Мобилно меню

Сектантство в православието и православие в сектантството

Публикувана на Сряда, 24 Януари 2018 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Archbishop John of San FranciscoПогрешно е да се мисли, че всички православни, не са в действителност сектанти, както и че всички сектанти, не са в действителност православни. Не всеки, който е православен по име, е такъв и по дух, и не всеки, който е сектант по име, е такъв и по дух, и особено в нашето време може да бъде срещнат тъкмо онзи „православен”, който е истински сектант по дух: който е фанатичен, не умее да обича и е по рационалистически тесногръд, който се хваща за буквата, който не гладува, нито жадува за Божията правда, но, преситен от собствената си горделива правда, строго съди другите от висотата на тази своя мнима правда – външно, догматически вярна, но лишена от раждането в Светия Дух. И обратно – може да бъде срещнат и онзи сектант, който явно не разбира смисъла на православното служение на Бога в Дух и в Истина, не признава едно или друго изражение на църковната истина, но на практика таи в себе си много от онова, което е истинно Божие, истинно в Христа любвеобилно, истинно братско към хората.

Наличието на подобни смесвания в християнското общество не ни позволява да подхождаме лекомислено към въпроса за отношенията между вероизповеданията. Да, сектантите грешат в неразбирането си на православието, но и ние – православните, не следваме своето православие, като не разбираме тях – сектантите, които понякога удивително пламенно и чисто са устремени към следването на Господа, към живота в Него Единия.

Тесногръдият, горд и болен човешки разум, който не е преобразен в Божия Дух, се стреми еднакво към разделението и търси повод за разделение – независимо на кого ще принадлежи този разум: на православен или на сектант.

Тайнствата в инославието: благодат извън Църквата или форма без благодат?

Публикувана на Понеделник, 22 Януари 2018 Написана от Андрей А. Горбачов
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

A A GorbachovВ наши дни е достатъчно разпространено богословското мнение за благодатността на някои тайнства, извършвани в еретически или в разколнически общности. Основен аргумент на привържениците на тази теория е наличието в нашето църковно право на различни чинове за присъединяване към Църквата на хора, обръщащи се от ереси и от разкол. От тези чинове обикновено биват откроявани приемането чрез Кръщение, чрез Миропомазване и чрез Покаяние.

В руското богословие на 20 в. се формира богословско направление, в рамките на което е направен опит съществуването на тези чинове да бъде догматично обосновано. Това направление започва с Московския патриарх Сергий (Страгородски), а сред продължилите разработването на тази теория най-известни са имената на протойереите Георги Флоровски, Ливерий Воронов и Владислав Ципин.

Въпросната теория възниква като алтернативна на възгледите на архиепископ Иларион (Троицки) и на митрополит Антоний (Храповицки) по същия въпрос, които могат да бъдат изложени накратко така. Всяка общност, отстъпила поради някаква причина от Църквата, губи благодатта, включително и благодатта в тайнствата. Ако една или друга извънцърковна общност запази елементи на църковно предание, и в частност формата на някои тайнства, то в случай на присъединяване към Църквата, над идващия в нея не се повтаря обредната страна на тайнството, а само извършеният вече обред се изпълва с благодатно съдържание. Тази позиция е получила названието икономийна теория.[1]

„Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32): размисли на философа

Публикувана на Събота, 20 Януари 2018 Написана от Виктор П. Лега
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

V P LegaВ съвременното общество трайно се е наложила мисълта, че християнството, както впрочем и всяка друга религия, ограничават свободния избор на човека и затова го правят по-малко свободен. Наистина, твърдят атеистите, как може да си представим свободния човек при условие, че съществува всемогъщ Бог, Който предопределя всички човешки действия. А и православните християни сами наричат себе си „раби Божии”, издигат послушанието до най-висша добродетел и т. н.

Може би най-ярко тази мисъл е изразил Жан Пол Сартр, според когото даже Бог и да съществува, то това никак не би повлияло на човека в плана на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човекът е свободен Бог няма. Затова, пише Сартр, „екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм”.[1] И така, атеистът смята, че православието потиска свободата, твърдейки, че човекът е раб Божи и забранявайки му да прави много от достъпните за атеиста неща. Там пък, където свободата отсъства – там отсъства и етиката. А оттук произтичат вече съвсем песимистични изводи за християнството.

