Значението на духовността за съвременното общество
Общество и духовност – християнската гледна точка
Така поставена, темата изглежда практически необятна, неизчерпаема. Разбира се, тук ще пристъпим към нея не от гледна точка на някаква духовност изобщо или на която и да било духовност (както вече е модерно да се говори), а гледано от хилядолетния опит на Църквата – в различни епохи и общества, в срещи с най-различни духовни и културни традиции да проповядва едната и съща вяра в Христос Разпнатия и единия и същ живот в Неговото общество, което е тя самата – Църквата, Която Сам Той си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). От тук, следователно, следва да тръгнем и в разглеждането на нашата тема – от факта, че самата Църква – такава, каквато е замислена, е именно общество. Да – тя е по-особено – така да се каже, специфично общество – общество, което радикално се отличава от всички останали, но, от друга страна, носи и всички характеристики на всяко друго общество и най-вече признака да се обединява около нещо общо, около свой – ако заемем известната концепция от века на Просвещението – обществен договор. Тук обаче е особено важно да подчертаем, че това, около което се обединява Църквата като общество не е „нещо”, а е Някой и Този Някой не е никой друг, освен Богочовекът Иисус Христос – Този, Когото в продължение на вече две хилядолетия християните изповядват и очакват като Свой Спасител и Избавител не просто от цялото, окръжаващо ги в този свят зло и неправда, а от тлението и смъртта. Че за тях единственият обществен договор е Неговото Евангелие и сключеният в Негово лице Нов Завет на Бога с човечеството.
Цялата статия: Значението на духовността за съвременното общество
За развитието на догматическото учение в съвременния православен свят
Изборът на темата на настоящия доклад е следствие от многогодишни размисли за начина, по който е възможно догматическото учение на Православната църква да се развива и да бъде понятно за съвременния човек. Ограниченото време на доклада не позволява да бъде анализиран в пълнота този проблем. Затова ще бъдат представени само определени положения, с желанието все пак да се даде по-пълен отговор на поставения въпрос на базата на подчертаването на това, което Църквата проповядва и предава в своята пълнота, както и с надеждата, че ще се даде макар и малък принос към дискусията за разгръщането на догматическото учение в Православната църква.
1. Първият размисъл е свързан с продължителността на патристичния педиод. С други туми, можем ли да приемем положението, валидно в западното християство, че светоотеческият период приключва за християнския свят[1] в определен век или пък е оправдано да твърдим, че въпросният период има продължение в едната, вселенска и апостолска Църква до наши дни, а и продължава до Второто пришествие на Спасителя.
Цялата статия: За развитието на догматическото учение в съвременния православен свят
За възрастта на Христос
В Църквата е общоприето мнението, че Христос е проповядвал на възраст 30-33 години. Това мнение се основава на съобщеното от евангелист Лука (3:23). По-ранните евангелия според Матей и Марк не споменават нищо за Христовата възраст. Древните историци Евсевий Кесарийски и Йероним Стридонски датират раждането на Христос в третата година на 194-та олимпиада, а разпятието Му – в третата или в четвъртата година от 202-та олимпиада. Разликата е 32-33 години. Съвременните пък историци (и новозаветни изследователи – бел. ред.) са направили следните изчисления: Ако Христос се е родил не много преди смъртта на цар Ирод Велики (4 г. пр. н. е. – както може да се види от Мат. 2:1-19), то 30-годишната възраст на излизането на проповед на Христос съответства на 26 или 27 г. от н. е., което приблизително съвпада с казаното от евангелист Лука за началото на проповедта на св. Йоан Кръстител (3:1). Представата за трите години обществено служение на Христос се е наложила въз основа на Евангелието според Йоан, което споменава три празнувания на Пасха (2:13; 6:4; 11:55). Оттук следва и изводът, че Христос излиза на проповед на 30-годишна възраст, а е заловен и разпънат на 33-годишна възраст. А така се изчислява и приблизителната дата на разпятието – 30 г. от н. е. (понякога се посочва 33 г. от н. е.).
Семейството като изход от кризата
Думата „криза” произхожда от гръцкото κρίση, което има две значения – едното е „съд”, а другото „криза”. Ето защо, когато Православната църква казва, че всяка криза – лична, обществена, международна – е всъщност съд, тя има своите основания. А всеки съд подлага на преценка и анализ причините, довели до проблема, до кризата. Затова кризата е възможност и призив към равносметка, радикална промяна и оттласкване от дъното. Разговорът ни за кризата бих искала да започна с един празник. Нашият народ пази красивия обичай на четиридесетия ден от раждането на бебето да се прави питка. Това представлява и своеобразното първо представяне на новия човек в по-голямата общност – на семейството, близките и приятелите, и представяне в обществото. Това е обаче само едната част на празника, всъщност втората. Първата част е въвеждането на детето в храма, неговото представяне пред Бога след появата му на тази земя. Тези, които са се вслушвали в думите на т. нар. „чиста молитва”, която се чете на майката и новороденото, са забелязали, че тя започва с обръщение към Бога като Творец, „Който е извел всичко от небитие”, след което се измолва Неговата благословия за майката и за новия човек. И това не е случайно, но е така, защото на родителите се гледа като на помощници, съ-работници на Бога в създаването на човека. Ако се замислим, че става дума за Създателя на вселената, ще разберем, че тяхното призвание и отговорност за развитието на човека е неизмеримо голяма.
Църквата учи, че само Божият благослов не е достатъчен, щото детето, човекът да разгърне своя потенциал в живота. Да, то ще бъде въведено в храма. Да, то ще бъде представено пред Своя Творец и ще получи Неговия благослов, който е голяма сила, способна да премества и планини – както четем в Евангелието. Тази сила обаче, която Църквата нарича Божия благодат, не може да действа сама по себе си – тя се нуждае от добра почва, където да падне, за да се роди плод. И именно семейството – при това християнското семейство – е средата, в която се оре почвата на детската душа, така че човек да стане способен да приема в пълнота Божията благословия и да дава сладки житейски плодове.
Писмо до митрополит Ювеналий (Поярков)
Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
5 ноември 1976 г., Брюксел
До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,
председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.
Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!
При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.
Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.
