакаш скришния повик в себе си...
Любовта към Бога поставя проблема за молитвата – времето за молитва и библейско четене. Да се отдели това време не е винаги лесно в един свят на стрес и разсеяност. Наистина молитвата може да избликне навсякъде и всякога. Но една професия, която не е “подсолена” с молитва, би била просто робство, идол.
Любовта към ближния и всички твари се изразява в служението, творчеството, играта.
Да служиш значи да се подчиниш на всичко живо, за да израсте. Да допринасяш за всеобщото тържество в уважение към човека, към личността...
Да обхващаш въпроса за човека във всичките му измерения, да поставяш проблема за цивилизацията според цялостната същност на човека. Да лекуваш, да обучаваш, да информираш. Но също и да разкрасяваш. Да се бориш, за да дадеш на човека не само хляб и образ, но и тишина (и вкус към тишината), близост до нещата, красотата на света, близост до самия себе си. Да се бориш от своето място, за да бъде цивилизацията по-малко огромна машина за отсъствие от себе си и повече за среща с другия, с творенията, със себе си... може би и с Бога.
Да твориш, това не значи да откриваш произволно, да предаваш върху платно и в звук пулсирането на вените си, а да се отвориш за скритата същност на тварите, да й дадеш израз, да я осмислиш... в светлината на Възкресението. Знанието, изкуството, социалната дейност и политиката могат да намерят тук своя смисъл.
И накрая, играта е свръхизобилието от безвъзмездна радост, избликването на благодатта (във всеки смисъл на думата). Да внесеш безвъзмездността, подарената красота в живота на хората, в техния дом, облекло, празници...
Никога нищо не е загубено, дори да не можем да изберем свободно професията си, дори да сме принудени да бъдем палачи (както е било в някои концентрационни лагери) или продавачи на чадъри. Молитвата винаги е възможна (една въздишка на издъхващия, болката на едно обременено сърце) и прошката е винаги даром. Светлината на вътрешния живот може да озари и монотонния, повтарящ се труд. Една чистачка ще има свят живот, ако приема труда си като служение.
Ако трябва да бъдем взискателни към себе си, за да си изберем професия, то не бива да очакваме прекалено много от този избор (както и не бива да очакваме много от любовта, от изкуството или от каквото и да било, освен от Бога). Да не се натъжаваме прекалено, ако не си открием никакво особено призвание, ако трябва да приемем набързо някаква работа, за да помогнем на близките си или да се спасим от неблагоприятна ситуация. Да се стремим към смирение, да изпълняваме почтено задълженията си, да се молим, да обичаме, да се опитваме да обичаме – това е по-съществено от всякаква мистика на професията, дори християнска.
Няколко съвета
за улеснение в т. нар. “търсене на призвание”
Необходимото лутане
Откажи се от натрапчивата модерна мисъл да печелиш време. Като житото си дай време да узрееш. Не прекалено, разбира се, има граници във възрастта, семейни задължения и т. н. Но нека нищо да не бъде предрешено, учението да не бъде като добре маркиран път, без кръстопътища. Дълго време сме в някаква неопределеност: не сме много наясно какво ще правим. Някои интереси съзряват бавно. Ако почувстваш такъв, който ти дава вкус за творенията, не го оставяй да отлети с предтекста, че е много късно (...)
Слушай: ако не знаеш нищо за хората, за техните професии, как ще усетиш в себе си пробуждането на повика? Майката-котка дълго кара котенцата да си играят с мишките, преди да поискат да ги уловят. Обогати опита си през ваканцията, например, за да научиш повече за хората и техните занятия... Изпитвай себе си, не приемай лесните пътища, начертани от семейството и средата, не се поддавай на увлечения без бъдеще. И за това трябва малко молитва, тъй като ние не си измисляме призванието, а го откриваме, защото то е Божий зов дълбоко в нас. Но Бог е дискретен – трябва малко тишина, за да го чуем.
Характер, темперамент, сублимация
Добре е да познаваме себе си, но да внимаваме: това не значи да открием някаква фаталност (което може да ни предизвика да прехвърлим върху Бога отговорността за деянията си: “В края на краищата аз не съм виновен, Бог ме е създал така”. Прочети пак в Битие разказа за първородния грях – там вече го има това умозаключение). Характерът, наследството, темпераментът, знай добре, това не си ти, това е материалът в тебе, който си призван да извайваш, това са зверовете, които трябва да опитомиш като Орфей, за да се възцариш сам. Да, един първичен материал, от който се отделяш, за да го обработваш с помощта на Бога. Това е християнското тайнство на личността, способна да преобрази собствената си природа, да я възвиси в най-положителния смисъл на думата.
Ще приведа няколко примера: ленивостта, жестокостта, чувственоста... Ленивостта често свидетелства за един вид носталгия по рая, тя може да се преобрази във вкус към вътрешния живот, към съзерцанието... Жестокостта понякога се дължи на голям запас от неизразходвана жизнена енергия – ако един човек, на вид жесток, намери пътя си в действието, неговата жестокост парадоксално ще се преобрази в служба на хората. Колкото до твоята чувственост, на нея й трябва само да се развие в артистично творчество, в дейна възхвала на земното великолепие, за да бъде още по-наситена, ароматна, красива!
