Произходът на патриаршеския богослужебен Диатаксис на Димитриос Гемистос от 14 век
1. Въведение
Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.
Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.
Цялата статия: Произходът на патриаршеския богослужебен Диатаксис на Димитриос Гемистос от 14 век
По-стара от цялото творение
Отношението между Бога Творец и творението, сътворено ex nihilo, поставя поне толкова въпроси, на колкото и отговаря. Приема се, че идеята за сътворението ex nihilo опазва свободата на Бога от каквато и да било необходима връзка с творението и, следователно, и на свободата на Божия акт по сътворението, а в същото време утвърждава и пълната зависимост на творението от Твореца, че то не съществува по необходимост, а само в зависимост от Бога, макар да запазва сътворената си свобода. Формулирана по този начин, тази идея представлява донякъде просто изградена основа, рамка, установена чрез утвърждаването на няколко основни философски истини, които, макар и да не са изрично споменати в кн. Битие, могат да бъдат формулирани въз основа на стихове, които се срещат на други места (като например 2 Мак. 7:28). Все пак тази идея създава и проблеми. Как изобщо творението продължава да съществува или какво прави Бог и чрез какво, за да направи така, че то да продължава да съществува? Дали това е предзададена или вече съществуваща рамка, в която по-късно се опитваме да намерим място за Христос? И преди всичко дали това е най-добрият начин, по който изобщо можем да говорим за Божието сътворение на света?
В отговор на подобни въпроси богослови като Георги Флоровски и Сергей Булгаков изследват по много различен начин онова, което о. Андрю Лаут нарича „богословие помежду”. Наред с това Лаут настоява, че тази сфера „помежду” е „установена от Христос при Неговото Въплъщение и Пасхалната Тайна”. Това е важно интуитивно разбиране, което бих искал да развия, но по начин, различен от този както на Флоровски, така и на Булгаков. Флоровски, както отбелязва Лаут, се връща към св. Атанасий Велики, за да развие своето богословие на сътворението ex nihilo, като изгражда визия за творението, извикано за живот от нищото, но чието съществуване е поддържано от творческото и динамично присъствие на Словото – от енергиите или делата на Бога, утвърдени векове по-късно от св. Григорий Паламà. Въпреки това, както и Лаут подчертава, често се пренебрегва фактът, че в интерпретацията на св. Атанасий от Флоровски тези сили са тъкмо тези на „Словото, което Се въплътило” (Лаут).
Къде е богословието?
Ако някъде все още продължават да се питат „Какво е богословието?”, ако някъде все още неговите въпроси и проблеми продължават да бъдат актуална тема за размисъл, при ясно осъзнаване на азбучната истина, че Църквата винаги е имала, има и не може да няма своето богословие – като най-естествен израз и еманация на живота в Църквата, като очаквани плодове от изобилните дарове на Духа на Истината, а ако щете и като част от нейната мисия – по всяко време и на всяко място, то у нас сякаш въпросът вече не е „какво”, а „къде е богословието”? Как така за няма и три десетилетия живот в свобода на словото и на съвестта, без да бъде контролирано, цензурирано и откровено забранявано, богословието се оказва отново изтласкано в периферията и маргинализирано, а на всеки сериозен опит за богословско в собствен смисъл на думата творчество се гледа със страх и подозрение, а понякога и с откровена агресия?
И няма как да не си спомним тук за онези романтични и незапомнено отдалечени времена, когато не е могло да идеш на пазара или на баня, без да влезеш в богословски спор или най-малкото да станеш свидетел на такъв.
Какво ти обаче днес богословие, какви пет лева?… Както неотдавна диагностицира един от онези сред нас, които все още не са изгубили усета за тези неща, „половината го обърнаха на зилотия, а останалите – на политика”. При което, разбира се, иде реч все за люде, които иначе старателно се идентифицират с Църквата. Така, както я разбират.
Ако обаче със „зилотията” и талибанията в църковен контекст в последните години така или иначе свикнахме (къде ще ходим?), далеч по-трудно е да свикнем с „църковното политиканстване”, с превръщането на Църквата от пространство на Духа и на свободата в територия на духовете на „мира сего”. Трудно се преглъща подмяната на онова, което знаем, че не е от този свят, с една грубо осветскостена (защото това е, което прави в Църквата и от Църквата всяка намеса в нея на „духа” на политиката), лишена от всякаква свобода карикатура на Църква. С подмяната на онова, което Господ Христос ни е оставил след Себе си като Свое Тяло и царство на Духа, с една безсолна и безвкусна, по нашенски забъркана и объркана каша, с нещо толкова „твърде човешко”, чийто „бог” е толкова умрял, че и самият Ницше би онемял, ако можеше да му бъде жив земен свидетел.
Спорове, обиди и заплахи, юрисдикции, автокефалии и екскомуникации – всичко това прави Църквата на Христос на земята за пореден път да изглежда именно като карикатура на самата себе си и насилствено ѝ отнема, лишава я от онова, което е пряката ѝ функция, цел, смисъл, намерение: да бъде свободно пространство на свободния дух („ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”) и кораб на спасението (според иначе добре разработената и така благозвучна официална църковна лексика). Така де, но как ще съработничи на Спасителя някой, който е забравил каква е същността и коя точно е целта на съществуването на Църквата в нашия свят? Как ще поучава този, за когото е очевидно, че сам още има какво да учи? Който не е научил най-важното: че „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36).
Всъщност самата дума богословие е една своеобразна тавтология: слово за Бога. Нали обаче Сам Бог е и Слово? Така де, но къде е пространството за Този Бог-Слово днес – тук, сред нас, и какво всъщност ни се предлага вместо Него и Неговото Слово? Както добре го беше казал приятелят ми – „зилотия и политика”. Къде е богословието?…
Какво е богословието?
Въпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.
Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.
За прераждането (диалог)
Теософ: Неотдавна ми се наложи да разговарям с един християнин, който през цялото време ме убеждаваше, че християнската вяра не е съвместима с прераждането, а защо не е съвместима, така и не успях да разбера. Показа ми една глава от Послание до евреите и настояваше, че човек умира само веднъж. Аз обаче не се убедих – разумът ми говори друго, а не мога да приема искрено това, което не разбирам. А не разбирам как точно знанието за кармичния закон за прераждането противоречи на християнското учение. Той обяснява всестранно световната божествена еволюция на човечеството към Доброто, като премахва всички противоречия, всички съмнения в справедливостта на вечната участ на човека. Не можем да не признаем, че Законът за всеобщото спасение е всеобщо издигане към Доброто и към Истината. Ако човекът не е успял в един живот да подобри себе си, то в другия получава нова възможност за самоусъвършенстване.
Християнин: Да, за всички, които вярват в самоусъвършенстването, това учение е много ободряващо. То е удобно за мнозина, които се надяват на самоусъвършенстването, а не на Твореца. Мога да Ви отговаря, че християнинът, знаейки Кой е сътворил човека и Кой претворява водата във вино, а виното в Кръвта на вечния живот, няма съмнения в „справедливостта на вечната участ на човека”. Няма нужда да измисля сложни системи, за да изведе от безизходицата своя ограничен разум, изпълнен с всякакви недомислици дори по отношение на земния живот. А какво остава този разум – ratio да се издигне до строителството на небесните планове! Небето изисква особено зрение.