Тайната на „Аз съм“
Първо-Битието ни се открива в Името „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:13-14). На когото е било дадено благословението на личната среща с Него, на този се дава едновременно с това и дарът на проумяването на богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя ни е представена в Библията, „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1) Той се е явявал на отците и на пророците с нарастваща сила и дълбочина. Тези откровения съставляват същността на историята на света, редом с тях всички останали събития губят своето значение. Целият многообразен ход на живота, всички проникващи в нашето съзнание процеси на безпределния космос, трябва да служат за подготовката към неизказаното чудо на влизането на нашия дух в живата вечност, изпълнена с любов.
Аз съм. Образът на това дивно Битие, неговото истинско съдържание векове наред е оставало открито едва отчасти. Нито Моисей, нито другите пророци, наследници на Синайското откровение, при цялата си пламенност на вярата, не са възприели цялата дълбочина на излятото върху тях благословение. Те са виждали Бога предимно през призмата на историческите събития. Когато пък духом са се обръщали към Негово Битие в Самото Себе си, тогава са Го съзерцавали в мрака на непостижимостта: „И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог“ (Изх. 20:21).
Авторитет и свобода в Църквата
„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“
(Гал. 5:1)
1
Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.
Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.
Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години
От древност в Патриаршеския храм е запазена традицията на музикалните хорове, които се състоят от заемащия длъжността протопсалт, който е диригент и водач на хоровете, лампадарий – водач на левия хор, първи доместик, втори доместик, първи и втори канонарх на десния хор, първи и втори канонарх на левия хор, заедно с останалите исократи и помощник-канонарси от двата хора.
Протопсалт
След патриаршеска хиротесия до длъжността на протопсалта достигат тези, които успешно са се изявили в службата на лампадарий,[1] в която са преминали по свещения ред от по-нисшите служби на първи и втори доместик. Назначаването на ново лице в Патриаршеския храм се решава от патриарха след предварителна препоръка от протопсалта и лампадария, които се грижат и за правилната подготовка на кандидата. Разбира се, хората, които са определени за служба в този храм и се назначават пожизнено, трябва да притежават особени качества в псалтикийното пеене и добър външен вид.
Цялата статия: Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години
Каноничноправни определения и разграничения
В правната наука – ако искаме тя действително да бъде право, а не нещо друго – е нужно понятията и техните значения да се употребяват точно и прецизно. Необходимо е точното им разграничаване и отграничаването им, така че да не смесваме и да не объркваме различните предмети. Това се отнася както до правилното, така и до неправилното; както до правото, така и до не-правото. Още повече че нашите прадеди са ни завещали сентенцията: „Изследването на имената е начало на обучението (на мъдростта)“. Разбира се, в случая няма да пристъпваме към подробно и изчерпателно изследване по темата, а ще се задоволим с едно насочващо изложение на някои неизбежни отграничения-определения.
Правилно и законно
Нека да започнем с определянето на самата дума-понятие право. Според общоприетото мнение правото се определя като правилното във всеки случай на междуличностните отношения (между физически или юридически лица). Това е по същество определението за право.
Благият патриарх
Благост излъчваше не само погледът му, не само словото му, но и цялото негово същество, самото му присъствие. Благост и мир, които толкова отчетливо не достигат днес. Нерядко това се възприемаше като негова слабост, но нима един патриарх може да бъде друг? Нима не следва да подражава във всичко на Онзи, за Когото ни е казано, че „е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35)? Каквито, уви, обикновено и сме.
На добрия баща, на истинския отец подобава да бъде тъкмо такъв, каквито и да са чадата му. Тъкмо отческото характеризираше най-силно личността на патриарх Неофит и затова днес, независимо от цялата мъка поради земната ни и временна раздяла с него, имаме всички основания да вярваме, че и Небесният Отец го е приел и го е упокоил там, където пребъдват праведните.
В моменти като този обикновено си припомняме, че макар и да скърбим, което е неизбежно, правим обаче това не като такива, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13). Това е утешително и донякъде притъпява болката. Припомняме си и първите думи, изречени от възкръсналия Христос: „радвайте се!“ (Мат. 28:9). Вярваме, че възкресението е и наша участ и перспектива, на всекиго от нас: независимо дали е най-незабележимият член на обществото, или е патриархът ни. С тази вяра и упование се сбогуваме и със Светейшия наш патриарх Неофит.
Вечна и блажена да бъде паметта му и да имаме неговите молитви!
