Евхаристия и Църква във визията на отец Николай Афанасиев
„В известна степен отец Николай беше човек на идеята или, по-точно казано – на визията. Именно тази визия той описва, именно с нея запознава и другите по време на дискусии, които често се оказвали сухи и технически. Но внимателният читател винаги е успявал да разпознае скрития зад тази очевидност огън на наистина всепоглъщащата любов към Църквата. Защото в центъра на неговото знание е стояла Църквата и когато неговото послание бъде разбрано, о. Николай Афанасиев ще остане в очите на идните поколения като истински обновител на еклисиологията”.[1]
Спомените и статиите, посветени на нечия памет, могат да открият нещо ново или да заменят нещо известно. Неотдавна публикуваните избрани дневници на о. Ал. Шмеман потвърждават тази истина.[2] Горният цитат обаче е взет от типичния кратък некролог, каквито о. Шмеман бил свикнал да пише и характеризира не само личността на отец Н. Афанасиев, но и неговия научен принос.[3] Показателно е, че другият портрет на Афанасиев, описан в понякога острите, но по правило точни мемоари на о. Василий Зенковски, потвърждават мнението на отец Шмеман и заедно с това прибавят към него нещо, което се отнася до Афанасиев като човек (може би затруднявайки по този начин разбирането на образа). Отец Зенковски няколко пъти отбелязва скритите особености на личността на Афанасиев, присъщата му стеснителност и същевременно се спира на силата, с която той е изказвал своите убеждения. Ако тук има нещо загадъчно, то то се състои не толкова в о. Николай като личност, колкото в историята на неговата работа в областта на еклисиологията. Почти от самото начало на академичната си кариера той се е интересувал от отношението на каноните към съвременната структура и живот на Църквата. В Белград учи при историка А. П. Доброклонски и пренася в трудовете си строгия метод на историографските изисквания на своя ръководител. Пак там е първо ученик, а сетне и колега на философа и психолога отец Василий Зенковски и заедно с това участва в дейността на братството на св. Серафим, заедно с архим. Киприан (Керн) и еп. Касиан (Безобразов), които по-късно също стават негови колеги.
Цялата статия: Евхаристия и Църква във визията на отец Николай Афанасиев
Архиепископ Василий (Кривошеин) и Атон
Разказвайки в „Спомени” за различните периоди от своя живот,[1] архиепископ Василий (Кривошеин) не казва нищо за двадесет и двете години, прекарани от него на Атон, макар тази част от неговия живот да е била безусловно една от най-важните във формирането на неговата личност. Тъкмо Атон е направил от владика Василий човека, който той е бил (въпреки че по-късно е станал йерарх и богослов): смирен монах, който е водил обикновен, скромен живот, запазвайки при това свобода на мисълта и словото. Ето защо е желателно по възможност да се възстановят събитията от тези години, като се използва неговата преписка[2] и други документи, с които разполагаме.[3]
Нищо не е предвещавало на Всеволод Александрович Кривошеин, четвърти син на царски министър, служението му в Църквата. Роден през 1900 г. в Санкт Петербург,[4] младият студент в Историческия факултет не бил особено религиозен – включително и когато през 1919 г. постъпил в Бялата армия. Само че бедствията на революцията и на гражданската война, както и живото преживяване на това, колко пъти Бог го е спасявал от смъртта,[5] оставят неизгладима следа в душата му. С премръзнали ръце и крака той е евакуиран през 1920 г. във Франция. Тук, във Филологическия факултет на Сорбоната, той завършва образованието, което вече е започнал в родния си град – в Историческия факултет на Санкт-Петербургския, а след това и на Московския университет.
Бележки относно византийския прототип на древноруските софийни съборни храмове
В днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.
В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]
Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.
Цялата статия: Бележки относно византийския прототип на древноруските софийни съборни храмове
Родилата Бога. Три богородични слова
Заглавието на тази книга би могло да бъде Три византийски антропологични есета, защото това е същността на нейното съдържание. Ако отците, които са полемизирали с христологичните ереси, говорейки за св. Богородица, подчертават христологичното ѝ значение, то Кавасила поставя особено силен акцент върху антропологичната страна. В 14 в. той се изправя пред острия ренесансов въпрос за човека и се чувства длъжен да осветли максимално онези аспекти от Преданието, които биха могли да станат основи за една православна антропология.
Така, освен догматичната основа на православната благочестива вяра в девството на св. Богородица, внимателният читател може да открие във всеки ред от словата на Кавасила диалога на православието с Ренесанса – диалог, в който ромейската мисъл на светия писател не се колебае да постави открито всички критични въпроси и всеки път да докосва същността на проблема и да разобличава утопичността на всеки „хуманизъм” без Христос, както и да придобива в Него доброто, съществуващо в движението на Ренесанса.
За да може обаче да се разбере по-лесно дълбочината на мисълта на Кавасила, е необходимо да се имат предвид някои кратки сведения и за него, и за традиционното учение за Пречистата Дева, както и обобщително описание на неговото учение за св. Богородица. Това ще бъдат трите части на нашия увод.
Синтезът на вяра и етика: Времето на Велика събота
Миналото е история, а историята се изпълва със смисъл, когато времето е посветено на осъществяването на Божията цел.
Митрополит Филип (Салиба)
Пълното и правилно разбиране на тайнството на християнската вяра неизбежно включва в себе си и измерението на времето. Често изглежда, сякаш една от причините съвременното християнство – разбира се, и съвременното православие – да губи поглед към действителността на човешкия живот е в това, че то се опитва да проповядва само някакви абстрактни и „извън-времеви” идеи относно вярата и етиката. Но Библейското откровение – за разлика от философските системи – не е ограничено до вечни идеи. То е откровение, което се отнася до конкретни факти, до Божии действия в историята: на сътворението, на избирането на Авраам и на неговите потомци, на предвождането на освободения от робството Израил и, накрая – на Боговъплъщението. Само по себе си Боговъплъщението е история, последователност от действия, процес. Ставайки Човек, Божият Син не възприема някаква абстрактна човешка природа, Той става конкретна личност – Иисус от Назарет, Който е роден като дете и преуспява в мъдрост и възраст,[1] за да достигне до пълнотата на човешкия живот. Накрая Той се сблъсква с враждебността на отделните религиозни и политически групи в обществото, в което живее, разпнат е и умира на кръста, но възкръсва от мъртвите на третия ден. Неговата смърт и Неговото възкресение – фактите, които конституират самия фундамент на християнската вяра – са събития, случили се във времето.
Цялата статия: Синтезът на вяра и етика: Времето на Велика събота