Видовете подход към реалното
Какво е за тебе най-реално – идеята, действието или материята?
Ето решаващите въпроси, които не можеш да избегнеш.
Ако е идеята, ще бъдеш интелектуалец в онзи благороден смисъл, който трябва да възстановим (все пак Бог ни призовава да Го обичаме не само със сърцето, а и с ума си). Твоето работно средство ще бъде мисълта, абстракцията. Вярвай ми, това е аскеза – да мислиш точно, справедливо, да извличаш същественото, вместо да измерваш реалността с мярката на страстите.
Ще бъдеш изследовател, може би учен, философ, математик или шахматист. Ще работиш в изследователската или преподавателската област.
Ако пък ако най-реалното ти се струва действието, тогава призванието ти е да работиш с хората или да изследваш вселената. Ще намериш професията си в социалната, икономическата или медицинската област, в обучението на малките, в битката на откривателя, в приключението на мореплавателя или авиатора.
А ако най-реалното за тебе е материята, радвай се, защото плътта на света за един християнин е особено благородна и важна реалност – християнството е религията на Въплъщението! Ако докосваш материята с ръцете си, със сърцето си, ще бъдеш артист или майстор-занаятчия. Ако подходиш към нея с ума си (което не изключва нито ръцете, нито сърцето), ще бъдеш техник.
Една дума за край – “православие” означава “право славене” на Господа. Бъди православен. Стани молитва, стани благословение. Тогава ще носиш със себе си сол, с която да подвкусиш живота си, какъвто и да е той. Ще го направиш ароматен и подхранващ за другите, защото “който иска да спаси живота си, ще го погуби, а който го загуби, ще го спаси”.
Истинският критерий е любовта към Бога, към ближния, към всички твари.
Въпросът се налага сам: “Къде да намеря своето място за любов и служение? Или как най-добре мога да обичам Бога, ближния си и всички твари?”
Любовта към Бога
поставя проблема за призванието в Църквата: свещенство, монашество или учителство...; да се преоткрие смисълът на съзерцанието, на самотата, на целомъдрието, отхвърляни от околния свят, обсебен от мисълта за материалната ефикасност и секса. Да се знае, че там има едно отворено, възможно призвание – “Следвай Ме!”, едно мощно и добродетелно призвание, ангажимент в мълчалива битка, тайна, която в действителност чертае събитията в историята. И мъже, и жени трябва да се отдадат напълно на устройването на това пространство на мълчание, на оттегляне, на вътрешен живот, което светът пренебрегва или презира в шумната си надменност, въпреки че всичко положително в историята е вкоренено в тези дълбини на обожанието, където покълва и избуява царството Божие.
За това висше признание, повече отколкото за всяко друго, е нужно продължително самоизпитване, потискане на юношеската страст, стремеж към простота и спокойствие. Умение да чакаш скришния повик в себе си...
Любовта към Бога поставя проблема за молитвата – времето за молитва и библейско четене. Да се отдели това време не е винаги лесно в един свят на стрес и разсеяност. Наистина молитвата може да избликне навсякъде и всякога. Но една професия, която не е “подсолена” с молитва, би била просто робство, идол.
Любовта към ближния и всички твари се изразява в служението, творчеството, играта.
Да служиш значи да се подчиниш на всичко живо, за да израсте. Да допринасяш за всеобщото тържество в уважение към човека, към личността...
Да обхващаш въпроса за човека във всичките му измерения, да поставяш проблема за цивилизацията според цялостната същност на човека. Да лекуваш, да обучаваш, да информираш. Но също и да разкрасяваш. Да се бориш, за да дадеш на човека не само хляб и образ, но и тишина (и вкус към тишината), близост до нещата, красотата на света, близост до самия себе си. Да се бориш от своето място, за да бъде цивилизацията по-малко огромна машина за отсъствие от себе си и повече за среща с другия, с творенията, със себе си... може би и с Бога.
Да твориш, това не значи да откриваш произволно, да предаваш върху платно и в звук пулсирането на вените си, а да се отвориш за скритата същност на тварите, да й дадеш израз, да я осмислиш... в светлината на Възкресението. Знанието, изкуството, социалната дейност и политиката могат да намерят тук своя смисъл.
И накрая, играта е свръхизобилието от безвъзмездна радост, избликването на благодатта (във всеки смисъл на думата). Да внесеш безвъзмездността, подарената красота в живота на хората, в техния дом, облекло, празници...
Никога нищо не е загубено, дори да не можем да изберем свободно професията си, дори да сме принудени да бъдем палачи (както е било в някои концентрационни лагери) или продавачи на чадъри. Молитвата винаги е възможна (една въздишка на издъхващия, болката на едно обременено сърце) и прошката е винаги даром. Светлината на вътрешния живот може да озари и монотонния, повтарящ се труд. Една чистачка ще има свят живот, ако приема труда си като служение.