Византийската църква между небето и земята от прот. Йоан Майендорф

Публикувана на Сряда, 17 Януари 2018 Написана от Живо Предание
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

cover Fr J Meyendorff Byzantine ChurchСборникът Византийската църква между небето и земята. Студии върху историята на Църквата във Византия беше отпечатан през 2007 г. от „Манастирско издателство” на Руенския манастир „Св. Йоан Рилски”. В него бяха подбрани и хронологично подредени десет от най-важните статии и студии на прот. Йоан Майендорф, посветени на голямата тема живота и положението на Църквата в Източната Римска империя, известна повече като Византия, през дългия, повече от десетвековен византийски период, като църковно-държавните отношения, богослужебният живот и богословските развития, проблемите на диалога на Православната църква с Римокатолическата, с нехалкидонските църкви и с исляма и, накрая – победата на исихазма във Византия като апогей на дългата и сложна история на Църквата от този период.

След Византийското богословие. Исторически насоки и догматически теми (С.: „ГАЛ-ИКО“, 1995 г.) това беше второто по-сериозно представяне на едно от водещите имена в православното богословие на отминалото двадесето столетие – прот. Йоан Майендорф. Признат и високо оценен както в православния свят, така и сред инославни богослови и богословски школи, той е един от авторите, допринесли най-много за онова богословско възраждане, на което в известен смисъл продължаваме да сме свидетели и днес, и който допринася изключително много за насочването на богословския интерес към най-важните теми и проблеми на Църквата и нейното богословие през посочения период.

Междувременно на български език в нашето Живо Предание беше публикувана и трета книга на отец Йоан Майендорф: Христос във византийското богословие, едно от най-важните историко-догматически изследвания на автора, посветено на голямата тема за христологията. Надяваме се с времето творчеството на този толкова важен за Църквата и нейното богословие автор – отдавна преведен на толкова много езици – да става все по-достъпно и за нашата, българска аудитория.

Византийската църква между небето и земята:

Византийската църква

Византия като център на богословската мисъл в Християнския изток

Халкидонци и монофизити след Халкидон

Богословието на тринадесетото столетие: методологически контрасти

Император Юстиниан, Империята и Църквата

Божествената Литургия – средоточие на духа във Византия

Идеологическите кризи във Византия (1071-1261 г.)

Византийски представи за исляма

Случила ли се е във Флоренция среща между Изтока и Запада?

Победата на исихастите във Византия: идеологически и политически последствия 

Богословието на тринадесетото столетие: методологически контрасти

Публикувана на Сряда, 17 Януари 2018 Написана от Прот. Йоан Майендорф
5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Fr MeyendorffПревземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. и монголското нашествие в Източна Европа в периода 1237-1240 г. са катастрофални събития, които поставят под въпрос самото съществуване на Източното християнство като обществен и културен феномен. Въпреки всичко то оцелява, при едно забележително ангажиране с приемствеността в областта на богословието. Същият този 13 век става свидетел и на появата в Латинския запад, в университети и религиозни ордени, на нови и динамични рамки на интелектуална активност, които радикално изменят пътя на формирането на християнското богословие.

В контекста на разглеждания период самият термин богословие изисква някакво определение. Във византийското общество, също както и в западния средновековен свят, богословските идеи, убеждения и вярвания на практика са представени във всички аспекти на обществения и на личния живот. Присъствието им може да бъде забелязано не само на епископските събори или по време на споровете между представители на разделените църкви. Срещаме ги не само в достигналите до нас богословски трактати, проповеди, антологии и светоотечески сборници. Тези идеи могат да бъдат чути или изпети всеки ден дори от неуките в химнографията на Църквата. Те не могат да бъдат заобиколени и при разрешаването на политическите въпроси, които имат в основата си религиозния възглед за царуването. За да се ограничим само до 13 век, достатъчно е да припомним спора върху употребата на светото миро (μύρον) в акта на императорското помазване, а оттук и върху природата и значението на самото свето миро, дискутирани от Димитри Хоматиан във връзка с коронясването на Теодор I Ласкарис в Никея, 1208 г.[1] Богословски подплатени са и тогавашните икономически и обществени реалности, примери за което са отношението към лихварството във Византия, изискванията към брака, религиозните основания в контрола над църковното имущество, богословската обосновка, определяща формите на изкуството и иконографията и др.