Ако трябва да бъдем взискателни към себе си, за да си изберем професия, то не бива да очакваме прекалено много от този избор (както и не бива да очакваме много от любовта, от изкуството или от каквото и да било, освен от Бога). Да не се натъжаваме прекалено, ако не си открием никакво особено призвание, ако трябва да приемем набързо някаква работа, за да помогнем на близките си или да се спасим от неблагоприятна ситуация. Да се стремим към смирение, да изпълняваме почтено задълженията си, да се молим, да обичаме, да се опитваме да обичаме – това е по-съществено от всякаква мистика на професията, дори християнска.
Няколко съвета
за улеснение в т. нар. “търсене на призвание”
Необходимото лутане
Откажи се от натрапчивата модерна мисъл да печелиш време. Като житото си дай време да узрееш. Не прекалено, разбира се, има граници във възрастта, семейни задължения и т. н. Но нека нищо да не бъде предрешено, учението да не бъде като добре маркиран път, без кръстопътища. Дълго време сме в някаква неопределеност: не сме много наясно какво ще правим. Някои интереси съзряват бавно. Ако почувстваш такъв, който ти дава вкус за творенията, не го оставяй да отлети с предтекста, че е много късно (...)
Слушай: ако не знаеш нищо за хората, за техните професии, как ще усетиш в себе си пробуждането на повика? Майката-котка дълго кара котенцата да си играят с мишките, преди да поискат да ги уловят. Обогати опита си през ваканцията, например, за да научиш повече за хората и техните занятия... Изпитвай себе си, не приемай лесните пътища, начертани от семейството и средата, не се поддавай на увлечения без бъдеще. И за това трябва малко молитва, тъй като ние не си измисляме призванието, а го откриваме, защото то е Божий зов дълбоко в нас. Но Бог е дискретен – трябва малко тишина, за да го чуем.
Характер, темперамент, сублимация
Добре е да познаваме себе си, но да внимаваме: това не значи да открием някаква фаталност (което може да ни предизвика да прехвърлим върху Бога отговорността за деянията си: “В края на краищата аз не съм виновен, Бог ме е създал така”. Прочети пак в Битие разказа за първородния грях – там вече го има това умозаключение). Характерът, наследството, темпераментът, знай добре, това не си ти, това е материалът в тебе, който си призван да извайваш, това са зверовете, които трябва да опитомиш като Орфей, за да се възцариш сам. Да, един първичен материал, от който се отделяш, за да го обработваш с помощта на Бога. Това е християнското тайнство на личността, способна да преобрази собствената си природа, да я възвиси в най-положителния смисъл на думата.
Ще приведа няколко примера: ленивостта, жестокостта, чувственоста... Ленивостта често свидетелства за един вид носталгия по рая, тя може да се преобрази във вкус към вътрешния живот, към съзерцанието... Жестокостта понякога се дължи на голям запас от неизразходвана жизнена енергия – ако един човек, на вид жесток, намери пътя си в действието, неговата жестокост парадоксално ще се преобрази в служба на хората. Колкото до твоята чувственост, на нея й трябва само да се развие в артистично творчество, в дейна възхвала на земното великолепие, за да бъде още по-наситена, ароматна, красива!
Видовете подход към реалното
Какво е за тебе най-реално – идеята, действието или материята?
Ето решаващите въпроси, които не можеш да избегнеш.
Ако е идеята, ще бъдеш интелектуалец в онзи благороден смисъл, който трябва да възстановим (все пак Бог ни призовава да Го обичаме не само със сърцето, а и с ума си). Твоето работно средство ще бъде мисълта, абстракцията. Вярвай ми, това е аскеза – да мислиш точно, справедливо, да извличаш същественото, вместо да измерваш реалността с мярката на страстите.
Ще бъдеш изследовател, може би учен, философ, математик или шахматист. Ще работиш в изследователската или преподавателската област.
Ако пък ако най-реалното ти се струва действието, тогава призванието ти е да работиш с хората или да изследваш вселената. Ще намериш професията си в социалната, икономическата или медицинската област, в обучението на малките, в битката на откривателя, в приключението на мореплавателя или авиатора.
А ако най-реалното за тебе е материята, радвай се, защото плътта на света за един християнин е особено благородна и важна реалност – християнството е религията на Въплъщението! Ако докосваш материята с ръцете си, със сърцето си, ще бъдеш артист или майстор-занаятчия. Ако подходиш към нея с ума си (което не изключва нито ръцете, нито сърцето), ще бъдеш техник.
Една дума за край – “православие” означава “право славене” на Господа. Бъди православен. Стани молитва, стани благословение. Тогава ще носиш със себе си сол, с която да подвкусиш живота си, какъвто и да е той. Ще го направиш ароматен и подхранващ за другите, защото “който иска да спаси живота си, ще го погуби, а който го загуби, ще го спаси”.
Превод: Юлия Талева
* Clément, O. “Notes sur le choix d'un Metier” – In: http://www.acer-mjo.org/html/pdf/O.Clement-choixmetier.pdf. Текстът е публикуван по повод конгреса на труда, организиран от френското Движение на православната младеж в Париж през ноември т. г. (бел. прев.).
